Влаковете в Германия спряха заради стачка

Тереза Мей отмени гласуването на споразумението за Брекзит

Столичната пожарна провежда тактическо учение тази вечер

Пожар пламна в кооперация в Благоевград, две жени са пострадали

Наш рефер в групите на Шампионска лига

Иванчева към Ваклин: Я подгответе е’но дарение (СТЕНОГРАМИ ОТ СРС)

Ученици от Горна Оряховица се запознаха с най-новите технологии в медицината

Марая Кери пусна палаво коледно видео

Божинов: Биляна ме направи мъж

Поскъпва двойно разходката в зоопарка на Варна Входът за най-малките остава безплатен

Движението по магистрала „Тракия“ при 89 км в посока София е само в активната лента

„отГОворните“ дариха дрехи на три социални центъра

Не футбол, а война

Депутатът от БСП Явор Божанков: Отклоняването на трасето на АМ „Русе-Велико Търново“ на 40 км е предателство към общини Горна Оряховица и Лясковец

Клиентите на А1 вече могат да заплащат покупки от App Store и iTunes с месечната си фактура

За 9 юни, Шейтанов и осмислянето

Ръководителите на Деветоюнския преврат в дома на Иван Русев (по-късна възстановка). От ляво надясно: Димо Казасов, Кимон Георгиев, Никола Рачев, Янаки Моллов, Иван Вълков, Александър Цанков, Христо Калфов, Иван Русев, Петър Тодоров, Цвятко Бобошевски.

 

Девети юни 1923 г. Още една дата, която ни разделя по изкуствено създаваната днес традиция на конфронтация и омраза. А е поредната еднозначна дата, което лесно може да се докаже със съпоставянето на аргументите на различните тези. В последно време историците и други обществено шумящи оправдават преврата като необходимост срещу „злото” Стамболийски. Неговите грехове са съденето на държавници, отговорни за въвличането на България в Първата световна война (така наречената тогава втора национална катастрофа); външната политика (сближаването с Югославия); ширещата се партизанщина, шуробаджанащина и корупция.

Да се сближаваш с Югославия може да е политическа грешка. Но да осъзнаеш, че България винаги остава сама и срещу всички в екстремни ситуации и да търсиш превантивност преди повтарянето им е по-скоро държавнически нюх.

Партизанщина, шуробаджанащина, корупция – да, има ги. Но те са продължение на заложеното (и узаконеното, защото няма мерки) наследство на предишни управления, на които днес търсим само постижения. А да не говорим за гешефтарството по време на войната. Но ние въобще не премисляме какво се е случило у нас с властта и как от служене на народа (при възрожденците) тя се превръща в безмилостна злоупотреба. Все се дребнавим с конюнктурно избрани личности, партии и управления. А не се занимаваме с устойчивите и повтарящите се недъзи. И поне да бяхме казали и някоя добра дума как възкръсва икономиката ни при Стамболийски. Ама не, превратът бил необходимост, само дето така, малко, ама някак си трябвало да се разправят с министър-редседателя. По-хуманно трябвало да го убият, ли?!

Но съм готов да приема тезата за прекрасното решение да се състои 9 юни заради „умопомрачителните” грехове на управлението на Стамболийски. Приемам, че след датата настъпва една хубава демокрация, нарушавана само от едни лоши комунисти, анархисти и земеделци, направлявани от чудовищната Москва. Но ще си позволя да се позова на историческата равносметка, направена в случая на 19 май 1934 г. Няма по-добър аргумент от равносметката. Но не преднамерено изприказваната – като това, че се е случил монархофашистки преврат или като разните „демократични” тезички – че имало едни хора, дето работата им била да правят преврати, че той бил инспириран и извършен в угода на Югославия и т. н.

Фактите са такива: първите решения на властта след 19 май 1934 г. са: смяна на цялата или почти цялата висша държавна и общинска администрация; забрана на ВМРО и търсене на съдебна отговорност на нейни дейци; опрощаване на дълговете към държавата на най-бедните; забрана на партиите. Заключението е ясно: след очистването от всякакви обществени вредители като комунисти, анархисти и земеделци държавата е доведена до задушаваща я корупция; до нетърпимо властване на ВМРО в Югозападна България, където реално няма друга власт; до унизителна социална несправедливост. Затова ще нарека 19 май 1934 г. първи и за съжаление единствен опит на обществото ни в новата история да се бори с корупцията. Опит сполучлив (което не го прави винаги препоръчителен), както показва статистиката от 1939 г., която ни определя второ място в Европа по темпове на развитие на икономиката.

Любопитна е технологията на смяната на администрацията. Тайно, по изготвени нешуробаджанашки списъци, под формата на военни запаси властта събира на гражданско обучение млади, образовани и перспективни заместници на провалящите държавата. И после ги назначава.

