Поетесата Спаска Гацева отпразнува своята 80-годишнина с творческа вечер в галерия-книжарница „София-прес” на 30 ноември вечерта. Бяха представени две нейни нови книги. Поетичният рецитал беше дело на Даниела Заркова и вкючваше стихове от различни книги и периоди. Мразовитият ден попречи на стотиците й почитатели във фейсбук на присъстват лично на събитието, но знакови писатели уважиха нейното слово.

„Аз съм човек от друго време... След 30 години журналистика – с напрежението на ежедневните репортажи – аз потънах изцяло в поезията. В антологичната стихосбирка „Тишината в мен” (изд. Атеа”, 2018) съм събрала най-доброто, от пътя ми отначало, някои стихове даже не са публикувани...” – каза в експозето си Спаска Гацева.

За книгата „Тишината в мен” говори писателката Юлия Дивизиева: „Поезията е една твърде сложна игра. Такава сложна игра на думи е книгата „Тишината в мен”, само че думи, казани от голям поет. Уверявам ви, в нея няма да намерите никаква тишина, а глас, който раздира тишината. Не съществува никаква опасност Спаска да остарее, въпреки редовете, в които ни напомня за старостта, или пък разговаря със смъртта. Гацева не може да спре да пише стихове и това я прави неостаряваща. Писането на поезия е по-силно от самата нея. Дарба е, а щом ти е дадена свише, ти си длъжен да я носиш и да я раздаваш... Авторката казва, че книгите са подвързаните ни души. И е абсолютно права. Всеки пишещ оглежда себе си в книгите, които създава, и в написаното се гледа като в огледало. Огледалото на „Тишината в мен” е ясно и бистро. Всичко се вижда в него. Няма скрито-покрито.... Нелек е пътят ѝ, но преодоляванията са станали предпоставка за раждането на поетични бисери.”

Аз имах честта да представя стихосбирката ѝ „Светла повест” (Инфовижън”, 2017). Какво ще привлече читателя, за да разтвори тази книга?

„Светла повест” на Спаска Гацева не е класически изградена стихосбирка, не е фабулно четиво, за да е повест, не е и драмата на житейския епилог. В архитектурата на поетическото ъглите тук са въздишки, кулите достигат сенките на сърцето, а всяка метафора визуалира отговор от паралелен космос. Няма главни букви, няма препинателни знаци – постмодерният „стихопад” извира внезапно и обзема съзнанието на четящия.

Вместо отначало, отварям на 40-та страница:

сезоните на времето

са ми човеците

с които оцелявахме

един до друг

После прелиствам и и ме подема онази прачовешка емоция, която само сетивата на истинския поет могат да уловят и да изобразят в пренаситеното ни с визуални ефекти време:

музика

слепецът свиреше

очите му сияеха

и от кавала капеха сълзи

Като калейдоскоп от спомени на бъдещето е изградена тази книга. Когато я затвориш, внезапно в съзнанието ти изгрява песента на Куин „Прекалено много любов ще те убие” (Too Much Love Will Kill You). Толкова интезивно словесно-музикално съдържание прелива от четиристишията, 100 на брой, но всъщност хиляди послания са закодирани в тях – есенцията на една свръхмисловна и непокорна душа, каквато много малко поети притежават. Паметта няма стойност, ако не разказва с камбанния си звън за любов и страдание, за съмнения и вяра, за нюансите на черното и невидимото бяло. Дати и събития, градове и имена изчезват в бездната на забравата, но ароматът на влюбването, мелодията на възхода и тътенът на падението – всичко това е непреходната емоционална памет, която е сложила своя отпечатък в тази книга. Може би затова авторката е решила да я нарече повест.

Краткостта на камбанния поетичен език се възприема като оригинален афоризъм, но само при наличието на високите трептения, свърхзвуковата честота на истината и саморазголването, което творецът може да си позволи. Често поетите у нас удавят важното си послание в многословие и така убиват възможността да изградят собствена митологична формула. Онази запомняща се метафора с кристално звучене, която ще извиква винаги лика на Поета пред останалите стихоплетци.

Много е важно поетът да се откаже от обясненията. Спаска Гацева е преодоляла това изкушение, нейното причастие е естетическо. А химическата спойка между обикновените думи е именно голямата любов. Тя извира през пластовете самота, през виденията на смъртта, през ослепяващата старост, през окапалите в небитието приятелства, през тежеста на камъка-гняв и завалялото като благослов опрощение.