На 19 декември 2018 да почерпят

Световната банка одобрила кредитни гаранции от 750 млн. долара за Украйна

Белгийският премиер подаде оставка

Българските полярници пристигнаха на Антарктида

Централна роля в света иска Китай Никой не може да ни диктува какво да правим, отсече Си Цзинпин

Ники Хейли загатна какъв ще е американският план за мир в Близкия изток

Американски съдия разкритикува бившия съветник на Тръмп Майкъл Флин

ЕС призова Сърбия към конструктивен диалог с Косово

Евтина земя дават на млади фермери Целта е стопаните под 40 години да останат на село

Премиера на филм за дядо Добри в НДК

Христо Стоичков към фенове: Трудете се и не се предавайте! Стотици варненци извиха опашка за автограф от Камата

Чуждите инвестиции намаляха с 21% Задгранични компании продават бизнеса си в България

Искат Ценко Чоков обратно в ареста (обзор) Имал разрешение да отиде на зъболекар

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в сряда, 19 декември 2018

Посланиците от ЕС поздравиха Лиляна Павлова за отличната работа в Триото Естония – България – Австрия

Заплакала е гората за Индже войвода Константин Иречек отбелязва, че според народните песни той бил най-справедливият сред разбойниците

Карикатура: Иван Кутузов - Кути

Истинското име на легендарния хайдутин е Стоян

В продължение на десетилетия името на легендарния Индже се носи от Стара планина до Странджа и Сакар, после из цялата българска земя, дори и сред нашите преселнически общности в Бесарабия, Таврия и Крим. Днес в съзнанието на поколенията се е запечатал образът на войводата, обрисуван от даровитото перо на Йордан Йовков, вдъхновен от народните песни и предания. И все пак, между „литературния“ и „историческия“ Индже има сериозни разлики.

Индже, чието истинско име е Стоян, е роден около 1755-1760 г. Знае се, че е произлизал от Сливен, от прочутата махала Клуцохор, където осемдесет години по-късно се ражда Хаджи Димитър. Според доц. Мильо Петров негово родно място е ямболското село Попово. Като дете остава сирак, майка му се омъжва повторно в Сливен, откъдето е и връзката с Клуцохор и града на стоте войводи. Често се твърди, че малкият Стоян бил даден в „школа за еничари“ в Цариград и там получил прозвището си заради своята „тънка“ и стройна снага. Според друга легенда Индже е отвлечен от еничари, но успява да избяга и става хайдутин. Приемането на българин християнин в еничарската среда е неправдоподобно. В случая по-скоро трябва да се търси връзка с т. нар. войнигани, имащи военни задължения за охраната на проходи, пътища и т. н. Вероятно, като представител на тази категория българско население, Индже е участвал в отряд за преследване на разбойници. Непокорният българин убива турския командир на потерята след възникнал конфликт, а другарите му го избират за хайдушки предводител в Сливенския Балкан. Четата му е обикаляла обширен район, достигащ до Странджа, Сакар и още по-далечни места.

След 1792 г. Индже се присъединява към кърджалиите. Още Константин Иречек отбелязва, че според народните песни той бил най-справедливият сред разбойниците, проявявал милост, превърнал се в закрилник на онеправданите, и т. н. В други песни обаче изпъква образа на „Индже кърджалията“, безмилостният грабител и насилник. Както отбелязва Панайот Маджаров, изследовател на Странджа и Одринско, „… най-страшните кърджалийски престъпления по обезлюдяването на селищата в Източна Тракия са свързани с името на Индже…“ В песни, запазени във фолклорното наследство на кримските българи, жестокостта на войводата не е забравена и след сто години! Същото може да се каже и за ролята му в кърджалийските нападения над Котел, Жеравна, Габрово и т. н., въпреки че участието му най-вероятно е силно преувеличено. Тези нелицеприятни сведения не бива да се прикриват. Предвид самата епоха българският поборник със сигурност е имал грехове и лутания, които предопределят неговата еволюция от кърджалия до борец за справедлива кауза.

