Има една такава теория, според която в момента тече атентат срещу националните държави. Казахстан е репетиция за онова, което трябва да се случи в Германия, Франция, Англия и прочие стари и отегчени европейски страни. В Казахстан конкретният повод е цената на природния газ, както у нас при първото падане на Борисов бяха сметките за ток, а пък в Европа ще бъдат зелените сертификати и ваксинациите. Идеята е държавите чрез регулации и мерки да бъдат докарани до такова абсурдно състояние, че всеки уличен метеж да изглежда съвсем приемлив, да прилича на спасителна революция и да пожъне всенародното одобрение. Тогава „старий гнилий строй“ ще се смени от новий. Така гласи теорията.

У нас Костадин Костадинов предупреди, че ако в центъра на София (да речем на 12 януари) се съберат повече от 50 000 души, то те ще бъдат неуправляема маса, от която може да се очаква всичко, но каквото и да се дочака, то ще бъде твърде антипатично и гражданите ще замечтаят да дойде някой да ги отърве от революционерите. Протестите и революциите не носят нищо добро. Ако се е наблюдавал някога някакъв обществен напредък след революция, то той е бил благодарение на контрареволюцията, която се е надигнала, за да балансира щетите от революцията. И забелязвате ли, че в хода на тези разсъждения вече не намираме за нужно да споменаваме и дори да се интересуваме от какво първоначално са били породени протестите. Това няма никакво значение. Били са породени от някакъв дразнител – ако не естествен, то изкуствено създаден.

Какво става в Казахстан? Признавам, че не зная много за Казахстан, освен че преди време купиха Ромпетрол, а един мой кумец им беше почетен консул. Но изглежда са нещо като Венецуела – голяма територия, несметни природни богатства, авторитарен режим от азиатско-комунистически тип и сравнително бедно и безропотно население. Увеличиха им цената на природния газ, започнаха малобройни протести с икономически искания, които обаче след два-три дни неадекватност на властите натрупаха маса и преминаха в политически. И сякаш станаха по-професионални. Въпреки че им върнаха старата цена на газта, та даже май и с десетина тенге по-малко, протестиращите сега искат каквото искаха и у нас – оставка на управляващите, рестарт на системата, помитане на статуквото или както там организаторите са решили да го наричат.

Както казахме, първоначалната причина за протестите е била цената на газта, а пък причина за нейното покачване е енергийната борса. Понякога си мисля с моята неука глава, че всякакви видове борси не са олицетворение на волния дух на конкуренцията и свободния пазар, а удобен инструмент за манипулация и постигане на всякакви политически цели, включително и геополитически в зависимост от мащаба на интервенцията. А днес по света има достатъчно много сили, годни да интервенират сериозно.

Как така конкуренцията води до повишаване на цените, на пръв поглед е нелепо! Но все пак би могла да доведе при свръхтърсене и дефицит. А свръхтърсенето на суровини и особено на енергия за какво е? Единствено за да се подхранва свръхпотреблението, да можем всяка година да си купуваме евтина пералня с изкуствен интелект и да се чудим къде да изхвърлим старата. Проблемът на планетата (ако има такъв) не са парниковите емисии, а отпадъците, но за тях не се говори толкова много или поне не така страстно.

„Най-вероятно Казахстан ще върви по пътя на перманентни конфликти и кризи, постепенно ще се насочи към смяна на политическото ръководство и сериозни политически реформи“, казва политическият анализатор Димаш Алжанов. Демек очакванията са Казахстан да се превърне в типична и предсказуема държава, в неразличим глас в световния хор и у него да не остане нищо индивидуално и произтичащо от народния дух – било то добро или лошо. Тази политика към националните държави не е ли също вид тоталитаризъм?

Но преди да ожалваме националната държава нека си припомним какво всъщност представлява тя. Националната държава е най-забележителният продукт на новото време, плодът на буржоазните революции. Ние например в цялата си славна 1341-годишна история (или дори 1390 според някои) имаме само 144 години национална държава. Това са някакви си десетина процента от всичката ни гордост. Нито Аспарух е живял в национална държава, нито Симеон, нито Кирил и Методий, нито Паисий, нито Левски. 

