Новогодишните телевизионни програми са като онези дървени ръчички, с които се почесваме по гърба, за да ни стане приятно

Молитвата не е унизителна молба, а съкровен разговор между богоподобното творение и неговия Творец

Понеже Бог реши по великото Си чувство за хумор да бъда член на два културни съвета, от които не зависи абсолютно нищо – на БНТ и на Столична община – нека кажа какво мисля за културата в светлината на експертната дискусия около новогодишните телевизионни програми. Не, тази дискусия не се разгоря във въпросните културни съвети, които сякаш са изтъкани от азбест и в тях нищо не може да се разгори, а в социалните мрежи. Ако социалните мрежи са съвременната агорà, то със свито сърце се опитвам да си представя какви празнодумци са дрънкали глупости на античната с надеждата всички да ги чуят и да им се възхитят. Слава Богу, че от празнословието на античната агорà не е останало нищо; Слава Богу, че от празнословието на античната агорa не е останало нищо; слава Богу, че и от това на съвременната нищо няма да остане. Булгаков знае, че ръкописите не горят, но „статусите“ не са ръкописание точно в този смисъл. „Статусите“ горят и сублимират без следа.

Сигурен съм, че новогодишните програми са били кич. Не съм ги гледал, но оцелели очевидци ми разказаха покъртителни неща. Особено за БНТ. Но какво пък - ако 364 дни в годината обществената телевизия трябва да възпитава, то в един може да си позволи да забавлява. А как си представя тя онзи, когото е тръгнала да забавлява, как вижда ценностите и вкуса му, на какво предполага, че ще се зарадва, това вече е съвсем друг разговор. Със сигурност Комедия дел арте със своята дебелащина е предизвиквала рефлукс дори и у най-дребния и муден италиански благородник, но днес я смятат за класика и въздишат по нея, както въздишат и по валсовете на Щраус, които не са нищо повече от танцувални шлагери. Сравнението между днешните танцувални шлагери и валсовете на Щраус говори единствено за деградацията на цивилизацията и за нищо друго. Пластмасата е великолепно откритие, но щрайхът все още е дървен. Деградацията се вижда във всички форми на изкуството, дори и в архитектурата, която с развитието на технологиите би трябвало да е в състояние да си позволява все по-сложни и по-изящни форми, но не би. Днес представителите на художествено-творческата интелигенция се превъзнасят по най-обикновени градски къщи от Третото царство и превръщат в паметници на културата стари тютюневи складове и производствени халета. Защо е тази носталгия? Нали точно те отрекоха старите форми, нали точно те ги замениха с брутализъм и суров бетон?

На пръв поглед новогодишните телевизионни програми изобщо не бива да ни интересуват - те са фон за трапезата, прост набор храносмилателни кадри, озвучени с наивна музика и тук-таме прекъсвани от реклами за поддържане на напрежението. Те са по-лековати даже от древните театрални представления, които през IV век са скандализирали Иоан Златоуст с белосаните и начервени физиономии на актрисите. Нищо че в телевизионните програми участват творци на изкуството - комици, музиканти, танцьори, фокусници, певици и т. н. Новогодишните телевизионни програми са стимул за сетивата (всъщност знаете ли какво е „стимул“?

Буквално остен, но също и заострен кол за възпиране на конница), те стимулират сетивата подобно на красивите картини, възбуждащите аромати, загадъчните звуци и вкусните манджи от някой готварски блог. Новогодишните телевизионни програми са като онези дървени ръчички, с които се почесваме по гърба, за да ни стане приятно. Защо тогава е цялото това напрежение?

Защото, когато каже „култура“, човек си представя преди всичко духовна култура, а не дървена ръчичка за почесване по гърба. И като каже „духовна култура“, човек си представя преди всичко изкуство, което говори с езика на красотата. Духът търси красотата, защото истината, красотата и доброто са синоними. Когато духът търси красотата, той търси истината. Когато търси истината - търси доброто. Истината и Доброто невинаги подлежат на пряко описание, затова прибягваме до символи. Произведенията на изкуството са символи. Изкуството е красивият порив на човека да назове Истината и Доброто. Затова понякога се твърди, че естетиката и етиката са по-близки помежду си, отколкото изглежда на пръв поглед. Ето оттук е и напрежението при оценката на новогодишните телевизионни програми - не всеки може да обясни защо, но всички чувстват интуитивно, когато нещо, претендиращо да е изкуство, не е, защото не си дава труда да назове неназовимото все едно по какъв начин, защото не успява да изобрази идеята за Истина и за Добро.

