195 години от рождението на Найден Геров, съставил първия ни речник

Найден Геров (1823-1900 г.) произлиза от копривщенския род Мушекови. Поради което е ползвал псевдонимите Мушек и Мушяк. А мушеците са вредом. В някакво предаване чух историк да подхвърля, ей тъй, многознайковски и тарикатски ехидно: Найден Геров е руски агент. – И това беше едничкото споменаване на един от титаните на Възраждането ни.

Вярно е, че конюнктурщината, русофилофобията и всякои други презряности стигат до размери, отприщващи гнева. Но … да пробваме, полека, по човешки, без злоба. Н. Геров завършва в 1845 г. в Одеса Ришельовския лицей – тогава най-високо образование. Връща се у нас и тръгва по стъпките на баща си хаджи Геро Мушек. Става учител – 4 години в родната Копривщица и 3 години в Пловдив. В 1851 г. на това поприще Н. Геров изживява най-радостния ден в живота си. На годишния изпит пред гръцкия владика и други гръцки първенци учениците му от първото българско училище в Пловдив показват великолепни познания по всички предмети. Представили се много по-добре от учениците в гръцките училища, което довело до ярост гърците. Но въпреки удовлетворението след 2 години Н. Геров напуска професията. Няма да диря причините, но очевидно никак не е лесно на българските учители при неспирните пречки на турските власти и на гръцките духовници и училища.

Вероятно има и още нещо – този високообразован човек търси по-добра реализация. Но сред българите. Става служител в руското консулство в Пловдив, а от 1857 г. до 1877 г. е руският вицеконсул там. О, ужас, не агент, а руски служител е бил Н. Геров. Питам какво по-добро поприще да намери той в Османската империя? Да стане турски служител? Ами как, като не е знаел, че днес ще бъдем снизходителни към българите-висши турски служители. А руските ще обявяваме за агенти.

Ако Н. Геров служеше на кариера, с лакти, с агентство, след 1878 г. можеше да бъде първостепенен политик, добрал се и до министър-председателски пост. Че какво му липсва: образование ли; административен опит ли сред една бюрокрация, заработила по руски образец; застъпничество на временните руски власти и съветници ли? Та той е назначен за губернатор на Свищов в 1879 г. И немного след това напуска и се пенсионира. И заживява в Пловдив, в Източна Румелия тогава, която според Берлинския договор не е самостоятелна. Защо? Може би да шпионира пловдивските баби и дядовци? Но стига вече, да оставим мушеците.

А Н. Геров служи на своята мисия. Така че в последните години от живота си се ползва с всенародна любов. Макар да се намират мушеци да го маскарят за дейността му като вицеконсул. С едно изречение Н. Геров е казал всичко за своята роля като руски служител: “Добре ще е да помните, че един консул направо да покровителствува Турски поданици не може, а да гледа да е добре с властите, та да му минува думата пред тех, за да може да свърши некои работи”. (Писмо до Захари Княжески.)Постигнал е това между чука и наковалнята на руската дипломация и на турския деспотизъм и гръцко коварство.

Първият му подвиг – според християнските повели и българската нравственост, е отказът му да превърне авторското честолюбие в мотиватор на живота си. Направил го е в името на голяма мисия, при изпълнителят се вгражда в нейните темели, оставайки в сянката й – Речника. Още на 22-23 години Н. Геров се е превърнал в първостепенна литературна фигура, макар тогавашната среда да не предполага днешната популярност. Той е създателят на първата новобългарска поема “Стоян и Рада”. Тя, заедно с още няколко други негови стихотворения, го правят наред с Д. Чинтулов първосъздател на новата ни поезия. Вярно е, че отстъпва по талант на състудента си от Одеса Чинтулов. Но не и по съзнание какво трябва да представлява поезията като литература.

В друг жанр – пътеписа, Н. Геров не е само първосъздател, но и негов първомайстор. През 1846 г. в писма (най-вероятно до поетесата Ел. Мутева) той описва завръщането си от Одеса в България. Под епистоларната форма се крие същинският жанр – пътеписът. Със заглавието “Писма от България” творбата излиза на руски език в 1854 г. в превод на Н. Палаузов. Всъщност това не е само талантлив образец-родоначалник на пътеписа у нас, но и първата стойностна белетристична творба у нас. Като всеки качествен пътепис и “Писма от България” е хармонична сплав от наблюдателност, информираност, откриване на важната тема във всеки епизод, хумор, самоирония и артистично поднасяне на значимите изводи и наблюдения. И още нещо, което става основен белег на жанра у нас – оста, около която се гради пътеписният разказ, е съотнасянето на видяното с българската култура. Колко недостойно за един самоуважаващ се руски агент.

