Израел също си прави своите изводи след изнасянето на американците от Кабул

Авторът Джонатан Ариел (Jonathan Ariel) е роден в Южна Африка, и е служил като разузнавач в АНК (Африканския Националаен Конгрес) и впоследствие работи с Нелсън Мандела. В Израел той беше редактор на новините в един от най-големите седмични израелски вестници „Макор Ришон“, и главен редактор на израелския всекидневник „Маарив Интернешънъл“, и главен редактор на англоезичния сайт Jerusalem Online на Channel 2 News.

Източник: https://besacenter.org/the-real-lesson-of-the-afghanistan-debacle/ 

Семената на унизително изтегляне на САЩ от Афганистан бяха посяти малко след нахлуването на САЩ в тази страна след 11 септември, когато Вашингтон се въздържа от конфронтация с Пакистан заради продължаващата негова подкрепа на своите проксита - талибаните.

Движението „Талибан“ е основано през 1980 г. като част от съвместните усилия на САЩ, Пакистан и Саудитска Арабия в борба им със съветските войски в Афганистан, малко след съветското нашествие в тази страна през декември 1979 г.

Пакистан предостави географската база и почти безкраен приток на кадри, предимно от пущуните, които съставляват около 40-45% от населението на Афганистан и около 20% от Пакистан. Около 85% от тях живеят в „Пущунистан“, който граничи с линията на Дюран. САЩ предоставиха оръжията, а Саудитска Арабия осигури финансирането за закупуването на тези оръжия и покриването на разходите за поддържане на афганистанските бежански лагери в Пакистан.

Доминираните от пущуните талибани бързо се превърнаха в най-големия и силно въоръжен компонент на муджахедините, една организация-чадър на афганистанските бунтовници, които се биеха със съветските войски в Афганистан.

След оттеглянето на Съветския съюз пакистанското разузнаване ISI продължи да поддържа талибаните в последвалата гражданска война в Афганистан, въпреки че те вече започнаха да си сътрудничат с Ал Кайда. И пакистанската помощ се оказа жизненоважна за осигуряването на победа на талибаните над техните бивши по -малко радикални партньори, муджахедините.

Пакистан направи голямо шоу с предполагаемият отказ от талибаните след 11 септември, но в действителност никога не им обърна гръб. Осъзнавайки, че всеки опит за противодействие на американската армия би бил самоубийствен и би могъл да доведе до края на жизненоважния съюз между Пакистан и САЩ, пакистанската армия убеди талибаните да се оттеглят без бой към Пакистан, където под надзора на ISI им беше позволено да създават лагери и учебни бази.

Пакистан, с финансова подкрепа на Саудитска Арабия, продължи да подкрепя талибаните като жизнеспособна сила, която да бъде разгърната, когато САЩ се уморят от безкрайната война в тази страна.

Освен това, Пакистан продължи да играе двойна игра със САЩ, като позволи на подкрепената от ISI мрежа на Хакани да работи в Пакистан.

Халил Хакани, който, въпреки че имаше оповестена за главата му награда от $5 млн. като издирван терорист, отдавна беше редовен посетител на централата на ISI. И сега той е един от новите владетели на Афганистан.

Ясно е, че това фиаско никога нямаше да се случи, ако дори през юни 2021 г. САЩ даде ясно да се разбере на Пакистан, че ще трябва да плати скъпо, ако Исламабад не гарантира, че талибаните ще позволяват мирното и подредено изтегляне на целия американски персонал и техните афганистански съюзници, които искаха да напуснат тази страна.

САЩ имат почти неограничен лост на влияние върху Пакистан, от налагането на опустошителните санкции до широките намеци, че ще даде на Индия зелена светлина да си върне частите от Кашмир, Гилгит-Балтистан, които са под непризната пакистанска окупация от 1948 г. насам.

Пакистанските ядрени сили могат да бъдат игнорирани, тъй като 165 бойни глави, инсталирани на ракетите Шахин-3 с малка далекобойност от 2650 километра, не представляват реална заплаха за САЩ. Пакистанските генерали може да имат дързост, но те са компетентни професионалисти, а не самоубийствени маниаци и изправени пред реалната заплаха от САЩ, те ще търсят дипломатическо решение.

