На 17 септември 2019 да почерпят

Прабългарите отиват в луксозната вила в „Игри на волята“ Славяни ще спят в рибарската хижа, Траки отиват на плажа

Путин: Военно-техническите връзки между Русия и Турция се задълбочават

Гърция изплаща предсрочно част от кредитите си към МВФ

Луксозните имоти поскъпнаха с 2,3%

Ердоган на тристранната среща в Анкара: Можем да вземем решение за конкретни мерки, за да изгасим пожара в Сирия

Сълзи и гняв за един век Хайтов 100 г. от рождението на големия писател в Народния театър

Жена загина при челен удар на пътя Русе – Бяла

Нови наводнения в Испания, засегнати са предградията на Мадрид

СЕМ не разбра защо БНР спря Генералният директор твърди, че излъчването на “Хоризонт” не е спирало, а ресорът на Силвия Великова не е сменян

Взривът на бензиностанция в Добрич вероятно е причинен от манипулирана газова бутилка

И инжекция не вдигнала Рейш за „Черно море“

Признава ли се времето за майчинство при изчисляване на процент „клас”

Пернишкото село Люлин е без вода четвърти ден заради поредица от аварии

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ във вторник, 17 септември 2019

Истината за надгробните слова Йовков умира с думите: “Много материал имам още...”

Погребението на писателя в София.

Бюрократи се гаврят с гения, нямал висше образование

Ако се вярва на некролозите, ние трябва да се възприемем за най-грижовната нация в света. А дали наистина е така?

Йордан Йовков (1880 – 1937)

Йордан Йовков умира на 15 октомври 1937 г., само на 57 години. Аутопсията показва рак на дебелото черво – причина за смъртта, и камъни в жлъчката. Месец преди смъртта заминава на лечение в Хисаря в третокласен (!) вагон на бързия влак София-Бургас. Макар десетилетия да страда от “лош стомах”, той не е бил диагностициран за заболяването си (!). Малко е да се каже, че умира безвременно.

Хорът на оплаквачите цели високите тонове, а всъщност казва само част от отдавна несъмнени истини. Разбира се, в строгата официалност на мига ще се намери и кой да счупи глупомера. Ето ви образец на бюрократичен жест, жалък в сляпото следване на протокола и йерархията: “Министерството на външните работи и на вероизповеданията с голяма скръб съобщава за предивременната кончина на Йордан Йовков, редактор в Дирекцията на печата, бивш легационен секретар при Царската легация в Букурещ. Опелото ще се извърши…” Толкова! Даже не пише писател!

Всъщност Министерството логично продължава да брани своя принос за бедността на писателя. Седемгодишен принос – колкото е траел престоят на писателя в Букурещ като сътрудник по печата, трети легационен секретар и драгоман (1920-1927 г.). Йовков отива там и защото му обещават, че заплатата му щяла да се изплаща в швейцарски франкове. Което значело, че трябва да получава около 6000 леи месечно. Само че започнали да му плащат по друг курс и “вместо 6000 ще получавам 3500 или 4000”. “Търсих спокойствие и удобства…, но изпаднах в едно още по-тежко положение, от което не зная как ще се отърва.” Но това е само началото на мъките. Подмятат го, преназначават го, уволняват го (на 30.IХ.1921 г. – спасява се!), намаляват му заплатата, преследва го пълномощният министър Ив. Фичев (който презрително го нарича вестникар), уволняват жена му – учителка в Букурещ. Ето заповед на Министерството от 19 юни 1925 г.: “Догдето Йовков не представи документ за образованието и службата си, за да бъде класиран, не следва да му се заплащат никакви парични възнаграждения.” Скроили са му шапката: няма висше образование и го подмятат на долните етажи. То ако образованието беше пропускът за духовен елит, нямаше да допуснат там и Ботев, Вазов, Яворов, Елин Пелин, Дебелянов, Смирненски, Вапцаров, Ем. Станев и кой ли още не.

Накрая напуска Букурещ в 1927 г., оставайки служител на МВРИ. За честта на това министерство ще кажа, че в следващите 10 години го държат на не много тежка работа при сравнително прилична заплата. Вероятно са му подали ръка интелигентни министри като Ат. Буров (от 1927 г.) и Г. Кьосеиванов (от 1934 г., когато е и министър-председател). Поел глътка въздух – в сравнение с Букурещ, Йовков вдига оборотите. Качеството на текстовете му е ясно, просто със скорост 1 книга на година набъбва количеството. Да споменем само: “Старопланински легенди”, “Вечери в Антимовския хан”, “Песента на колелетата”, “Ако можеха да говорят” и влизането му в драмата с “Албена” и “Боряна”.

Но само е преминал от мизерията в бедността. Защото той трябва да плаща високите софийски наеми, без това да дава тишината и спокойствието за всекидневния тежък писателски труд. Той е горд и не говори за трудностите. Само пред най-близките изповядва мечтата си да има малък апартамент на висок етаж, за да гледа Витоша от прозорците. Чак в края на живота се появява възможност за осъществяване на мечтата му.

Ако са точни очевидците на края на писателя, последните му думи са били: “Аз искам да си отида. Не искам хората да страдат заради мене… Много материал имам още…” Какви благородни и тъжни думи, които никой днес не знае. Затова пък вестниците огласяват “безмерната скръб” на кой ли не и на коя ли не институция. И раздират небесните простори с възхвали, шаблонни най-често. Само некрологът на Българския Пен клуб ще нашепне отрезвяващо: “Тежката наша действителност не пожали дори и този първенец на нашата литература.” Ще се сепнат и институции: МВРИ ще отпусне 10000 лв. за погребението, Софийската община дава 5000 лв. и безплатно гробно място. Погребението ще стане добре режисирана церемония. Но импозантността и мащаба ще придаде народът. Българският народ, който не отива на показен прием, а да каже ясно какво е за него и за вечността Йовков. Този народ, за когото “елитите” му неспирно говорят глупости, а Алеко (също погребан при всенародна любов) в негова чест командва: Шапки долу!

Закъснялата загриженост не стихва. Обект на златния дъжд е семейството. Министерският съвет дава на съпругата Деспина Йовкова еднократна помощ от 30000 лв. След още една година Народното събрание решава да отпусне (след настойчиво писмо на проф. Сп. Казанджиев до министъра на просвещението проф. Б. Филов) народна пенсия на съпругата и дъщерята от 3000 лв. Куриозното е, че около тези цифри е била най-голямата заплата, която Йовков е получавал на държавна служба.

На всеобщата уж искрена погребална дандания най-адекватно реагира Хр. Цанков -дирижан в текст, публикуван на 31.Х.1937 г.: “Той си минаваше скромен, свит, плах, сякаш да не бъде забелязан. И никой не го забелязваше. А и тогава той не беше по-малък отколкото сега… Значи: трябваше да умре, за да се явят тези истерични прояви на признание. Да се явят пищно: с многоглаголстване, с венци, с речи, с възклицания. А заинтересува ли се някой по-рано да го види, как той живее, как се бори с живота, как страда, какво той чувствува, за какво мечтае? Никой!…” И с тези мисли авторът им избегнал погребението.

Логичният извод от живота на Йовков е: не е ли по-добре да се инвестира в живия това, което сетне даваме за мъртвия от немай къде. А за подвига на Йовков, оставил гениално творчество при тези условия, нека пак поменем Алеко: Шапки долу!

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.