С партиите също е било лесно. Още при Стамболийски се появява закон, с който анархистите са били обявени за разбойници. И така са преследвани и дори убивани при мирни протести. Законът за защита на държавата забранява комунистическата партия. Земеделците са унищожени още на 9 юни 1923 г. Не споменавам жертвите им през смутните времена (какъв хубав евфемизъм за 1923-1925 г.). А ги довършва и подклажданото отстрани цепене на всякакви крила на изглеждащата до 9 юни непобедима партия. Тъй че лявата половина на демокрацията я няма като реална политическа сила далеч преди 1934 г. И се оказва, че когато нея я няма, лесно ще поминуваш и без другата, дясната. То си е почти като природен закон на демокрацията.

Но какво търси тук Георги Шейтанов (1896-1925 г.), най-таченият представител на анархизма, политическа сила с премълчавано от историята влияние в ония години. То е защото той е активно във времето, а не само то е у него. Дълбока е връзката му със Стамболийски, с когото заедно са лежали в Централния софийски затвор. И на когото с цялата си формация става яростен политически противник. Не е от тия, дето чакат деня Х, за да мъстят, опиянени от моментно превъзходство. В нелегалност на 3.IХ.1922 г. той отпечатва „Отворено писмо до Стамболийски”, завършващо така: „Времето ще запази лика на поп Богомил, на Ботев; времето ще съхрани онези ценности, върху които се крепи животът: доброто, любовта, труда, мира между хората – ценностите на анархическия идеал. В нашето шествие към този идеал ние, анархистите в България, Ви пращаме зов: г-н Стамболийски, снемете си шапката и стойте мирно!”

Георги Шейтанов, оставяйки настрана практическата му дейност, за която днес не може да се води нормален разговор, е превъзходен публицист, един от водeщите пропагандатори на анархизма. Имал е качества да привлича и да въздейства на всеки човек.

Дотук се занимавах главно с икономическите и управленските показатели-следствия от стореното на и след 9 юни. Не съпоставях политически идеали, програми и действия. Но понеже и сега, както преди, се говори само за насилието на едната страна от противоборстващите, ще разкажа за смъртта на Г. Шейтанов. На 26.V.1925 г. той е заловен със своята любима и спътница в нелегалността Мариола Сиракова. Откарват ги в Нова Загора и после с още 12 души в гара Белово. Трябвало е да ги заведат в София, където да ги съдят. През декември 1947 г. край Белово са намерени останките на 14 души, сред които разпознават и Г. Шейтанов. Мълвата е, че е убит от михайловистите във ВМРО. Не съпоставям насилие, но най-отвратителни изглеждат подобни властови действия. Когато призваните да осигуряват справедливост и законност, са подвластни на жестокост и отмъстителност. Останалото не е мълчание.

И ви предлагам една статия на Г. Шейтанов, писана в 1923 г., с доскоро неизяснено авторство.

P. S. Текстът не е предназначен за лица, страдащи от краставична болест. Диагнозата идва от скеча на Мирча Кришан, чийто неук герой-ученик свежда всеки изпитен отговор до единственото си познание – краставицата. Не продавайте едни и същи идеологически и конюнктурни краставици по всякакъв повод. Особено на хората, които има какво да кажат. И ви го казват.

 

Днешното и утрешното

Георги Шейтанов

в. „Протест”, бр. 1, 18 Ноември 1923 г.

Страдания и неволи, охолство и разгулен живот, мизерия и не­посилен труд, разкош и паразитизъм, невежество и предразсъдъци, рабкост и преклонение пред злото, лъжа и лицемерие, джелатство и насилие, убийства и изтезания физически и морални, незачитане ни човешкия живот, липса на нравственост, на човешка любов към всичко живо, това е картината на днешното. Всеки глас на опомняне, всеки зов към очовечаване, всеки ред, написан при истинска любов към погиващото човечество, всеки стремеж към истински човешки живот, характеризиращ се със свобода обществена и лична, икономическа, политическа и духовна – всички те са преследвани и задушавани като „опасни“ за живота. Като че животът се състои в безумния водовъртеж, в който най-мръс­ното и престъпното, най-нечовечното и безнравственото изплува на повърхността; като че животът на човека се заключава в безличието и помирението с несносното положение и като че красотата и радост­та, любовта и обществената солидарност това са абсурди, мечти, за които може често да се споменува между другото, но чието реа­лизиране води до погибел. Свободният човек, творецът на прогреса, носителят на светлината почувства в себе си своето велико призва­ние да буди заспалата човешка съвест, човекът, издигнал себе си над мизерията и калта, в която са затънали хората, изпълнен с чувство на любов и солидарност към всички хора, тоя човек, който иска това общество на неравенство и страдания да се превърне в общество на равни и свободни хора, той е обявен за „антисоциален“, „престъпник“, „злонамерен елемент“ и пр.!

