Осъдиха двама мераклии в Лом, взели за булки 15-годишни 24 непълнолетни момичета са родили в крайдунавската болница през 2018

Бомби ”Молотов” и сълзотворен газ на протеста в Атина

70-годишен мъж се самоуби, след като простреля собственик на заведение в село Огняново

22 са вече пострадалите от пожара в курорта Куршвел

Община Варна осигурява безплатна профилактика за близо 9000 деца и възрастни

Мъж е починал, след като е намерен с множество прободни рани и контузии в Козлодуй 31-годишен е задържан на ГКПП "Калотина" след издирване

Институт „Конфуций” в Търново обяви IX Национален конкурс “България и Китай – древни и уникални цивилизации” Творбите трябва да са създадени през 2018 – 2019 година и да не са се състезавали

Масови тържества по читалища и села на Бабинден Възстановки на обичаи и обреди правят по селата в Търговищко

Почетоха делото на Свети Евтимий, Патриарх Търновски в старата столица

Стара Загора ще бъде домакин на семинар и олимпиада по пътна безопасност

Авария остави без парно столичните квартали „Хладилника“ и „Лозенец“

РИОСВ-Бургас за скандала „Смокиня“: Собствениците на самонастанилите се каравани трябва да ги преместят сами

Радка Ракова от Панагюрище: Забравих болестите със здравословно хранене Жената променила напълно стила си на живот

Референдум за нова визия на улица в Бургас

Приведоха мъж от затвора за повдигане на обвинения за три измами на пенсионери Възрастните хора ловко били преметнати, докато му услужвали с разваляне на пари

Иван Хаджийски: Оптимистична теория за нашия народ Той обиколи родината с велосипед, за да проникне в подмолите на българската душевност

Иван Хаджийски

Като френски възпитаник, писателят е отрицател на монархията и апологет на републиката

Иван Хаджийски е уникален народовед. Не кабинетен чиновник, който си смучи от пръстите изводи за хорската орисия. Хаджийски обиколи родината, за да проникне в подмолите на българската душевност. Направи го не с автомобил или дори мотопед. Пътешества с велосипед!

Роден през 1907 г. в Троян, той е възпитаник на Софийския университет. Следва философия и завършва право. Работи като журналист и адвокат. През 1936 г. яха колелото и натиска педалите.

Иван Хаджийски е автор на социалнопсихологически студии, събрани в тритомника „Бит и душевност на нашия народ“. Съдбата му се вписва в неговия песимизъм, който се спотайва зад оптимизма. Винаги на път, той не намира покой и в отвъдното.

Хаджийски участва като военен кореспондент във Втората световна война. Загива при неизяснени обстоятелства на 3 октомври 1944 г. Приятели пренасят тленните му останки в Троян, където е препогребан. Партийни физкултурници обаче решават над гроба да има футболен стадион. Онова, което е останало от Хаджийски, отново е изровено и преместено.

За да могат ритнитопковците да ритат топка точно там, където Иван Хаджийски е намерил вечен покой!

Колко политици са политици, понеже ги не бива за нищо друго

Една оптимистична теория за българския народ днес може да има обществено значение само доколкото е научна. Днес не може да се буди национално и социално въодушевление с наивни идеализации на българския народ, каквито правеха историята от 1762 година и писанията на Раковски.

Днес ще бъде смешно да сочим българския народ като пръв народ в Европа, доказвайки това с обстоятелството, че санскритският език всъщност бил български, понеже „санскритски“ значело „самскритски“, т.е. таен език, и понеже френската дума tete идела от българската тетю (татю).

Ние не можем да правим това въпреки смешния тевтонски пример, защото в широка историческа проекция няма всъщност низши и висши раси, велики и малки народи; защото величието и изостаналостта на един народ зависят от точката, която е достигнал той в общественото си развитие; защото общественото развитие на всички народи се извършва в едри линии съгласно едни и същи закони и защото никой народ не е изключен от това развитие.

Най-сетне, за да бъде убедителна, тази оптимистична теория не трябва да се прави сляпа пред фактите, които дават материали за песимистични заключения. Напротив, заставайки с лице срещу тях, тя трябва в техния разбор да изкове своята несъмненост. Поради това, макар и с неособена охота трябва да кажем: Вярно е, докато широката маса у нас има правилно принципно политическо отношение към частната собственост, в личната си практика спрямо чуждото ние имаме осъдителни навици. Глава XXII от наказателния закон съдържа най-често нарушаваните у нас състави.

Ние не можем да се похвалим с особена социална дисциплина. Държавна вещ у нас е тази, която може да се обсеби без всяко гризене на съвестта. Такова отношение имаме въобще към имуществата на юридическите личности (общини, дружества), чието безнаказано „докопване“ е чисто и просто геройство.

Колко души гледат на държавата само като на институт, чрез който косвено се богатее, а не като на пряк извор на забогатяване? Съществуват ли у нас примери на нравствено линчуване обсебителите на обществени средства? Колко пъти е прилаган законът за преследване на незаконно забогателите чиновници, гласуван още през 1895 г.? Коя опозиционна партия, след като в агитациите си е обещавала ревизиране богатствата на членовете на управляващата партия, след дохождането й на власт е създала този опасен прецедент?