В борец за свобода Индже се превръща нейде след 1800 година. Според Горо Горов той се отделя от останалите кърджалии и става главен войвода на българските чети в размирното движение – извод, който няма документална основа. Полузабравеният днес Балчо Нейков в своето „Факийско предание“ разказва за т. нар. Равногорска или Странджанска буна, представена като въстание за извоюване на българска автономия – такава, каквато е дадена на сърбите след тяхното въстание през 1804-1813 г.. Тази фантастична и романтична „история“ е пълна с анахронизми и смесване със събития от по-късно време. Смята се, че Индже е един от възможните прототипи на литературни творби – през 1834 г. великият Пушкин пише стихотворение, а после и малката недовършена повест „Киржали“ (“Кърджалия“), две години по-късно известният полски писател и политик Михаил Чайка-Чайковски издава роман със същото заглавие. И двамата черпят сведения и впечатления от устни разкази за събитията в Молдова и Влашко през 1821 г. Става така, че литературните сюжети, от които няма как да се очаква пълна достоверност, понякога са прехвърлени от писалите за Индже към събития в по-ранно време.

Онова, което се знае със сигурност е, че през 1806 г. войводата заедно с хората си отива в дунавското княжество Молдова. Нека припомним, че през 1806–1812 г. се води поредната руско-турска война, а десетки хиляди българи са принудени да емигрират на север от Дунав. В молдовската столица Яш Индже постъпва на служба в княжеския двор, жени се и дори има син. Оказаното доверие потвърждава славата му на войвода и поборник против турската власт от предходните години. По време на драматичните събития, свързани с организацията „Филики Етерия“ на гръцкия национален водач Александър Ипсиланти и въстанието на влашкия предводител Тудор Владимиреску, Индже изпраща семейството си в Русия и се включва в революционната армия като командир (“хилядник“).

В „Заверата“, както я наричат нашите прадеди, са участвали хиляди българи, а Индже е един от най-известните. Целта на етеристите е да вдигнат на оръжие християнското население на Балканите, на първо място българите, и да подкрепят въстанието в Гърция. Вярвали са, че така ще бъде извоювана мечтаната свобода. Уви, геополитиката не се влияе от мечтите и жертвите на поробените народи… Поради отрицателната позиция на Русия и конфликта между Ипсиланти и Владимиреску планът пропада. В дунавските княжества нахлуват турски войски. Повечето от разбитите етеристи се спасяват в Русия. Други обаче се бият докрай. Около 400-500 от най-непримиримите, водени от Атанасий Карпенисиотис, отказват да преминат на другия бряг на река Прут, която е граница между Молдова и Бесарабия, вече под руска власт.

Гръцкият бунтар живее дълги години в Яш. Във войната през 1806-1812 г. Карпенисиотис се включва в руската армия, където достига до чин полковник. През 1812 г. постъпва на служба при молдовския княз Михаил Суцу Млади и е командир на гвардията, в която служи „капитан“ Стоян Индже. Етеристите, сред които е Индже със своите българи, се сражават до смърт срещу много по-силната турска войска, брояща около 7 хиляди души. На руския бряг на Прут свидетели на неравната и отчаяна битка стават техните другари, преминали отвъд реката, молдовски бежанци, руски граничари. „Капитан Индже“ (“Стоян волентир“) загива при село Скулен, близо до Яш, на 17/29 юни 1821 г.