В противовес на това начело на обществената сграда са застанали тия, които умело лъжат, лицемерят, които обезличени в човешкото си ни най-малко не потрепват при издаване на заповеди за смърт, за избивания, за изтезания, ни най-малко не се засяга тяхната съвест, задушена от дивия стремеж към забогатяване, когато гледат хора като тия да превиват гръб при тежък труд, да умират постепенно в нехигиенични сгради, да ходят голи и боси, треперящи от студ. И те, тия „първи хора на обществото“, тая интели­генция, „откърмена в културата на толкова векове“, със спокойствие и даже задоволство гледа на двадесетте милиона мъртъвци от вой­ните, които минават покрай нея, жертва на нейните вълчи апетити и пари, на нейната безнравственост. С чиста съвест се движи тя по пищните булеварди, гуляе по бирарии и кабарета, незнаеща как по-добре да проживее, без да помисли, че милиони същества нямат хляб и покрив. Тя с възторг аплодира на политическия мъж, на изкусния държавник, който туря на карта десетки народи – това малко важи пред изкуството в дипломатство и пред интереса. С възхищение по­среща тя задушаването на всеки опит за народно повдигане, без да държи сметка, че тя самата е създала това брожение и недоволство.

И покрай тая шепа хора, държаща кормилото на обществения кораб, се редят други – обезличили се в своето човешко достойнство, това са ония, които са способни за по-добро материално преживя­ване да си продадат съвестта, честта, които стават верни кучета на привилегиите на господарите си, като живеят с един­ствената мисъл да станат и те като тях – богати, властници, горди, надменни. Това е оная кариеристична маса, която в своята рабкост и лицемерие, изгубила всяко чувство на справедливост, жаждуща за власт, дава оная задушна обществена атмосфера, наречена политиканство. Зад нея следва голямата маса – и народът, лъган, потискан, експлоатиран, благодарение на своето невежество и наивност. Копнеещ за свобода и правда, за сносен човешки живот, той лесно се увлича подир медените слова на заинтересованите.

Това е днешното общество. Никой човек, който има човешка съвест, не може да си затвори очите пред тая анормалност.

Ще забележат: „еволюцията ще изиграе своята роля. Човечест­вото не може изведнъж да падне в рая“. Но кой работи за тоя прогрес? Действително човечеството направи един грамаден прогрес в техниката – и днес животът откъм тая страна е значително различен от тоя преди едно столетие. Но в що се състои промяната в човешките отношения, в продължение на това столетие? Войните, тоя срам за човешката култура, убийствата и смъртните наказания, невъзможността работничеството да издигне своя протестен глас, не беше ли това също същността на обществе­ния живот преди едно столетие? Фашизмът – най-черната реакция, която задушава със смърт всеки протестиращ глас, не е ли това „све­тата инквизиция“, която се подвизаваше преди 4-5 столетия! Дикта­турата, към която всички като че европейски държавници се стремят – не е ли това възвръщане към стария деспотизъм! И всичко това не е ли същата действителност! Где е тогава обновлението?

Човечеството днес е поставено в едно такова положение: от една страна – реакция, която защитава привилегии, без оглед на човещина и право, от друга – народно брожение, създадено от самата реакция – от войните, икономическата криза, подтисничеството и пр., което попада в мрежата на хора, които с цената на хиляди жертви не ще изменят старото положение или по-скоро ще го изменят дотолкова, доколкото те ще заместят днешните властници. И разочарованите се питат: де е спасението?

Навсякъде мрак, даже и там, гдето се е очаквал изгревът на слънцето. Но не, из тая обширна нощ проблесват светлини – това са свободните хора. Те идват с вяра и дълбока любов към човечеството – носещи новите скрижали – на свободата и равноправието. Градители на нов свят, те носят в себе си духа на новото – старото е оставено далеч в миналото. Творци на свободно общество, те се стремят да изградят в своята душа душата на човека, изпълнени с любов, с кра­сота, със солидарност и справедливост.

Това не са хора на хубавите слова, а на делата. Техният живот е заразителен. Той раздира мъглата и внася отрезвление, надежда у скептиците за възможността от нещо по-добро, ободрение у начеващите, потаен страх у демагозите и властниците.

Човекът на днешното става човек на утрешното или по-скоро той се стреми да стане такъв – това е достатъчно.

Това е залогът, че животът ще продължи по своя прогресивен път. Това е уверението, че светлината ще победи – защото зародишът живее, той расте, ще стане гигант, за да залее цялата земя с лъчите на слънцето.

Народите ще се възземат – и тяхната борба ще бъде такава не за нова тирания и мъчение, а за свобода и благосъстояние, за красота и любов.

Социалната революция ще бъде в своя верен път.

Животът ще триумфира.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (3)

  1. Обадчето е научил принципа на Мирча Кришан. Той невижда нищо общо между отречената диктатура в статията и диктатурата на пролетарията!!!!

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.