Вярно е по-нататък, че понятията „честност“, „чест“, „доблест“ нямат високи курсове у нас. Честният човек е онзи вечно измамван „балама“, който работи на доверие и не се запасява предварително с писмени документи. Един мой чичо, възпитан в патриархалните традиции на абсолютната честност, напразно се опитваше да стане член-съдружник в някои софийски фирми.

– Защо бе, джанъм, съмнявате ли се в моята честност? – питаше той с отчаяно недоумение.
– Та тъкмо в твоята честност е всичката беля – бе отговорът.

Трябва да признаем, че по този път у нас е установена презумпцията: всеки е мошеник до доказване на противното, съгласно която умните хора казват: Отнасяй се с всекиго като с мошеник; тежестта на доказване противното (опровергаване на презумпцията) лежи върху него. Нима българските канцеларски формалности между другото не са проява и на тази презумпция? Честта, това обикновено е качество на глупците, която с негова помощ сигурно и безвъзвратно си провалят кариерата. Достатъчно е да се посочи в това отношение историята с генерал Михаил Савов.

В малко ли случаи у нас една съвест може да се купи по-лесно, отколкото половин килограм бяла халва с орехи? Защото не е въпрос само за даване на пари: трябва известно усилие, за да се разсече онова жилаво бездушно вещество. Не може да се откаже по-нататък, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсинации са едно от най-гадните явления у нас.

Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие. Малко ли са случаите, когато организираните единни фронтове на посредствеността (едничката възможна бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с простия факт на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб? Нима не е известна силата на тази посредственост: нагаждането към всеки терен, без всякакъв вкус за лично достойнство?

Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче? Нима не е вярно: когато някой се похвали, че работи в благотворително дружество, ние го питаме със съответно смигване:
– Е, пада ли нещо?

Малко ли литературни критици са хора, от които бащите им са искали да направят добри адвокати? Малко ли „писатели“ живеят от залъка на жените си, които работят като учителки, чиновнички, продавачки в магазини или имат трикотажни работилници, и чието прозвище „писател“, поддържано с някой стих, с някой разказ или „роман“, обикновено със статии и преводи, служи като квитанция за получаваното „жалование“?

Едно време школската литературна амбиция минаваше следния жизнен път: писател, артист, и най-сетне журналист с тенденции към политическа кариера. Днес жизненият път на много наши „писатели“ върви така: студентство – с дигната яка и рошава коса. Работа в редакция. От приятелство и от немай-къде – някоя и друга колона за разказ, театрална критика, музикална рецензия. Превод на книга. Редовно посещаване литературния пазар „Цар Освободител“. Съответни запознавания, при които възниква въпросът за професията на господина.

Понеже господинът не е нито адвокат, нито лекар, нито бозаджия, нито инженер, нито собственик на бюро за женитби или на склад за въглища, а е написал няколко статии, единствено правдоподобният отговор е: писател. Днес „писател“, казано с иронично трепване ъгъла на устата, утре – със снизходителна усмивка, други ден – с прозявка, на четвъртия – с безразличие, на петия – по навик, и психозата е готова. Най-после, щом е писател и нищо друго, мястото му е в Писателския съюз. За тази чест той е готов на всяка услуга.

С получаване легитимация от Писателския съюз, тази шеметна кариера добива логическия си завършек, макар че на читателите на вестници имената на някои новоприети членове звучат като имената на асове, не взели участие в абисинската война. Следващата история е известна. Тя свършва със смъртта, с десетина некролога, с реч от председателя и с един възпоменателен лист, който дава възможност да се лансират десет нови имена, пишейки щедро похвали за колегата, очистил един стол в писателските кафенета…

Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас – завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на морални и материални блага, която е превърнала почти всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска. Колцина разбират правилото: комуто много е дадено, много сам раздава? Ала изброените до тука материали, колкото и да не са угледни, дават ли право на песимистични заключения?

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (3)

  1. Удивително е как руската фашистка хунта не го забрани. В „Бит и душевност на българския народ“ Иван Хаджийски казва истини, които са противоположни на руската пропаганда.

  2. Затова е СРАМНО, че днес бивши комсомолци и дърти охранени комуняги, лакеи на живковата хунта днес използват името на най-великия български социолог в т.нар. „Институт по социологияИван Хаджийски“. СРАМНО Е, че българите не реагират на такова издевателство с Хаджийски. ВСИЧКИ АГИТАТОРИ НА РУСКИЯ ФАШИЗЪМ, БКП И КПСС ДНЕС СЕ БОЯДИСАХА КАТО „социолози“ и „политолози“. Други пък влязоха във ВУЗ-овете да манипулират студентите. МРЪСОТИЯ!!

  3. Отлично за Росен Тахов, много необходимо за днешните българи е да знаят за забележителния българин Хаджийски! Най-естествено е институтът по социология да се нарича именно „Хаджийски“. А ти, шашкънино тролс фоби, си безнадежден иди.т.

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.