“Загадката” цар Константин II Асен

Българската държава изчезва от политическата карта на средновековна Европа със сина на цар Иван Страцимир

Отнася във Видин мощите на светиците Параскева/Петка, Филотея и Теофана

Във връзка с ужасяващия атентат в Нова Зеландия (15 март 2019 г.) в световните медии изненадващо се появи името на един почти неизвестен български цар – Константин II Асен. Разбира се, заедно с него „прозвуча“ името и на Фружин, за когото разказахме в броя на „Труд“ от 25 януари 2019 г. Двамата българи, синове съответно на видинския цар Иван Срацимир и търновския Иван Шишман, са най-ярките личности на средновековна България в нейния залез. В повечето исторически трудове действията им се третират като политическа и военна активност на изгнаници, водачи на т.нар. въстание на Константин и Фружин, но не и на реални владетели. Нека разкажем, макар и накратко, за „загадъчния“ цар Константин II Асен, син на цар Иван Срацимир и Анна Басараб, дъщеря на влашкия велик воевода Николаe Александър.

Константин е роден около 1370 г. и още като юноша е коронясан за „млад цар“ и престолонаследник. През 1395 г. посещава завладяната две години по-рано столица Търново заедно с видинския митрополит Йоасаф - „... заради дела царски, належащи и важни...“ Какви са били резултатите от преговорите с неизвестния „княз“, управляващ старата столица от името на султан Баязид, е неизвестно. Поне за момента мирът е осигурен, а „новият Константин“ отнася във Видин мощите на светиците Параскева/Петка, Филотея и Теофана, а вероятно и други ценни търновски реликви.

Според традиционната гледна точка, залегнала в „дебелите книги“ и учебниците, Видинското царство е завладяно през есента на 1396 г. След победата си над кръстоносците на унгарския крал Сигизмунд в битката при Никопол (25 септември с.г.) султан Баязид залавя цар Иван Срацимир и го хвърля в затвора в Бурса. Приема се, че тогава Константин бяга в Унгария или, което изглежда по-приемливо, във Влахия. Това е и фактическият край на средновековната ни държавност. През 1991 г. заедно с проф. Иван Тютюнджиев оспорихме тази теза, опирайки се на редица сведения, отнасящи се към първите десетилетия на XV в. Повечето от тях са познати, но са интерпретирани от гледна точка на предварително приетото като факт пълно и окончателно завладяване на България през 1396 г. Според нас няма основание краят на средновековната българска държава да бъде „закован“ в 1396 г., доколкото Видинското царство начело с Константин продължава съществуването си още четвърт век.

Нашата хипотеза беше приета напълно или отчасти от някои наши и чужди учени, но към нея бяха изказани и резерви. Проф. Иван Божилов посочи, че през декември 1396 г. османски пленник във Видин е бил западният благородник Анри дьо Бар. Младият изследовател Христин Лалев изказа съмнение, че през 1397 г. е било възможно мощите на св. Петка Търновска да бъдат подарени от султана на сърбите, ако във Видин е имало български цар. И все пак, ако приемем, че за някакъв период във Видин е нямало българска власт, не след дълго Константин си връща престола. Това личи категорично от едно писмо на унгарския крал Сигизмунд до бургундския херцог Филип от 1404 г., в което изброява своите съюзници: „Господин Остоя, крал на Босна (...), знатният господин Стефан, деспот и дук на Рашка (Сърбия), известният Константин, прославеният император на България, и Мирчо, воеводата на трансалпинска Влахия (...). Последните двама също се върнаха в лоното на Наше Величество, под наше подчинение, много пъти нападаха смело гръцките области и други области, които и досега се владеят от турците; спечелиха триумфална победа над враговете и слава за себе си...“

