Българската политическа класа се срещна със своята нелегитимност

Плевнелиев има една историческа заслуга пред България. Без да жали усилия, той успя да докаже на всички, че България няма нужда от президент. Затова неговият приемник излъчва такава радостна светлина - защото, когато гледам българския президент, аз продължавам да осъзнавам, че не виждам Плевнелиев и изпитвам вътрешна благодарност за това.

Но това скоро ще свърши. Много скоро българският президент ще трябва да свети не с това, което не е, а с това, което е. Предстои да видим как ще го направи. А ако още известно време българската политическа класа не направи правителство, българите ще започнат да се досещат и за следващата пикантност, а именно, че можем и без правителство. Българската политическа класа се срещна със своята нелегитимност.

Серията от политически разочарования за българското общество не е спряла. Даже напоследък се задълбочи. Има и един нов ефект. Два-три дни след последните избори българите се оказаха принудени да осъзнаят, че ако чакаме някаква промяна, тя няма да дойде по този начин; че днешната българска политическа машина не може да гарантира промяна. А българската политическа система беше измислена преди време именно като инструмент на Голямата промяна, като механиката, която да доведе в България бъдещето. След последната си поява на сцената днешната българска политическа система вече стои като вариант на статуквото, а не като гарант дори и на най-малката промяна.

Тази система има намерение да възпроизвежда само себе си и нищо друго. Тоест в България вече има две общества. Едното е обществото на политическата реалност, в което живеем всички ние - и без да сме кантианци, се съгласяваме, че Принципът на реалността и Принципът на властта са едно и също нещо.

Второто е в реалността на шоупрограмите, на Слави Трифонов, на Обществото на спектакъла, на омбудсманите, които раздават справедливост. Всичко това се намира в разредената атмосфера на илюзиите, където дори не ни е интересно да поглеждаме.

В България живеят две общества - обществото на „Високата българска политика“, където нищо особено не се случва, освен че се споделят европейски пари, и обществото, което живее всекидневния си живот. Той не е политически, а битов и е свързан с решаване на непрекъснати проблеми. Между българската политическа класа и българското общество вече няма почти никакви допирни точки. Накратко казано, ние вече знаем, че днешната политика не е механизъм за промяна.

Подредбата на местата в кабинета не е политика, а по-скоро управленска технология. Кой точно ще стане силов вицепремиер и кой ще играе ролята на Меглена Кунева - това е въпрос, който не би могъл да вълнува сериозните хора. На мястото на обезсмисления дневен ред на умиращата българска вътрешна политика мощно се намеси геополитическият дневен ред на балканския и европейския регион. Тоест геополитиката се намести някак неусетно, но напълно властно и убедително там, където трябваше да бъде вътрешнополитическият дневен ред на българското общество. Днес българският културно-политически живот е живот в сянката на Голямата геополитика. И теоретично, и аналитично погледнато, можем да очакваме истинските промени да настъпят в резултат на геополитически промени, проблеми или дори сътресения. Дори и Корнелия Нинова да победи на следващите избори, никой не очаква да се промени нещо съществено.

На последните избори фактически се сблъскаха не доктрини, не образи и не модели на желаното бъдеще. ГЕРБ и БСП имат един и същи образ на желаното бъдеще, като разликата между тези два образа е само в това кой точно стои начело на дългата банкетна маса. Отбор „Б“ се опита да изтласка отбор „А“, но не успя. Не бяха достатъчно настоятелни и твърде много заложиха на т.нар. нови лица, което е типичен маркетингов подход. Последните избори минаха под знака на политическото откровение на един вдъхновен политически „мислител“ от близкото минало - Антон Кутев. Той като един Колумб откри, че политическият маркетинг не се различава много от търговския маркетинг. На „Позитано“ се утвърди разбирането, че маркетингът все си е маркетинг, без особени разлики. И го удариха на маркетинг. Защото да сложиш Елена Йончева, проф. Иво Христов и Тома Томов начело на листите си е маркетинг, а не политика. И ако подхождаш към процеса като към маркетинг, получаваш маркетингови резултати. Така не се побеждава и аз съм изненадан, че Корнелия Нинова не се е досетила за това. По-странно е, че онези, които зад гърба й носят бремето да мислят, не са се досетили също - технолозите Георги Гергов, Румен Овчаров… Кампанията на БСП и партньорите й беше тържество на политическия маркетинг. Получи се онова, което нямаше как да не се случи. Когато принципът на политическата заявка е от маркетингов тип, най-важни са политическата зестра и политическият ресурс на управляващите. Тоест оказа се, че административният ресурс на управляващите тежи повече от маркетинговите хитрости на претендентите.

(От интервю на Антоанета Киселинчева в a-specto)