Кому е нужна медицина, която не може да оцелее без частни дарения и източване на Касата

Всичко за нас започна преди близо 4 години, когато със съпругата ми взехме не съвсем рационалното, но за сметка на това категорично решение да изоставим слънчевото небе над Флорида и да се завърнем в облачно-непредвидима България. Тази ни постъпка бе мотивирана преди всичко от желанието да отгледаме децата си близо до родната стряха, да бъдат те „програмирани“ по подобен на нас начин и да не ни се налага да си говорим на чужд език с тях. Речено-сторено! Завърнахме се, работим, учим, гледаме да бъдем икономически и обществено активни, грижим се за двете ни момичета с любов и старание – казано по нашенски: борим се с живота. И що-годе ни се получава. Опитваме се да осмислим българското си битие и аха да успеем, дойде неизбежният сблъсък със здравната ни система.

Водени от трудно обяснимите ни патриотични подбуди и пренебрегвайки редица предупреждения от близки и приятели, решихме да прекараме част от лятото на българското Черноморие. Няма да се впускам в описание на достойнствата и недостатъците на родната туристическа индустрия, всичко все някак се преглъща до момента, в който и двете ти деца се разболеят от явно гарантираните стомашно-чревни вируси и се опиташ да им осигуриш най-елементарна лекарска грижа.

Опитът ни да открием в интернет къде точно се намира медицинският център в Созопол удари на камък. Нищо, казвахме си, хората имат по-важна работа от това да си споделят координатите. В крайна сметка местен жител ни упъти към стария град. Някак естествено, не е предвидено място за паркиране, затова разтоварих съпругата ми с малкия 6-месечен пациент, който беше в по-тежко състояние, и тръгнах да търся къде да оставя колата. Тъкмо успях да я наместя в паркинга под един супермаркет, когато получих обаждане, което ме информира, че всъщност съм ги оставил пред спешното отделение, където не могат да ги приемат, но те ще се придвижат пеша до където трябва. Добре, но се оказа, че в където-трябва имало един единствен доктор, който незнайно защо бил заминал за Китен. Дадоха ни две опции: да отидем до Бургас или да пробваме денонощния медицински център, който е отворен за летния сезон. Решихме, че не искаме да тормозим болното бебе с по-дълъг път и се насочихме към въпросния лекарски пункт, в който срещу 30 лева получихме съмнителна по естеството си здравна консултация от човек, когото аз лично бих определил като доктор-любител. Дотук ни стана ясно, че ще трябва да търсим адекватна помощ или в Русе, където понастоящем живеем, или в Бургас.

Това, което не успяхме да си изясним, е защо точно плащаме здравни вноски. Останахме с надеждата, че ще го сторим в по-големите градове.

В крайна сметка се добрахме до Русе, минахме преглед при личния ни лекар и нещата взеха да се понареждат. Уви, по едно от неписаните правила на Мърфи, състоянието на бебето ни се влоши в събота сутрин и се наложи отново да потърсим лекарска консултация.

В единствения работещ кабинет попаднахме на изнервена жена, която на висок глас изразяваше възмущението си от факта, че предният пациент не си е носил старческите документи, с които потребителската такса от 3 трябвало да стане 1 лев. Нищо, казвахме си отново, събота сутрин е, нормално е от хората да не струи лъчезарност. След секунда обаче избухна нов скандал, защото друг пациент влезе в кабинета с найлонов плик, в който носеше домати, които лекарката отказваше да вземе. Пациентът обаче настояваше, явно убеден, че качеството на обслужване е неразривно свързано с поднасяне на определен вид почерпка.

Тук не успявахме да намерим смислено обяснение на случващото се и се опитвахме, макар и втрещени, да го неглижираме. Малко по-късно напуснахме кабинета с направление за детското отделение на болницата и както се казва в популярната реклама: The fun starts here.

Първото ни впечатление беше на приятна изненада. С помощта на частно дарение детското отделение беше изцяло реновирано. В последствие обаче се оказа, че не са монтирани климатици. Колко му е при 39 градуса навън! Като бонус, поради едномесечна профилактика на ТЕЦ-а, нямаше и топла вода. Това обаче явно по никакъв начин не пречеше на повечето „пациенти“, които се оказаха едва ли не назначени на щат в отделението циганки и болните им от незнайно какво децата. Нещата са ясни - все пак болниците трябва по някакъв начин да изцеждат пари от Здравната каса, за да съществуват.

Добронамерена служителка ни предупреди, че в отделението се краде много, та се наложи да се връщам, за да взема почти целия багаж на съпругата ми. Благодарение на това се отървахме само с половин пакет памперси.

Споменавайки добронамерената служителка, трябва да уточня, че по никакъв начин не искам да обвинявам персонала на болницата за случващите се в нея безумия. Напротив, хората се мъчат да си вършат съвестно работата в една ненормална обстановка, притиснати между недъгавата система и ордите цигани, сновящи из двора и етажите на лечебното заведение.

Когато още първата вечер се сблъсква с цигарения дим и дънещата до полунощ чалга, съпругата ми се опитва да им обърне внимание, че случващото се не е нормално, а те просто отговарят, че се страхуват да не бъдат набити и не смеят да правят забележки. Надявам се, че осъзнавате реалистичността на този абсурд.

Кому е нужна здравна система, която не може да оцелее без частни дарения и източване на Здравната каса? Още на входа на болницата ни посрещна плакат на „Специализирани болници за рехабилитация – национален комплекс“ ЕАД, на който буквално пишеше: платете здравните си вноски за 6 месеца и си подарете балнеолечение. В превод: внесете 100 лева в Здравната каса, за да възстановите правата си, а ние ще източим от нея 1,000, за да продължим да съществуваме. Всички ще бъдат щастливи!

Всъщност проблемът е в това, че никой не задава подобни въпроси. Говорим си за правосъдна реформа, заплати в МВР, шумни дискотеки по морето, а истината е, че понякога в същия пети по големина град в България няма анестезиолог, който да сложи упойка на родилките. В отделенията няма термометри, защото са изпокрадени от мургавите пациенти и трябва да си носите от вкъщи. И да си ги пазите, за да не бъдат откраднати и те. Няма кой да спаси лекарите и сестрите да не бъдат пребити насред болницата или в някоя линейка. Скоро всъщност изобщо няма да има лекари и сестри. Ще ни има само нас. Още ще бъдем тук, децата ни ще говорят български, но ще се чудим дали да ги програмираме да ходят при докторите с кило домати в найлонова торбичка. И докато целият свят ще продължава да си задава въпроса дали здравеопазването е право или отговорност, у нас отговорът ще бъде кратък и ясен: безправие и безотговорност.

* Авторът е завършил мрежови технологии във Флорида. Работи в DXC Technology. Живее в Русе.