Вторият Геров подвиг е подчиняването на своя живот на изпълнението на изумителната за един човешки живот мисия – съставянето на първия речник на “българский язик”. В какво е трудността? И уникалността? Той е съставен от книжовното нищо. Няма предходни трудове, няма записан фолклор, няма друг род писмовни източници. Н. Геров съзнателно не ползва и книжовни и писателски, защото ги намира за езиково неавтентични. Всички думи и възможни техни обяснения той открива в народната всеки дневна реч. Една по една и всяка една от 70 000 той е записал при общуване с всякакви българи от множество отечествени краища. Приведените обяснителни за думите изречения надхвърлят 26 000. Примерите с цели песни или с откъси са 6000. Използваните пословици, гатанки и наричания са над 15 000. В тази светлина речникът му е уловен в динамиката си паметник на народностната езикова култура.

След Освобождението Н. Геров най-после посвещава цялото си време на Речника. Стига се най-после и до отпечатването – 1894 г. И пак изпълзяват мушеците, заети с подкупи и с трупане на земи и имоти. Те и му отказват пари за отпечатването. Все още е Стамболовото управление, но да не обсъждаме. И тогава някогашен колега-дипломат на Н. Геров го посъветвал да се обърне към император Николай II. Предполагам, че основният аргумент на императора да подпомогне отпечатването е, че това е задача на Неговата Академия. Цялостното издаване на Речника приключва 8 години след смъртта на Н. Геров.

Част от уникалността на Речника е, че той е няколко речника едновременно. На първо място това е речник на чистия неподправен говорим език. На второ – той е тълковен речник, в който изясняването на думите основно е възложено на главния Говорител – Народа. На трето – той е и българо-руски речник (все пак задачата е на Имперската академия). Но истинската уникалност може да ни изясни най-възторженият ценител на труда – Иван Вазов: “ Каква чудесна сбирка от дивни, благозвучни, сладки думи, от силни характерни изрази, от величествени, самостойни извития на речта, които народът ни е вложил в езика си! Гордост е за нас, че имаме такъв богат език.... Трудът е неоценим, а за мене лично най-ценни са дивните, китните откъслеци от народните песни, с които се краси, свети почти всяка негова страница!”

Това е. Останалото е мълчание и преклонение. Без досадни мушеци.

Българските одежди

Надвечер в тоя ден стигнахме на село Полекрайще. Това беше в неделя, на Св. Троица, може да е било в истото время, кога вие сте отишли на качелите. Поврага Ви качелите от това, чтото аз видях. Колко жени и какви моми преминаха, докле ся позабавихме ние на механата, за да идат на монастир „Св. Троица”, покрай когото и ние щяхме минем! Колко ся пък престръгваха из селото нагоре, надолу! В механата беше народно събрание: връх 50 души провождаха празника български. И ние влязохме между них и докле да хапнем малко нечто, разговорихме ся за различни работи. Тие с дяволско око гледаха на нас, като ни чуха московци да говорим български. Трябва да видите дрехите на тия хора и общо на всичките българе, та да повярвате, че нашът простий народ откъм това не е по-долен от френцнте и той с разнообразие, на облеклото си може да стои насреща на модните изобретатели. Ако да си правя някога същи български дрехи, риза ща си ушия, каквито носят в Полекрайще, с широко огърле, обшито с коприна и възвито на плещите, и пазухи, обшити, с всевъзможни белушки. Всичкото село има до 100 къщи, само български. Имято му показва, че е край поле. Там близо, каквото казват, има развалини, дето си намират весма много камъне с надписи, монети и други стари работи.

Из „Писма за България”

Посрещане на султана

Там, дето ся свършаха евреете, закачаше ся ред арменци: деца, със свещи, крем и върба в ръце, а на челото стояха анагности, дякони, попове и владика в пълно облачение.

