Иде драма с паспорти и лични карти до 2021 г. Изтича валидността на над 4 милиона документи в следващите 2 години

В Словакия песимисти: „Левски“ е по-богат и по-опитен

Потвърдиха два случая на африканска чума по прасетата и в Търговищко Болестта е установена в семейно стопанство и на територията на ловно

Облагане при настаняване чрез платформата Airbnb

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в четвъртък, 18 юли 2019

Спират пенсията в Турция, ако не обявиш, че си жив Българите подават декларация два пъти годишно

Борис Джонсън събрал 200 хиляди паунда под формата на дарения за кампанията му Общата сума през последната година е достигнала 702 хил. британски лири

Цветан Цветанов останал само с кредити след покупката на новия апартамент Премиерът и президентът трупат спестявания от заплати, семейството на Нинова си купило японска кола

Джошуа плаши със съд Руис

Председателят на „Боец” нападнал журналисти Човек на Цветан Василев ранил екип на телевизия

Приложение ни казва къде има ремонти Апликацията съобщава за катастрофи и спирания на вода или парно

Пускат армията в борбата с чумата Затягат контрола по границите

Наркобаронът Ел Чапо получи доживотен затвор

Убиец австралиец остава в затвора (обзор) Джок Полфрийман за пръв път проговори на български пред магистратите

Венцислав Караджов: НАП ще информира засегнатите от хакерската атака Това ще стане по подходящ и леснодостъпен начин, обяви шефът на Комисията за защита на личните данни

Иван Вазов осъжда куче на смърт

На 9 юли 1850 г. в Сопот е роден Иван Вазов, спечелил си още приживе прозвището „патриарх на българската литература“. Баща му Минчо Вазов, средно заможен търговец, настоява синът да наследи занаята му, но бъдещият поет отрано е увлечен от литературата. Изучава руски, френски, а по-късно – румънски и немски език, пише стихове, пребивава сред българската емиграция в Румъния, където се среща с Христо Ботев и други революционери. По време на Руско-турската война (1877-1878 г.) е писар в Свищов при губернатора Найден Геров. След Освобождението е назначен за председател на Окръжния съд в Берковица – от март 1879 до 18 септември 1880 г.

За година и половина новоизпеченият юрист успява да издаде две смъртни присъди. Първата е срещу подпалвача на Чипровския манастир „Св. Иван Рилски“. Той обаче отървава въжето – хваща го амнистия. Вторият осъден на смърт „съгласно с духа на чл. 170 от Отоманский наказателен законник“ обаче е

екзекутиран най-безмилостно

край берковската река. Това е кучето на Михал Първанов, разкъсало и тежко изпохапало ярета и агнета от чуждо стадо.

Песът на Михал пазел пчелина му в село Костенци. За кошерите и кучето се грижел Георги. Вместо да варди меда от мечки, кучето се вмъкнало в стадото на Еленко и натръшкало 7 ярета и 8 агнета. Други 4 берели душа изпохапани. Покъртен от трагедията, Еленко се явява пред съда. Председателят Вазов носи бляскава униформа на Темида – черен редингот със златни еполети и лъскави копчета. На левия хълбок е препасал шпага.

Поетът в кабинета си в къщата му в София, 1895 г.

Поетът изслушва тъжителя и образува углавно дело №123/1880 г. срещу песа убиец. Вазов командирова подчинения си Герасим Истатиев да огледа мястото на престъплението. След инспекцията Герасим докладва пред съда: „Според изпита, който направих от околните овчари и от пчелинджията на Михал Първанов, узнах, че действително кучето на Михал Първанов, което стои на пчелина му, е изяло на Еленко Атанасов 7 ярета и 8 агнета и 4 останали още живи, но ще умрат и те понеже кучето ги е давило, и самичкий пчелинджия каза, че това куче и по-предишний ден изяло една овца.“

През 1896 г. дипломираният юрист Алеко Константинов попада на делото и задава няколко съвсем законни питания към Вазовата присъда: „Как е била връчена призовката на кучето, защо не са разпитани в качество на свидетели потърпевшите ярета, които са останали живи – може би щеше да се установи, че кучето не е действало предумишлено, сиреч с предварително изработен план, а под влияние на раздражение и в такъв случай нямаше да се накаже съгласно с духа на чл. 170, а щеше да бъде осъдено на 15-годишен затвор в окови, с лишение от граждански и политически права…“

Друга една тъжба ще стане повод за раждането на поемата „Грамада“. Един селянин от село Охрид се жалва от съселяните си, които му направили „натамия“ – струпване на

купчина камъни, хвърлени със заклинанието „Проклет да е!“

Вазов е дълбоко впечатлен от тоя оригинален обичай и започва да събира сведения за него. Оказва се, че с такъв нравствен линч селяните в Берковско наказвали по турско време ония потисници и влиятелни изедници, срещу които иначе били безсилни. „Натамията“ /от „анатема“ – проклятие/ обикновено се струпвала на границата на селските землища, до самите пътища или близо до тях. Най-първо свещеник тържествено произнасял проклятието, а сетне всеки минаващ го повтарял, хвърляйки камък.

Вазов с майка си, братята и сестрите си, от ляво на дясно: прави – Владимир, Кирил, Въла, Георги, Борис; седнали – Анна, Иван Вазов, баба Съба, Никола, 1906 г.

Такава грамада имало в местността Столове, близо до пътя за с. Еловица. Тя била натрупана за чипровския чорбаджия и кмет Гого Мицкин, чест ортак на турците в безчинствата им. По негов донос след изтеглянето на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю 40 чипровчани прекарали няколко месеца в берковския кауш. На връщане, за да си отмъстят, те забили кол с надпис „Проклет да е Гого Мицкин, всеки камък да хвърли и „Проклет!“ да каже, кой не каже, сам проклет да бъде!“ И тъй като тоя път бил доста оживен, грамадата бързо растяла. Така местните хора дамгосали изедника, който дочакал Освобождението презрян и отчаян. По-късно той поставил голям каменен кръст над с. Железна, та минаващите да се кръстят Бог да прости греховете му. Ала на тоя кръст никой никога не се прекръствал.

Впечатлен, Вазов пише поемата „Грамада“, в която чорбаджията Цеко си докарва хорското проклятие, задето разделя дъщеря си Цена с любимия й Камен. Младите забягват в Балкана, ала той ги застига с турска потеря. Цена е дадена в турски харем, а Камен става хайдутин. Тоя сюжет поетът заимства от няколко народни песни, популярни в Берковския край. Те разказват

историята на Дзанка и Стефан

от село Гушанци, днес Замфирово, които се залюбили напук на Дзанкиния баща, чорбаджията Христо Цекин. Веднъж право от хорото двамата забягнали в Балкана, но ги застигнала потеря, изпратена от бащата.

Затворили Стефан в Берковица, но като разбрал, че женят севдата му, той избягал и я грабнал направо от сватбата. Но не им било писано да са заедно – нова потеря ги настигнала в гората и успяла да вземе момата.

Омъжили я насила за един берковски вдовец, а Стефановата дружина се разраснала и взела да мъсти на изедниците. Все пак войводата не могъл да прежали Дзанка – често оставял на прозореца й или на стъпалата бяла кърпа като знак, че мисли за нея.

Краят на тая драма се разиграва пред очите на самия Вазов. След Освобождението двамата влюбени почват да се срещат тайно в хана на гагаузина Витан, който поетът често посещава. Стефан продължава да скита из Балкана – няма вече за него живот долу. Скоро обаче четата му е разгромена, а той – заловен и затворен в Русе.

Свидетел на Дзанкината мъка, Вазов й дава пари да се добере до затвора и се види с изгората си. Стефан свършва трагично – пронизан е с нож при сбиване на съкилийниците му конекрадци. Във Вазовата поема „Грамада“ обаче романтичната любовна история има щастлив завършек.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.