В народните песни редом с прочутия Индже е неговият верен съмишленик Кара Кольо Омарчалията: „…Индже на Колю думаше, Колю ле, байрактаре ле…“ Изследователи като Горо Горов и Никола Ферманджиев показват общата съдба на двамата легендарни българи. Никола (Колю) е роден в с. Омарчево, Новозагорско, нейде през 50-60-те години на ХVІІІ век. Заради славата му селото е наричано „хайдушко“. Излиза в гората с пушка в ръка още седемнайсетгодишен и след редица перипетии заедно с няколко свои другари се присъединява към четата на Индже. Ако се вярва на някои мотиви в народните песни, Кара Кольо е организаторът на действията, главният съветник, нещо като „началник на щаба“ на харизматичния войвода… С името на Кара Кольо се свързват извори, кладенци, един път между Странджа и Бакаджиците, както и Устремският „Хайдушки“ манастир. Кара Кольо е редом с Индже в Молдова и най-вероятно загива заедно с него в споменатата битка при Скулен на река Прут през 1821 г.

След смъртта на Индже неговата съпруга Екатерина се завръща в Яш. В молба до властите тя изтъква заслугите на българския войвода и представя „документ, че моят съпруг, капитан Индже, непрекъснато е служил както на споменатите двама владетели (…) Той направи много услуги на княжеския двор. Когато избухна въстанието и се записваха доброволците, моят съпруг, заедно с други атакуваха влиятелните турци, намиращи се тук, което е известно на всички…“

В съдбата на Индже на пръв поглед неочаквано може да се открие още една „българска връзка“. По същото време, когато войводата е на служба в Яш, високи държавни постове в Молдова заема известният котленец Стефан Богориди. Той пристига в Молдова от Цариград заедно с княз Скарлат Калимаки през 1812 г. До 1819 г. е хетман (управител) на дунавския град Галац и член на държавния съвет (диван). През 1821-1822 г. Богориди е назначен за „каймакам“ (наместник) на молдовския престол, така че Екатерина, вдовицата на Индже, вероятно е разчитала на това обстоятелство.

Животът на Индже, белязан от толкова неясноти и митове, се нуждае от още проучвания. Няма съмнение, че в негово лице срещаме един от най-забележителните българи в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век. Затова най-високата оценка за легендарния войвода е дадена от народния поетичен гений:

„Заплакала ми й гората,/ гората и планината,/ и на гората листето…/ Де го е Индже да дойде,/ от робство да ни отърве…“

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (12)

  1. Какви МЪЖЕ е имало в България!!! А сега…….сами путьовци и предатели! Наш Бойко е мачои го мразят, защото е МНОГО ДОБЪР!!!

  2. Да ви напомня за някой наш съвременник? Само дето прераждането от разбойник в закрилник се получава единствено в митовете и легендите.

  3. Бележка към края на песента. В село Еркеч са се пее: Де го Индже да доде от турци да ни отърве!

  4. Бележка към края на песента. В село Еркеч тя се пее: Де го Индже да доде от турци да ни отърве!

  5. Оказа се, че през турската окупация (демонизирана от Русия като „робство“) е имало съпротива, а през руското робство („висшата свобода и демокрация“) съпротивата беше невъзможна – чисто самоубийство. През турско не сме били закрепостени и изобщо не сме били „РОБИ“ по смисъла на тази дума. Фашистка Русия ни закрепости, забрани свободното движение и ни направи БЕЗПРАВНИ РОБИ. Източна Европа стана един огромен затвор – това нито фашист, нито нацист си е помислял да направи с народа си. През турската окупация не сме поддържали армия, народно събрание, правителство, комисии и т.н. и наши войници не са защитавали Турската империя в чужбина. През руското фашистко робство поддържахме армия и правителство, за да защитаваме РУСКИЯ ФАШИЗЪМ и наши войници ходиха в Чехия да защитават фашистката хунта. МАХНЕТЕ ОМРАЗНИЯ ПАМЕТНИК НА РУСКИЯ ПОРОБИТЕЛ. СРАМ!!!!!

    1. Русофилски плужеци, други аргументи имате ли освен този за майка ми?

  6. Не се вързва разказа на Петров и този на Йовков.Какво става с Пауна?Не пише нищо и за синът му ,който го убива.Кое е вярно и кое не е всеки писал кой как му изнася.

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.