Какво нещо е историята! Националната държава се появи като зло, а доживяхме да стане добро. Защо е така? Защото светът става все по-лош и безнадежден и вчерашното зло днес ни се вижда приемливо? Или пък защото когато нещо е ново, то е зло, а когато остарее, когато улегне, когато свикнем и се нагодим към него, става добро? Или пък просто остаряваме и се вкисваме? Всичко е от усещането за нормалност. Ако през XVIII и XIX век националната държава беше сатанинска иновация, сектантски тоталитаризъм, то днес тя е последно убежище на нормалността срещу поредния сектантски тоталитаризъм, който с нищо не е по-различен от предишния, освен с лозунгите си. Иначе основните белези са налице – религия без Бог, схематична и елементаризирана доктрина, нетърпимост към инакомислието, зомбиране на масите, неутрализиране на свободната воля, есхатологични бълнувания. Есхатологичното бълнуване на новия сектантски тоталитаризъм е трансхуманизмът – изкуственият интелект и пренасянето в информационния облак. Всичко си е на мястото.

А може би пък така е логично да бъде. След като либерализмът гарантира слободията на индивида, след като богатите нахраниха бедните, след като им хвърлиха антибиотици от самолетите и целокупното човечество се наплоди, трябва някой да се грижи това човечество да е кротко и сито. Затова е толкова популярна идеята, че светът се нуждае от нов световен ред – защото никога не е бил толкова многолюден, днес едновременно живеят повече хора, отколкото изобщо някога са живели през хилядолетията, взети заедно. И проблемът не са ресурсите, а агресията. Когато концентрацията на хомо сапиенси в дадено икономическо или географско пространство прехвърли някакъв праг, тогава има опасност те да станат като тарантули в кутия за обувки – ще се избият за няколко часа и накрая върху труповете им ще остане да куцука най-силният, объркан от самотата си. Не си мислете, че всички хора са кротки писатели и читатели на мъдрости във фейсбук, толерантни и мултикултурни. Повечето не са.

Можем да разглеждаме човечеството по три начина – като тълпа, като механичен сбор от индивиди и като съвкупност от личности. Първите два подхода се на „Новия световен ред“, а третият е на Църквата и се нарича „съборност“. Затова Новият световен ред недолюбва Църквата, защото нейният подход обърква неговите.

Когато търпението на народите (все едно дали тълпи, индивиди или личности) се изчерпи от разнообразните експерименти и провокации, ще избухнат „революции“. И никой не знае какво ще стане тогава, кой ще изплува да ги оглави и какво ще се установи след тяхната победа. Ще се появи някакъв външен избавител, който ще донесе стабилност и омиротворение, но най-вероятно това ще е същият онзи, който през цялото време е дърпал конците, без името му да се е появявало в списъка на действащите лица.

За съжаление, при такива мащабни размирици като в Казахстан днес, винаги остава да виси съмнението доколко са спонтанни и доколко – режисирани; доколко са революция и доколко са преврат. В един момент започват да изглеждат твърде добре организирани, появяват се „лидери“ на протеста, предявяват се съвсем обмислени искания и започват преговори в съвсем ясна посока, водещи до съвсем познати цели. В крайна сметка народите ще запеят в един глас и тогава вече държавите им, ако им оставят такива, няма да са нито национални, нито суверенни. Те и днес вече не са 100% суверенни и това се признава с открито чело.

Затова е добре настоящата глобална криза на умопобъркания либерализъм да се реши в рамките на закона, докато е възможно, докато институциите все още имат някакъв авторитет и докато все още са възможни някакви що-годе опозиционни политически субекти. Много важно е какво предстои да се случи в Съединените щати. Може би по-важно от всичко останало. Много е важно консерватизмът, дори и в съвременните си противоречиви форми, да се съвземе. Важно е най-накрая да се съвземат вярата и смирението на хората. И всичко това да стане бързо, докато свестните и нормални хора, макар и не така шумни, са все още мнозинство. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.