Унгарският крал поставя „прославения император Константин“ в идентична позиция с притежаващи реална власт балкански владетели. Българският цар и влашкият воевода са „се върнали“ под унгарско върховенство – очевидно преди 1404 г. са били васали на османската държава. Иначе казано, Видинското царство съществува не само през конкретната година, но и преди това. В грамота на сръбския деспот Стефан Лазаревич от 1406 г. „Българската земя“ е представена по идентичен начин с „Унгарската“, така е и в документи от Дубровник от 1398 и 1411 г. След катастрофалното поражение на Баязид при Анкара през 1402 г. от армията на татарския завоевател Тамерлан османската държава години наред е раздирана от борби за престола между султанските синове Сюлейман, Муса и Мехмед. Според Константин Костенечки през 1408 г. Константин и Фружин започват активни действия, но две години по-късно търпят поражение от султан Сюлейман. Разказвайки за събитията през 1409 г., авторът на Българската анонимна хроника и влашкият летописец Михаил Мокса (1620 г.) пишат за участието на „власи, сърби и българи“. През 1410 г. Константин води неравна битка с Муса (“Муса Кеседжия“ в нашия фолклор), но Видинското царство не е унищожено. Напротив, в битката на Софийското поле през 1413 г. султан Мехмед I e подкрепян срещу „Кеседжията“ от „...владетелите на Сърбия и България, и на василевса (император Мануил II Палеолог)...“ - съобщава хронистът Псевдно-Сфанцис. Според Михаил Дука след тази победа султанът „... приел радушно посланиците на Сърбия, Влахия, България...“ и други балкански господари, „... поканил ги на трапезата си, вдигнал наздравица и ги изпратил с думите: „Кажете на вашите господари, че аз на всички давам мир и приемам мир...“

Докога е съществувало Видинското царство? Делегация на „кайзера [императора] на България“ е присъствала на християнския събор в Констанц, Германия, проведен през 1414-1418 г. Според проф. Христо Матанов антиосманската борба загасва във връзка с бунта на Бедреддин (негов център е в Лудогорието) през 1417 г. Данни за връзки на Видинска България с движението на шейх Бедреддин обаче няма. След 1418 г. султан Мехмед I засилва натиска си към Влашко. На свой ред крал Сигизмунд анексира Северин (дн. Турну Северин, Румъния), като поставя областта под управлението на Пипо Спано/Филипо дел Сколари (“Филип Маджарин“ във фолклора). Енергичният флорентинец укрепява границата срещу подновените турски набези. Би могло да се допусне, че към 1419 г. българската власт във Видин е унищожена. Султан Мехмед I обаче е предпазлив държавник, който е имал интерес от „буферни“ държави по фронта със силната Унгария - такива в случая са Босна, Сърбия, Влахия и Видинското царство.

Най-приемливо окончателната гибел на Видинска България може да се свърже с неуспешния бунт на претендента за османския престол Мустафа (“Дюзме Мустафа“) през 1421-1422 г. Бунтът избухва на Балканите, а най-активен поддръжник на самозванеца е никополският санджак-бей Джунеид, който тогава управлява земите на покореното Търновско царство. Отначало новият султан Мурад II (1421-1451 г.) губи контрол над балканските територии, а през септември 1421 г. бунтовниците овладяват Галиполи и преминават в Мала Азия. В началото на 1422 г. обаче Мустафа е разгромен от Мурад II. В тази драматична обстановка Константин е нямал особен избор и, подобно на византийския император Йоан VIII Палеолог, е трябвало да подкрепи Мустафа. След победата си Мурад II преминава в настъпление. През юни 1422 г. започва втората османска обсада на Константинопол. Към Влашко са изпратени войски начело с Фируз бей. Най-вероятно Видинското царство е завладяно именно в хода на тези събития. Както съобщава Константин Костенечки, на 17 септември с.г. Константин умира в Белград. Не се знае да е имал наследници, така че като негов приемник тогавашните българи са възприемали братовчед му Фружин.

В една приписка към ръкопис от Хилендарския манастир неизвестен монах е записал: „В годината 6920 (1421/1422) умряха Крисчи амир (султан Мехмед I) и Констандин, царят български, и Балша Зетски...“ Константин и в този паметник е „цар български“, което не подхожда за емигрант (от далечната 1396 г.!), дори за унгарски съюзник, възстановил за кратко властта си в България. За санджак с център Видин се споменава едва през 1430 г. – косвено указание, че градът е попаднал под османска власт сравнително неотдавна. С други думи, българската държава изчезва от политическата карта на средновековна Европа с цар Константин. В съответствие с приетата условна номерация и династична линия (Шишмановци са „клонка“ на Асеневци) го наричаме цар Константин II Асен (1397/98 –1422).

Константин и Фружин са герои на своята епоха, които се борят за свободата на своя народ. И е повече от ясно, че не могат и не трябва да бъдат символ на насилието над невинни хора, независимо от тяхната етническа и верска принадлежност.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи