Петко Славейков отвлича папски архиепископ в Русия

Реформацията вече е обърнала милиони католици в протестанти. Жизнено важно е да се набере нова „членска маса“

Поет, публицист и фолклорист, Петко Славейков оставя неизлечима диря в българското културно пространство. Малцина знаят обаче, че той има решаващ принос за опазване на нашето православие.

През Възраждането българщината се бори не само с ислямизма и гърцизма. Западни мисионери кръстосват земите ни, за да обсебят духовно народа. Най-агресивни са католиците, които са наложили вярата си на цял континент - Южна Америка.

Покръстителят Борис I флиртува с Ватикана, но приема Христовото кръщение от Източната църква. Цар Калоян също преговаря с папството. Той сключва католическа уния, за да извоюва признание за българската държава. Договорът е прекратен при царуването на Иван Асен II.

От там насетне униатството не дава мира на Светия престол. Целта е и православните да са под върховенството на папата. Правени са няколко опита, като най-сериозният е в средата на XIX столетие.

Тогава Ватикана е в тежка ситуация. Рационалисти и атеисти атакуват догматиката. Светската власт на папата е ликвидирана от обединяваща се Италия. Реформацията вече е обърнала милиони католици в протестанти. Жизнено важно е да се набере нова „членска маса“.

Папа Пий IX върти глобуса и спира показалеца си на робска България. С ярем на шията лесно се поддаваш на трасформации, правилно преценява той. Пий възлага мисията на „монаси под прикритие“ от Ордена на св. Лазар. Те се озъртат и попадат на един горещ патриот. Драган Цанков е сменил кръщелното си име Димитър, защото било гръцко. Пак негова е идеята да се откажем от кирилицата и да минем на латиница.

Цанков е поканен за учител в лазаристката мисия „Сен Бьоноа“. Седалището е в Цариград, тук тайно приема католицизма. Сетне с дебела субсидия начева вестник „България“. Само папата ще ни реши проблемите, проповядва той! Ще се отървем от фанариотите, няма да плащаме данъци на чорбаджиите, ще станем европейци!

„Латиния“ наричат тази газета защитниците на православието, сред които е и Георги Раковски.

Униатите първо превземат Кукуш в Македония. Градът роптае, че му налагат гръцки владици. Подкокоросани от католиците, кукушани пишат петиция до папата, молят го за покровителство. Иларион Макариополски отива да им върне ума в главата. Някой си Йожен Боре също заминава да му окаже отпор. Печели православието, кукушани получават свой владика и хвърлят унията.

Папските хора обаче не се предават. Броят още жълтици на Драган Цанков, който е събрал и съмишленици. На 18 декември 1860 г. около 200 българи отиват на аудиенция при Паоло Брунони. Той е апостолически викарий в османската столица. Шествието водят двама духовници и двама миряни - Цанков и д-р Георги Миркович, специалист по спиритически явления.

Брунони вдига десница и ги благославя, както някога го е правил св. Петър. „Искаме си папето!“, скандира тълпата, която не е наясно за какво точно става дума.

Сега се намесват и арменците. Антоний Хасун е патриарх на арменокатолиците, майстор на витиеватата изразност. С негова помощ е стъкмен документ за единение на българското племе с Римската католическа църква. Под диктовката на Хасун неудобното „католическа“ е заменено с „всеобща“. Тази рожба на много баби остава в историята като Цариградската уния.

„Денят 18 декемврий 1860 е най-благополучний ден от всичките, които преминахме, откак нашите майки са ни донесли на свят. Денят 18 декемврий ще е за нас първий народен празник“, пророкува в. „България“.

Братушките са силно обезпокоени. През февруари 1861 г. цариградският посланик Алексей Лобанов-Ростовски информира външния министър Александър Горчаков: „Много българи, съхранили вярност към източното православие, изглежда мислят вече за преход към католицизма, за да се избавят от ненавистта на Негово Светейшество.“

По-надолу четем: „Много поляци обикалят вилаетите Видин, Пловдив, Шумен, проповядвайки унията, събирайки петиции в този смисъл, убеждавайки с пари тези, които все още се колебаят. Техните усилия се увенчават с успех навсякъде, където жителите са готови на всичко, подтиквани от хищното и несправедливо гръцко духовенство. В местата, където населението твърдо отстоява своята вяра, те се стремят да привлекат на своя страна епископите.“

Цариградската уния обаче още е безглава ламя. Нужен е водач на новото „всеобщо“ образувание. За такъв Драган Цанков избира архиепископ Йосиф Соколски. Той е на 75 лазарника, изветрял е, ще стори, каквото му заръчат!

В края на март 1861 г. подкарват дядо Йосиф към Рим. Охраняват го Цанков, Миркович, Боре и дякон Рафаил. Лъжат го, че ще го правят патриарх. Церемонията е на 14 април в Сикстинската капела. Пий IX ръкополага Йосиф за архиепископ и апостолически викарий на българите, които са склонили глава пред престола му.

„Ами патриарх?“, пита бедният Йосиф. Папата го уверява, че тази титла ще получи, когато католиците у нас станат поне половин милион бройката.

Султан Абдул Меджид I веднага признава новооглашения за „милетбашия“, тоест за „началник на българоуниатите“. С този ход падишахът клати Русия като крепител на православието.

Освободителката реагира с ударен отряд от Найден Геров, Тодор Бурмов и Петко Славейков. Тримата разработват план за неутрализиране на опасния субект. Изпълнител на операцията е Славейков. В академичната „История на българите“ пише:

„Сладкодумецът Славейков го прелъгва да вземе със себе си както султанския милетбашийски берат, така и папската архиепископска грамота и с каик го повежда да ги покажел уж на руския посланик. Вместо при посланика, комуто дядо Йосиф да се похвали, той го отвежда на намиращ се под пара руски морски съд, който веднага след това вдига котва и взема курс към Одеса.“

Това е краят на Цариградската уния. Йосиф Соколски умира в изгнание на 30 септември 1879 година.