За едната радост в живота живеем!

„Дните на Ромската култура“ в Сливен събраха поколения

Не знаете ли какво бълват всеки ден медиите?! Ромите получавали по 1500 лв „от социала”, ние сме били виновни хората, работили по 40 години, да получават минимални пенсии?!

Бях забравил за тази радост. Толкова години е стояла встрани, някъде назад, и за нея се сещах просто като за отминало събитие, част от едно закотвено в дълбокото съкровище, все още невидяно с очите на своите герои, откриватели, автори. Щеше ли някога да се пробуди, да се откъсне от мрачното дъно и да изплува нагоре, да напомни, че е жива, че я има...

Треската напираше отвсякъде: уговаряха се последни репетиции, оформяха се отделните програмни ядра, шиеха се новите рокли, ризите на танцьорите, за последно се уточняваха текстове на водещите. Не мина и без увлечение по минали страхове - защо да припомняме, че има златно ромско време със златни имена на герои на труда, абонирани ударници, лекари с магически ръце, режисьори, художници, поети по-известни от него, както казал Тато за Усин Керим…

Че е имало време, когато в битките за Отечеството, в първите редици са воювали и роми, че някои от тях са останали там по бойните полета, че те са същите, за които дажбите за хляб, олио, захар, сапун са били наполовина от на другите…Защо да напомняме?!, питаха по-възрастните; Докога да премълчаваме?!, гневяха се младите; Не знаете ли какво бълват всеки ден медиите – ромите получавали по 1500 лв. „от социала”, ние сме били виновни хората, работили по 40 години, да получават минимални пенсии?!... Забравихте ли оня смуглия вицепремиер какво говореше за майките ни, а през горещините се чудеше с кой крак да спре веселбата на котленските роми в гората…?!

Минаха тези „идейни сблъсъци” и режисьорът изгърмя в залата: „Тишина, моля за тишина!” Той не е работил с роми, с деца, които за първи път влизат в театрален салон, за първи път чуват за свои роднини, герои от близката отечествена история…То пък другите като знаят, като имат опит, че не изгарят от желание точно сега, тук на сцената да коментират скоро монтирания орган – кога щяло да има такъв концерт в Сливен?!; режисьорът много вика - майка му, баща му, бяха кротки хора; ама то концертът май не е само за нашия град, щяло да има и чужденци?!

„Карандила” превземат сцената. Пъстра върволица от малчугани хвърлят цветя към публиката. Залата, препълнена до козирката, се заслушва.

Концертът е посветен на гениалния ромски композитор, диригент, Йордан Русчев-Данко, ръководител на ансамбъл „Никола Кочев” – национален първенец с четиригласовия хор, с повече от 600 концерта в страната. Представянето е от Стела Костова, една от внучките на композитора.

Тя е председател на Ромската академия, която се зае с цялата тази „хавра“ на ромското самочувствие, наречена Дни на ромската култура, а не, както едно популярно издание съобщи, „Ромски дни на културата?!“

Има малка разлика, но Теодосий, космическият Теодосий, ще ги поправи. Точно той, не е забравил учителите си по музика Матю Добрев, Младен Малака, истинският крал на ромските песни на Балканите Шабан Байрамович (призори ще ни повери разказа на Шабан, че майка му била от Сливен, от Долната махала). През 2009 Теодосий вдигна на крака колегите си музиканти, студенти, преподаватели с химна на сливенските роми „Манги ли рацила, манги ли зивизила“ (За мене ли се мръква, за мене ли се съмва). Той с кавала, а с него, виртуозите Пейо, Атешхан, младежката филхармония „София”.

Тази вечер Теодосий Спасов и неговия оркестър най-напред изсвириха „Дуй чирикли – Две врабчета“, музика на Данко, а после и „Сливенска праскова”, Теодосиева композиция по цигански песни. Те свирят, а ромите, дошли от всичките махали, от други градове, села, притихнали с децата, с родата, припяват, слушат. Няма го обичайният шум, не си обясняват нищо, не говорят, не питат кой кой е, защо, какво…нямат въпроси.

На сцената вече са „Романи чълхъя – Ромски звезди”. Шестнадесет жени в синкавия блясък на роклите си и някаква сребристо-жълта линия, която се вие от единия край, където е Стела и свързва другата Стела, Веска, Валя, Пепка, Елена, Маринела, майка й Женя, Радка–Рачито, Мария, жената на новия шеф на хора, Тони, Гита, Веска Мрушановата, тя е дошла от Кипър, Галя, Румяна, Ваня. Пред тях е Николай Бондев. Той е диригентът. Нещо като Данко, около когото е израсъл с цигулката. И преди му се е възхищавал, чудеше се отде толкова енергия у него и на старини, как намира време да бъде изряден в работата си с хора, със симфоничния оркестър, с Кутьо и Рунко вечерта в заведенията, но сега...Сякаш никога не бе отварял нотите за отделните гласове.

Усещаше как с часове достига всеки звук от тази велика хармония, която машината не успяваше да разгадае. Върна се пак при Галя, по-малката дъщеря на Данко, при Румяна, Рачето, Стела Папинковата, нещо пропълзя през него, укрепи го, съгласи се с тях – така ще бъде. „Знаех, че е велик, но сега разбирам, че е нещо повече, така ще пеем!”

