Головете на Емил Костадинов на „Парк де Пренс“, победите на футболните национали на световното в Щатите, рекордите на Стефка Костадинова, виртуозните тушове на Валентин Йорданов, забивките на Любо Ганев ... Това са само някои от златните мигове на българския спорт, запечатани за вечността от фотографа Бончук Андонов, който днес навършва 70 години. Той един от доайените в гилдията, натрупал огромен опит с отразяването на олимпиади, световни и европейски първенства. В резултат на половинвековната си активна дейност към днешна дата рожденникът притежава най-богатия фотоархив на българския спорт с хиляди негативи и дигитални кадри. Едва ли има състезател с по-значими успехи, който да не е попадал в неговия обектив. Фотографиите на Бончук са излагани в 25 изложби и са използвани в редица биографични книги и албуми.

Той влиза сравнително късно в занаята, за разлика от повечето си колеги, които отрано хващат апарата. Роден е в село Пастра в подножието на Рилския манастир в бедно семейство, в което фотоапаратът е бил чужда дума. „Не съм имал пари дори да си купя една „Смяна“, с каквато снимаха повечето хора по това време“, спомня си Бончук. Той се ориентира към фотографията в казармата, където постъпва, след като завършва полиграфия. Разпределен е да служи в артилерията и заради полиграфското му образование командващият офицер, който е фотограф, го насочва към фоторазузнавателна батарея. Там се занимава с аерофотография за целите и обектите на артилерията.

Докато служи, редник Андонов крои планове да продължи образованието си в Лайпциг в полиграфски институт, който обаче междувременно е трансформиран. Тогава офицерът насочва войника си да учи фотография в София. Бончук чува съвета му и се дипломира с работа, посветена на футболния запалянко. В продължение на месеци обикаля стадиони да снима. Така се запознава с изявени спортни фотографи като Димитър Михайлов и Янко Гъров. По-късно с Гъров става колега в Илюстрования спортен седмичник „Старт“, където работи над 20 години.

„Интересът ми към фотографията нарастваше с времето, може би защото не се пренаситих като млад. Винаги съм обичал спорта. В „Старт“ имах късмета да започна да работя това, което обичам да правя. Вестникът беше страхотна школа за мен. Снимах заедно с изключителни професионалисти като Янко Гъров и Емил Манджаров и работех с блестящи спортни журналисти. Боли ме силно, че някои от тях си отидоха рано. По онова време редакцията създаваше издание наистина на европейско ниво“, разказва Бончук.

Дългогодишната дейност в „Старт“ му дава шанс да направи незабравими снимки на десетки състезания – от селски спартакиади до олимпийски игри. Спортисти от няколко поколения го познават, а с много от тях е и приятел. Най-близко е до футбола и до борбата – спортове, които винаги са предизвиквали голям интерес сред българската общественост. „Професията ме срещна и сближи не само с много известни, но и с много свестни хора“, споделя Бончук.

В смутните времена на прехода той е единственият фотограф, който съумява да запази архива си от световното в САЩ през 1994 г. Тогава успява да се пребори за акредитация и да събере пари от спонсори, за да пътува до Щатите и да „запечата“ головете на Стоичков и Лечков срещу Германия и най-големия успех на българския футбол.

След спирането на вестник „Старт“, Бончук продължава да снима като част от студиото „Старт Фотопрес“, а след това продължава на свободна практика. При преминаването към дигиталната фотография инвестира в нова апаратура, защото предпочита да има модерен апарат и стара кола, а не обратното. Днес в занаята му помага неговият син Костадин. В спортните среди се знае - тандемът баща и син Андонови е гаранция за качествени снимки.