Това не е първият път, в който САЩ губят войната срещу прокситата, като се въздържат от предприемане на каквито и да било значими действия срещу държавите, стоящи зад тях. Най-очевидният случай е Виетнам, който беше съветско прокси.

Урокът за Израел е ясен и зловещ. В продължение на почти две десетилетия Иран води прокси война на два фронта срещу Израел. Хизбула е пълно прокси на Иран, а Хамас е частично, тъй като то трябва също да отчита и интересите на оста Турция-Катар-Мюсюлманско братство. И тези интереси не винаги съвпадат с тези на Иран.

Въпреки сегашните усилия на Израел, включително значителните атаки срещу иранските сили в Сирия, заплахата от страна на иранските проксита се засилва. Въпреки че тези проксита очевидно не могат да победят Израел, но с помощта на Иран тяхната способност да накарат Израел да плаща все по-висока цена продължава да расте.

Това няма да се промени, докато върховният лидер на Иран Али Хаменей знае, че може да се бори с Израел до последната капка ливанска кръв и да бъде уверен в собствената си сигурност и в сигурността на своя режим в Техеран.

Всъщност, въпреки значителното качествено превъзходство в конвенционалните оръжия над иранските въоръжени сили, които бяха сковани от десетилетия със строги международни санкции, Израел досега се въздържаше от действия, насочени към нанасяне на решително поражение на някое от прокситата или предназначени да искат от Иран достатъчно висока цена, която да го принуди да преразгледа своята прокси война срещу Израел.

Във военно отношение основната причина за това е иранската ракетна програма, която, макар и все още да напълно оборудвана с конвенционални бойни глави, изглежда е успяла достатъчно да сдържа Израел. При това въпреки, че Израел разполага с единствената в света напълно работеща многослойна система за противоракетна отбрана „Стрела“, „Прашката на Давид“ и „Железен купол“.

Това обаче не е единствената причина, тъй като Израел е способен военно да победи и двете ирански проксита. За да унищожи Хамас, Израел ще трябва да възстанови окупационната власт в Газа или да осигури предварителното присъствие на всякакви многонационални сили, способни да поемат отговорност за Газа. Малко вероятно е такава сила да се появи в близко бъдеще.

Едностранната израелска окупация на Газа е възможна, но ще изисква прекомерна висока цена икономически, дипломатически и по отношение на общественото мнение.

Унищожаването на Хизбула би изисквало от Израел да унищожи половината Ливан, тъй като Хизбула е държава в държавата, която е по-могъща от самата легитимна държава. От военна гледна точка това е осъществимо, но ще доведе до хуманитарна катастрофа и криза в областта на обществените отношения.
Затова Израел основава своята политика на ограничаване и контрол, като си прави изводите, че икономическите, дипломатическите и военните жертви и последствията от тази алтернатива са твърде скъпи.

Афганистан служи като убедително напомняне за безполезността на водене на война чрез прокси, като същевременно се въздържате от противопоставяне на държавата поддържаща прокситата, дори и ако вие сте водещата световна сила, каквато все още е САЩ.

Приоритетът на Израел трябва да бъде да гарантира, че той няма да се изправи пред прокси зад което стои ядрена сила. За да постигне тази цел, Израел трябва спешно да преразгледа настоящата си политика на ограничаване. Той трябва да формулира нова политика, основана не на възпиране, а на неутрализиране на заплахата. Това означава да се сблъска с Иран.

Колкото и големи да са разходите за такава политика, ясно е, че разходите за неприемането на такава политика, е много вероятно в не толкова далечното бъдеще да бъдат много по-високи. Въпросът, който политиците в Израел трябва да си зададат, е не дали Израел може да си позволи да поеме тези разходи за премахването на заплахата, а дали може да си позволи да не го направи.

(Превод за "Труд" - Павел Павлов)