Защо днес липсват ентусиазмът и новите надежди

Колкото и да сме гневни на партиите, все пак не бива да забравяме, че те са в основата на демокрацията

Политиците отново са в центъра на вниманието, защото отново сме пред избори, този път най-важните - парламентарните. Но като изключим голямото оживление сред т.нар. политическа класа, едва ли безкрайните предизборни скандали, грозни финансови обвинения и спорове по множеството медии радват някого освен тях. Защото изборите станаха досадно всекидневие за българите.

От 2013 г. сме в поредица от политически кризи. Всичко започна с масовите протести от февруари 2013 г. срещу първото правителство на Борисов заради високите сметки за ток. Те бяха придружени с ужасяващия феномен самозапалване на хора (да си припомним трагичната съдба на Пламен Горанов от Варна). За да спре тогавашния срив на популярност, Бойко Борисов подаде оставка на 20 февруари и така се изправихме пред първите предсрочни избори от петнайсет години. Избори от 12 март 2013 г. донесоха нова победа на партията на Бойко Борисов с 30,5%, но тя се оказа пирова, тъй като ГЕРБ остана в изолация и не успя да състави правителство.

Така станахме свидетели на първото правителство, създадено без в него да е спечелилата изборите партия. Роди се коалицията БСП-ДПС, осигурена и с добронамерения неутралитет на „Атака“ за недостигащия един глас за мнозинство. Но радостта на левицата, че се завръща на власт, беше краткотрайна. Правителството на Пламен Орешарски, човек със сложна политическа биография, която включваше и заместник-председателски пост в СДС, се оказа подвластно на политически натиск. Само половин месец след като беше гласувано, на 14 юни то предизвика гигантски скандал с назначаването на Делян Пеевски за председател на ДАНС. Възмущението изведе отново хиляди на улицата, и то не за ден-два, а в продължение на месеци. Орешарски се оказа по-устойчив на протести от Борисов, но в крайна сметка и той беше принуден да подаде оставка, макар че след поредните избори - за Европейски парламент на 25 май 2014 г. - ГЕРБ постигна нова победа и тогавашният лидер на ДПС Лютви Местан се възползва от това, за да обяви края на правителството. Така се стигна до вторите поред предсрочни парламентарни избори.

Изборите от 5 октомври 2014 г. отново донесоха победа на Бойко Борисов, но с резултат от 32,7%, много далеч от необходимите за съставяне на самостоятелно правителство. И започнаха дълги и сложни преговори за коалиция. Те демонстрираха старото предупреждение политиците да внимават срещу какво говорят, за да не им се наложи по-късно да го правят. Защото след като години наред Борисов свеждаше нещастията за България до управлението на „тройната коалиция“, му се наложи да направи още по-сложна коалиция, обгръщаща политическото пространство от левицата (АБВ) до консервативната и националистическата десница (Реформаторския блок и Патриотичния фронт). Е, май все пак част от предубеждението на Борисов към коалициите се оказа вярно, защото управлението на четворната му коалиция се оказа кратко и изпълнено с проблеми и вътрешни конфликти.

В резултат Бойко Борисов стана не само първият политик на прехода, успял да оглави две правителства, но и онзи, който двукратно не успява да завърши мандата си. Само че този път оставката на Бойко Борисов не беше така безспорна. Защото едно е да отстъпиш пред хора, които се самозапалват в знак на протест, а съвсем друго - да наложиш еднолично кандидатура за президент, а когато хората не я харесват, да заплашиш с оставка на цялото правителство. Така или иначе, първото поражение за Борисов като политически играч на президентските избори доведе до третите поред предсрочни парламентарни избори. Тези, пред които сме изправени днес.

Когато за по-малко от четири години трябва три пъти да избираме парламент, естествено е, че предизборната кампания не може да предизвика въодушевление. Но това не е единствената причина за унинието сред населението.

Ако сравним тази избори не само с предишните предсрочни, но и с редовните, ще видим значителни разлики. Днес липсват ентусиазмът и новите надежди. През 1997 г. имаше вяра в новото начало, през 2001 г. - в спасителя от Мадрид, през 2005 г. - в европейската перспектива, през 2009 г. - в народния отмъстител, който ще накаже онези, възползвали се от прехода, за да забогатеят на гърба на всички.

А какво ни предлагат днес?

Още от същото - ГЕРБ и Бойко Борисов. Нови лица в стари коловози - БСП. Още национализъм - Обединените патриоти. Политически консерватизъм и икономически неолиберализъм, тук май навалицата от партии е най-голяма - реформатори, нови републиканци, утвърдители на България.

Има и нещо ново - в предишните избори новият играч беше Николай Бареков („България без цензура“), а днес е Веселин Марешки с неговата „Воля“. Докато тогава на гребена на вълната беше чистият популизъм, дошъл от призоваване на улицата, сега е „купуването“ на избиратели с евтини лекарства и бензин. И е нормално да си зададем въпроса „какво става“. Защо един толкова откровен опит за купуване на власт има успех в България?

Отговорът е тъжен. След толкова опити на българите да изпробват различни политически рецепти, да се доверят на ярки фигури, да повярват в привлекателни обещания настъпи пълното разочарование от политиката като организирана дейност. Това показаха резултатите от референдума, в който над два и половина милиона поискаха мажоритарно гласуване, сиреч сами да избират кандидатите си. С тази фалшива надежда те се опитаха да избягат от партиите и техните листи. Затова сега са готови да повярват на човек, който говори като тях, обявява се срещу партиите и обещава да освободи бизнеса от партиен контрол. Лесно е да се каже, че това ще бъде поредната илюзия, но масовите настроения говорят за по-опасни дълбинни тенденции.

Ще припомня историята. Господстващите в началото на 30-те години антипартийни настроения довеждат дотам, че след преврата от 19 май 1934 г. е наложен безпартиен режим, който позволява на един човек - тогава цар Борис III, да поеме цялата власт. Избори има, но без партии и чисто мажоритарни. Познайте какви депутати са избирали българите? Най-вече проправителствени. А това са правителствата, които приемат антиеврейското законодателство, гласуват за присъединяването на България към Тристранния пакт и посрещат с овации обявяването на война на САЩ и Великобритания.

Така че колкото и да сме гневни на партиите, все пак не бива да забравяме, че те са в основата на демокрацията, която не позволява властта да бъде поета от безконтролни фактори. Но разбира се, партиите трябва да предлагат убедителна политическа алтернатива.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи