Хиляди румънци се събраха на протест в Букурещ (ВИДЕО)

САЩ и Русия призоваха Турция и сирийските кюрди към сдържаност

Турция нанесе въздушен удар по позиции на сирийските кюрди

Aварирал ТИР край Драгоман запуши пътя за Калотина

166 снегорина чистят софийските улици

Отмениха бедственото положение в община Баните

Сирия се рекламира като туристическа дестинация

Хванаха шофьора, който прегази мъж край Нови Искър и избяга

Близо 100 000 лв. са събрани за доизграждането на храма във ВТУ Почетоха Деня на Свети Евтимий, Патриарх Търновски

Австралия приветства експериментален спасителен дрон В проекта са инвестирани стотици хиляди долари

$ 70 млн. награда за откриването на малайзийския самолет МН370 Тексаска компания възобновява търсенето на изчезналия боинг

През обектива на „Труд“: Как Борисов и Меркел отговарят на медиите (СНИМКИ)

Синдикатите срещу поскъпването на тока, предвиждат фалити КНСБ и КТ „Подкрепа“ излязоха със съвместна позиция в подкрепа на работодателите

Борисов отговаря на „Труд“: Лидерите от Западните Балкани трябва колкото се може по-бързо да покрият критериите за членство в ЕС

ЦСКА бие с голове на новите

Защо всички обичат Иван Деев Известният икономист, меценат и колекционер закръгля 80 години

В къщата в село Дрен с част от колекцията картини.

По Северозапада наричат хора, като Иван Деев обичливи. Той не е от този край, по в центъра се е родил – в Севлиево, дето американците бяха направили един завод за производство на санитарен фаянс – “Американ Стандарт”, общо взето едно от най-популярните ни предприятия, известни зад граница. Американците ги разбират тези работи и не случайно бяха избрали родното място на Деев, а не Габрово, например.Там хората са трудолюбиви, гостоприемни и някои от тях обичливи.

Питахме много хора, които са живи и познават Иван Деев, какъв човек е той и всички започваха – от “много добър” нагоре. Никой не каза просто добър, никой не му намери някакъв кусур, за който да го заяде. А можеше – щеше да стане по интересен разказът за него.

Иван Деев е внимателен човек и много усилия полага, за да може хората, на които е помагал, да го запомнят за цял живот. И пак да го потърсят – кога за съвет, кога за по-дребна услуга, кога да му идат на гости. Той затова си направи къща в село Дрен и там мисли да отпразнува предстоящата си 80-годишнина. Обича да посреща гости с повод и без повод, но е така от много години за което говорят доста негови познати и приятели.

Сега ще го подкараме малко по-официално.

Иван Деев е роден през 1937 година в Севлиево. Средно образование завършва в родния си град. Следва във Висшия икономически институт “Карл Маркс” (сега УНСС) и завършва специалност “външна търговия”. Работи в “Индустриалимпорт”, “Тексим”, в Министерството на външната търговия, в “Стройимпекс”. През 1966-1970 г. и през 1977-1984 г. е в Ливан и Либия като директор на българо-ливанската фирма “Литекс”.

От 1988 г. до 1997 г. е генерален директор на “Интеркомерс” – държавното дружество, което отговаря за българските фирми в чужбина. Именно в “Интеркомерс” Деев поставя началото на редовни срещи с художници, артисти, поети, писатели, музиканти, журналисти. “Четвъртъците” на Деев на седмия етаж в сградата на “Интеркомерс”, наричан “На седмото небе” събираха интелектуалният елит на България. Освен като меценат и колекционер, Деев активно участва в обществения живот като член на ръководствата на различни фондации като “Борба с рака”, “Иван Вазов”, “Васил Стоилов”, “Борис Ангелушев”.

Освен произведения на български художници, Деев притежава може би най-голямата колекция от лични шаржове, дело на най-известните ни карикатуристи през последните 50 години.

Тези дни от печат излезе новата му книга “Мигове, откраднати от живота”. Всъщност това е допълнено издание на първата му книга от 2002 г. С любезното съдействие на Издателство “Българска книжница” и на неговия редактор Трендафил Василев, предлагаме на читателите на “Труд” няколко откъса от “Миговете” на Иван Деев.

 

Спомени

Григор Вачков бе целунат от слънцето

Григор Вачков с Ваня - дъщерята на Иван Деев, в Бейрут.
Григор Вачков с Ваня – дъщерята на Иван Деев, в Бейрут.

С Григор Вачков се запознахме през 1977 г. в Бейрут, където бях на работа, а той дойде в командировка. Допаднахме си, както се казва, от пръв поглед. Гостува ми вкъщи. Развеждах го тук и там, но голямото му желание беше да го заведа да види филма “Полет над кукувиче гнездо”. След прожекцията Гришата беше възбуден, възторжен, очарован от играта на Джак Никълсън. Говореше за него с подчертана благородна завист. Аз не бях чак толкова впечатлен, а се и опитах “да го изчеткам”, като казах, че той не е по-лош артист. “Иване, не си прав – каза ми Гришата. – Не ги разбираш ти тия работи. Той е велик, връх…” Разказа ми, че подготвя пиеса на Радичков – моноспектакъл “Лазарица”. Чувстваше се вълнението му, отговорността от риска дали самият той с играта си ще успее да задържи вниманието на публиката. Изпитваше страх… Имах късмет на едно от първите представления на “Лазарица” да бъда в София. Гришата осигури на мене и компанията ми билети. Съмненията си, които беше внушил и в мене, бързо се изпариха и в края на представлението изпитвах вече гордост. Публиката френетично аплодираше, принуди го да излиза няколко пъти. Изобщо – голям успех. Той не забрави и нас, поканените – слезе от сцената и се ръкува с мен и приятелите ми. Тогава разпоредителката му каза, че Дамян Дамянов присъства – беше на няколко метра от нас. Гришата се изправи пред него, вдигна високо ръце, поклони се, коленичи, обгърна с ръце колената на Дамян, целуна му ръцете и пак се изправи с вдигнати ръце. И сега ми е пред очите сцената: двама големи – поет и актьор – във взаимно признание и уважение.