Залата е взряна в жените в синьо: „толкова години не съм виждала това чудо”, „къде бяха до сега”, „ами кой ще ги води” (се сипят коментари във „Фейсбук“, само минути след концерта). Цигулките започват, първите думи на ромски „Шун пхрала, шун”, взривяват залата.

„Толкова радост!, бабите, се просълзяват. „Милите ни, скъпите ни, свидните ни песни.“ Най-после! „Шун, пхрала, шун“ (Чуй, братко, чуй), пеят там на сцената. Така неочаквано! Кога са репетирали? Къде? В кое читалище? Нашето го няма… „Ех че сте хубави, попейте да се нарадваме, да чуят децата ни, всички да чуят, песните да ги пуснат и по радиото някоя сутрин, преди да тръгнем за работа, по телевизията, да ни видят хората.“

Данко дали гледа сега?! Там има ли „Фейсбук“ да му съобщи, че не сме забравили нито „Романо ози”, нито „Лулузи цикъри бариим“, нито „Терипи, терипи“… ?! Има ли нощ, че поне да се наспи и като се събуди, да направи нови песни, да ги изпрати; има ли кой да се оправя с тях?!

„Хей, ромале, шунен ли ман?“ – пее Натали, сякаш си говори на площада в махалата, със същите тези хора от концерта. Не спира да ни оглежда, да ни стряска, да ни дърпа юздите, че нещо сме се забавили…(„Ти пък си много хубава!”), нали се сещате за този виц дето „обидили” някакво наше момче, че е „много интелигентно”, а то им отговорило „подобаващо”…).

„Хей, ромален!“ – не спира да подвиква, да ни приканва младото момиче, все едно сме на студентското й представление във НАТФИЗ.

Отговаря й Мартин Любенов, само да го чуете на акордеона! Сега с него въртят „Циганските колела”. Другият Мартин, с чиито акорди започваше този спектакъл, е забягнал, отишъл в Германия да си търси работа, че то с театър и музика можело и гладни да ходят…Заминал, не се е обаждал от другата земя.

„Натали, ти стресна ромите“, казвам й, а тя поглежда Зина и Вальо: Те ще кажат, те знаят повече от мен за тия работи, ама чак пък да са се стреснали ромите?! Колкото оня, от барвалипе-то, дето не ни плати представлението. Такива какво да ги правиш, а и той е ром, “хал ме жуклеско“…шегичка, аз нямам куче.

На сцената са едни дребосъци, най-много да са в трети клас - те помолиха родителите си да ги оставят за концерта, да танцуват и ако искат още вечерта може да ги качат на колите и хайде в Испания, там живеят, там учат.

„Како Стело, нали ще дадеш покани за концерта на баба и дядо, майка ми и баща ми може да не успеят да дойдат?“, пита оня ден Димка, а до нея тръпнат в очакване и дружките й Румяна, Надя, Михаела...

Как играха тези деца! Индийски танц. Кой ще повярва, че хореографията е тяхна! По-големите се оказаха не толкова настоятелни, но също толкова добри. Наваксаха в последните дни. Сцената ги промени.

В „Карандила” четат ли ноти, питам Иван Черкезов, който наследи създателя на оркестъра Ангел Тичалиев. Не бърза да ми отговори - т.е., вече го е направил, а аз ако искам да знам повече, да слушам. „В Карандила джуниър всички са нотисти“, подхвърля ми в движение.

И Щилиян излезе с ноти. Известният поп-фолк изпълнител си сложи нотно столче, но после забрави да гледа в нотите – един прекрасен шарж, който развесели залата. А с песента му „Соски лян ман цикъри, на мукян ман рима ти баря“ (Защо ме взе малка, не ме остави да порасна), една от великолепните песни на Данко, освен хорът, запяха мнозина от по-възрастните. Щедрият, благороден уют, топлотата в гласа на големия певец, плениха публиката.

Бони едва дочака интродукцията. Тръпката от тази вечер не й беше позната – още с първите звуци на хора, си спомни за ансамбъла на Данко, за гласовете на солистките Веска Чакмакова и Димитрина, Душка „Аршинмалаланова” (песента й беше на душата), които обожаваше, за гласовитите мъже от операта… „Оф, мерава, кана м`овис мору, пхрала“ (Ох, умирам, кога ще бъдеш мой, любими…), полетя над публиката.

Едно безкрайно обяснение в любов от Бони. С нея запяха и Щилиян, „Карандила”, Теодоси и неговите момчета, танцьорите на Наско, всички: „Мору пирямлу, мале ча, станджис/Любимият ми, майко, е тъкач…”, първата ромска песен на Данко (А Ти дремни,опри глава в мушкатото на Дуда, и гледай да сънуваш, че ни има още, Господи!)

Оттук, от залата, право в ресторанта на Лечков. И там ще попеем, ще танцуваме, ще пием, ще се веселим, може и да поплачем. А после пак – като в живота, какъвто е по ромски.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Репортажи