След арменците идеха два реда, и от двете страни на пътя, българе. Децата бяха правилно наредени и всичките държаха ветви върба и пред них, и в двата реда, по няколко деца бяха издадени напред, колко една стъпка, а отзад стояха дъртите българе. В главата, и от двете страни, стояха по няколко деца, облечени с церковни дрехи, с фенери и кръстове. След поповете, в облачение и с евангелие, със свещи и със съчки върба, а.след поповете троица владики - русчукский, търновский и видинский, облечени и с кадилиици..

След българете бяха натрупани и от двете страни на пътя турци. Повечето турчета бяха с бели дрехи, а някои от тях имаха и зелени знамена, изписани с бели слова. Най-горе дервиш държеше голямо зелено знаме, всичкото изписано със златни слова.

Още по-горе бяха наредени войска, първи с коне, чини ми ся артилеристе, после улани със знамена на копията и най-сетне пеши. Тоя вес народ беше проснат на място до 1 1/2 верста. Докле да дойде царят, аз ходих с Цанка няколко пъти от едина край до друг.

Един час преди да дойде царят излязоха и князовете: Влашкий и Молдовский в каляска; а полковниците им на коне. След них имаше няколко улани най-сетне водеха коне, за да възседнат на них князовете, кога срещнат султана. На коня на влашкий княз имаше на седлото звезда, руский орден. Князовете преминаха, без да ся покланят някому.

След малко время заминаха генерал-адютант Грабе и австрийский и пруский пратеници на коне. Само статский советник Богданов, който сега ще иде в Стамбул пръв драгоман на място Ханджарли, беше в каляска. Само руский генерал ся кланяше на всичките и с това той много събори пред българете честта на другите. Той е дотолкова приветлив, что преди да дойде султанът един път замина с влашкий княз и с други хора на кон и ся запря да мя пита кога съм дошъл в Русчук.

Князовете и пратениците срещнаха султана на един шатер, а каква чест му са дали, не зная. Аз стоях при българете. Като ся приближи султанът при турците, видя ся някои каза нечто, та всичките запяха “амин”. Още тие не свършили, българчетата, облечените в церковни дрехи, писнаха някаква си песен, от която аз ничто не разбрах.

Шествието на султана беше наредено със същий въсточний вкус. Най-напред водеха коне с въсточни украшения. От двете страни вървяха паши на коне, все с нишани: След пашите два реда войни, с окачени сабли, и между них султанът на кон, със седло чисто злато. Мундирът му, и отпред и отзад обшит със злато, на шия му нишан от алмази, на глава му малко фесе. След него куп войни, с окачени сабли, а след войните влашкий и молдавский князове, с дружината си, и веке не в шляпи с перие, а с фесове. После музиканти на коне, а след них веке конниците и после пехотата. Пратениците не ся върнаха с царя.

Султанът вървеше доста тихо и ся обръщаше ту на една, ту на друга страна. Турците му даваха селям по свой обичай. Като дойде според българете, децата, что стояха малко напред, запяха: “Самодержавнейший цар наш”; другите пищяха: “Амин”; а старите българе, владици, попове, ся кланяха до земя.

Това истото правеха и арменците и чифутите. А кога влезе царят в калето, кадънчетата му запяха някаква си песен на язика си.

За да видя добре султана аз не му ся поклоних, а си свалих само шапка и го изгледах твърде добре. Возрастът му трябва да е среден, брадата му късичка и червена като и мустаките му. Лицето му доста правилно, но грапаво. Носът му среден. Ако да му беше малко нечто по-голямо лицето, щеше доста да прилича на Ямщицкий, а сега има доволно сходство с един чиновник от канцелярията на попечителя. Живост обаче няма в лицето ни като единий, нито като другий. Като го погледнеш, познаващ. го за въсточний властител, но не такьв, на чиято воля всичко ся покоряв и ничто не смее да повдигне и очи връз него, а властител роб на обстоятелствата и изнемощял под узда на чужда воля. В това время смислих аз каква почит му направихте на 23 февруария с една дума и мога да кажа, какво истина не е достоен за такава почит. Тая превита церемония, при жалобний писк на децата, при глухото бъбране на старите, при печалнята турска свирня и при мъртвото пристъпяне на султана повече приличаше на великолепно погребение, нежели на торжествено шествие на гордий восточний властител; повече докарваше униние, нежели удивление на восточно великолепие.