Човекът е уникално създание на границата между видимия и невидимия свят, между материалното и духовното. Човекът е живата връзка между тези светове. Освен материална част, която се храни и се люби, човекът притежава и духовна, която също си има своите нужди, своите потребности. Не го отричат даже и вулгарните материалисти, само дето казват, че битието определя съзнанието. Битието силно влияе на съзнанието, но не го определя. Идеята не произлиза от материята, а е точно обратното. Изкуството е форма на самозащита на духовното срещу плътското. „Не само с хляб ще живее човек“ (Мат. 4:4), казва Господ на сатаната, когато онзи го изкушава в пустинята.

Еволюцията не може да създаде стремеж към красота, логиката u е друга. Красотата не е субективна, не е продукт на обществен договор. Мъжкият паун е красив не само за женския, но и за човека, който надали се води от нагон да има оплодени яйца от него. За кого са красиви цветята, нима пчелата и човекът имат еднакъв естетически вкус? Красотата е обективна. Продукт на обществен договор може да бъде само илюзията за красота, която е преходна и като такава я наричаме „мода“. В изкуството няма мода, а само нови степени на разбиране, следващи логиката на домостроителството.

Изкуството е молитва. Молитвата не е унизителна молба, а съкровен разговор между богоподобното творение и неговия Творец. Творението е толкова далеч от Твореца, че молитвата му ще се блъска като птица в затворена стая, ако няма какво да я понесе към небесата. Помощните средства (ако можем да ги наречем по този изключително груб начин), които позволяват на молитвата да продължи пътя си, са храмът, иконата, кандилото, тамянът, свещта, в това число и изкуството. Истинското изкуство. Ако изкуството не поддържа жива връзката между земното и небесното, между душата и духа, то не е нищо повече от новогодишна телевизионна програма.

Религия означава връзка. Или по-точно възстановяване на трагично изгубена връзка. Изкуството е религия, защото възстановява изгубената връзка между душата и духа. Ако се прекъсне тази връзка, изкуството става като влак, който няма за къде да пътува, като „Ориент експрес“, потеглил от Париж, без никога да стигне до Константинопол, защото някой е извадил релсите. Ако се прекъсне връзката, изкуството се превръща в най-страшната ерес, защото в търсене на Истината, Красотата и Доброто, започва да се покланя на творението вместо на Твореца. Модерното безформено, безсъдържателно и бездуховно изкуство е арогантна покана да забравим Бог. Големият френски изкуствовед и иконограф Леонид Успенски пише, че в желанието си да проникне в нематериалната част на човека и да опорочи Божия образ в него, сатаната „винаги започва да действа по един и същ начин. Той внушава на вярващите, че изкуството е просто изкуство и нищо друго, че то носи собствена ценност и че може по свой собствен начин да изрази святото и посредством светските и други по-достъпни прийоми, които не изискват особено духовно усилие“. Тоест от изкуството се отсича духовното и в най-добрия случай остава само душевното. За секуларното „изкуство“ е по-лесно да изобрази Бога като човек, отколкото човека като бог; да принизи Бога, отколкото да възвиси човека. Така то се превръща от апотеоз в богохулство. И модерните културтрегери се въргалят в калта на сетивното псевдоизкуство, очаквайки светът да ги величае като изключително духовни, защото се заблуждават, че „чувствено“ е равно на „духовно“, а то е точно обратното. Те са нещо като онези американски войници, които според комунистическата пропаганда през 50-те, се търкаляха по улиците в Корея, пияни от Кока-Кола. Както не можеш да се напиеш от безалкохолна напитка, така и бездуховното изкуство не ти носи нищо повече от сетивно удоволствие като хубавата пържола и хубавото вино. Много човешки дейности, чешещи с дървена ръчичка сетивата по гърба, претендират да се наричат изкуство, но те не са нищо повече от новогодишни телевизионни програми. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.