При едно от идванията ми по служба от Бейрут в София Григор Вачков много настояваше да ме води “при Антиката”, т.е. в ресторанта на Народния театър, управител на който беше Антикаджиев. Затова цял следобед той вървеше с мен на срещите ми в министерството, “Рудметал”, “Хранекспорт”. Надвечер пред “Индустриалимпорт” (ъгъла на “Позитано” и “Витоша”) стоим и си приказваме. Минава възрастна жена, прегърбена, куцукайки, с бастун. Спира пред нас, взира се в Гришата и заговорва:– Ама ти не си ли тоя от телевизията? Бре, ти си! Гришата иска да избегне разговора и вика: – Припознала си се, бабо. Не съм аз от телевизията. – Сакън, чедо, ти си. Бре, Боже, колко си ме радвал, колко съм се смяла! Много те харесвам. Да си ми жив и здрав! Нямаше как, Гришата беше “разпознат” и “призна”, че е той. Тя го помилва, той й целуна ръка. Бабата си тръгна, като продължи да благославя.

Чувството за хумор беше едно от нещата, които ни сродяваха с Гришата Вачков. Идва веднъж у дома. Питам го какво ще пием – джин, уиски, коняк? – Иване, аз знам, ти уиски нямаш. – Гриша, баща ми има лаф: “за добри хора всичко ще се намери”. Аз за тебе хич да не е, ама десет тюрлии ще извадя. – Иване, ако извадиш десет тюрлии уиски, аз давам една бутилка, ама ако не извадиш, ти даваш две. Знаех, че има в шкафа разни пити-недопити, пък и цели бутилки. Вадим и броим. Минаха десет. Гришата се призна за победен. Тогава ми хрумна идея да нося всеки път от Бейрут различни марки уиски. Така започнах да правя нещо като колекция – колекция, която в пенсионерските години ми върши добра работа.

 

Сменят я с фотография на творбата

Откраднаха картина на Майстора

При едно от посещенията ми в дома на Васил Стоилов, с разрешение на съпругата му Ганка Найденова, бях правил снимки на картини. По-късно прочетох във вестниците, че крадци отмъкнали картината на Владимир Димитров, закачена в антрето до входната врата.

Тази картина беше подарък от Майстора за сватбата на Васил Стоилов и Ганка Найденова. Обадих се веднага по телефона. Ганка Найденова развълнувано ми разказа за случилото се. Тя беше човек с твърд характер, но този път мъката є личеше. Изразявайки тревогата си, тя прибави и самообвинение, че не е направила поне снимка на тази прекрасна творба, и сега и полицаите не знаят какво да търсят. – Вие нямате снимка, но аз имам – казах.
Последваха радостни възклицания, похвали, благодарности. Направих няколко копия на фотографираната картина и веднага ги занесох. На другия ден снимката на откраднатата картина се появи и в пресата. Дали е помогнала за разкриване на престъплението – не знам, но със сигурност знам, че даде надежди и поне малко успокоение на г-жа Найденова.

 

За срещите с Йосиф Петров

Николай, хвала ти!

Рекламирайки “Интеркомерс”, помогнахме финансово за излизането на аудиокасета “Шумки от габър”. В касетата разказите на Николай Хайтов изпълнява Асен Кисимов. За служителите и приятелите на “Интеркомерс” организирахме среща с писателя, на която Асен Кисимов изпълни четири разказа “на живо”. След рецитала, както обикновено, продължихме в кабинета ми на приятни разговори. За спомен на Хайтов на един голям лист рисуваха и се подписваха Златка Дъбова, Евгений Босяцки, проф. Александър Райчев, Доньо Донев, Леда Милева, Павел Матев, Йорданка Кузманова, Тодор Цонев, проф. Дъбов… Присъстваше и поетът Йосиф Петров. Той ми каза, че в. “Труд” същия ден е публикувал негово открито писмо до председателя на Съюза на писателите Николай Хайтов, че напуска съюза. Посочи ми някои от аргументите си за това решение, като подчерта, че уважава много твореца Хайтов, но не и съюза. След малко ме помоли да доведа Хайтов при него. – Николай – каза бай Йосиф, – остави другото! Да беше написал само това, което чух днес, е достатъчно да останеш в историята на нашата литература. Хвала ти! Хайтов благодари. Прегърнаха се братски… После Йосиф Петров с признателност ми напомняше, че съм му предоставил възможност “да заглади положението” и да изкаже възхищението си от писателя Николай Хайтов.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (2)

  1. Много добър почтен човек и приятел.На мен лично много е помагал.Да е жив и здрав!

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.