„Спартан” аварира на Граф Игнатиево

„Газпром” получи разрешение за втората тръба на „Турски поток”

В Истанбул забраниха пиеса за диктатор, изпълнявана от критик на Ердоган

Представяме се уникално на “Зелената седмица” в Берлин

Референдум срещу скъпотията в Швейцария

Българката Ружа мами с мрежа за криптовалута Спецпрокуратурата, ГДБОП и ДАНС включени в разследване на международна група за пране на пари

Вижте акцентите от броя на „Труд“ в събота, 20 януари 2018

100 младежи започват работа в Ружинци по програма за заетост

Десислава Атанасова: Докладът на ДАНС ще бъде разсекретен скоро

Ангела Меркел: Стабилното германско правителство е от решаващо значение за ЕС

Хакери ужилили хазната с над 20 млн. лв. от горива Престъпна група от румънци и македонци манипулирала системите на Агенция “Митници”

За е-управление са изхарчени около 100 млн. евро По данни на Българската стопанска камара в периода 2002-2016 г. са дадени 2 млрд. лв. за информационни ресурси

Микробус падна от мост на източния изход на Велико Търново Возилото се е "приземило" от 5 м височина

Над 41 млн. лв. ще бъдат вложени в ремонт на знакови градски пространства в София

Д-р Нигяр Джафер: „Корупция” е прекалено всеобхватна тема за вот на недоверие

Как Добри Ганчев изобличи пороците на княз Фердинанд Възможният отговор е в малкоизвестната му книга „Повести и разкази“

„Князът обича тържествата, цялото му царуване не бе друго освен върволица от тържества. …Душата на тоз човек бе изтъкана от суетност, от тщеславие“, пише в спомените си Д. Ганчев. На снимката - прочутата жива картина от 1891 г., представена на вечеринка в Двореца по идея на княгиня Клементина.

Вестник „Труд” публикува поредица „Страници от забравените книги”. Тя се осъществява с неоценимата професионална помощ на екипа на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. В тези страници ще бъдат представяни текстове от малко известни стари български книги, които и до днес удивляват читателя със своята непреходна свежест и оригиналност.

През 1973 г. по книжарниците се появи странна книга – „Спомени за княжеското време“ от Добри Ганчев – учител по български език на княз Фердинанд и на княгиня Мария Луиза. Тогава тя се разпродаде светкавично така, както днешните бестселъри.

Каква беше причината да се отвори вехтият пакет, съдържащ ръкописа на тия мемоари, предаден на 20 май 1923 г. в БАН и с разпореждане на автора му, да бъде отворен 25 години след смъртта му, т.е. през 1948 г.? Несъмнено изобличителните моменти от личния живот на княза, видяни и описани сочно, колоритно и с пикантни подробности от Д. Ганчев. Не закъсня реакцията и на потомците на Фердинанд, които обвиниха покойния автор в разпространяване на лъжи и измислици. Уви, изнесеното в „Спомени за княжеското време“, излезли за втори път през 1983 г., беше потвърдено и от други автори, между които от личния секретар на Фердинанд – граф Робер дьо Бурбулон. Книгата му „Български дневници“ за пръв път излезе у нас през 1995 г.

Появата на спомените възкреси напълно забравения Добри Ганчев. Мнозина се питаха навремето защо той толкова подробно описва бита и склонността към разкош и сексуални излишества на втория български княз (по-късно цар) и на обкръжението му? Дали е бил ощетен или пък недостатъчно възнаграден от княза? Или пък е бил поразен от болестта „завист“? През 2005 г. в един том излязоха обаче вече прецизно разчетените наново и коментирани от Цочо Билярски и Ива Бурилкова мемоари на Д. Ганчев за Фердинандовото князуване, заедно с предшестващите ги по-ранни негови спомени за времето, преди да му стане учител по български език. В послеслова си Билярски и Бурилкова за пръв път изясниха защо възрастният, зле виждащ автор толкова е държал да опише видяното и преживяното, че най-напред до 1923 г. написва втората им част – за княза, а два месеца, преди да почине през 1936 г. предава и първата част за ранните си години на БАН: „Добри Ганчев не е романист, а увлекателен хронист, и макар и добър българин, не се стреми да скрие тъмните петна в образите на познатите си съвременници и ни ги представя без всякакви разкрасявания, макар от време на време да се оправдава, че с това може да развенчае утвърдени вече политици и държавници“. А у нас невинаги изобличителите и говорещите истини, които мнозинството не иска да чуе, е на почит.

Споменавам нашумелите спомени на Добри Ганчев неслучайно, защото очаквах покрай тях интересът към него да извади от ямата на забравата и тома с негови творби „Повести и разкази из съвременния живот“, излязъл през 1911 г.

Но това не се случи. Книгата съдържа творби, в които със същия емоционален, грабващ стил Добри Ганчев разказва за съдбите на обикновени българи. Едва след прочитането й можем да разберем човека Д. Ганчев – видял разкоша и разточителността, но и мизерията и бедността. Така той описва и двете – първите в спомените си, вторите – в „Повести и разкази“. Ето каква е и неговата гражданска позиция на непримирим с недъзите на обществото достоен българин!

Сборникът се открива с повестта „Аспазия“, в която на фона на екзотичния тогава Пловдив започва и свършва любовта на българин и гъркиня. Продължава с още 10 творби, между които са: „Сватята на д-р Куткудяков“, „Жертва на феминизма“, „Язък ми, мамо за френското, язък ми, мамо, за пианото“, „Новите апостоли“… Ако харесвате творбите на Алеко Константинов или Иван Вазов, потърсете „Повести и разкази“ от Добри Ганчев. Защото ще се уверите колко той е близък и до Алеко – с чувството си за хумор и с дарбата си на изобличител, и до Вазов – със съпричастието си към недъзите и неправдите, от които страда обикновеният българин. Острото око на Добри Ганчев е видяло и описало не само манталитета и бита на столичани, но с удивително чувство той разравя в дълбочина страсти и драми, които героите му са принудени да преживеят. Че Добри Ганчев е бил несъгласен с реалността говори и фактът, че приживе той е един от най-щедрите дарители не само на БАН (3,5 млн. лв.), но и на Българския червен кръст. За разлика от други свои съвременници, проливали изобилно крокодилски сълзи.

Сватята на д-р Куткудяков

Добри Ганчев

Преди десетина години строих къща. Без това, смятах, животът ми ще бъде щърб, нямаше да съм изпълнил всичките си световни задължения като българин и като баща. Защото: кой добър българин, у когото не е димял собствен комин, може каза, че е живял с традициите на племето си? Кой порядъчен баща, не оставил къща на децата си, макар и в девет банки заложена, ще се счита изпълнил дълга си? Строят всички, строих и аз.

Към септември се привършиха майсторските работи. Влезе бояджията, мая се месец, излезе и той. Оставаше да се измият прозорци и подове, за да вляза да домувам. Тази работа наглед е от най-лесните, ала всъщност и тя не е без главоболия. Правят я такваз разни обстоятелства. Главното от тях е особеното етническо схващане у българина: коя работа е мъжка, коя женска. Коя унижава доброто българско семейство, коя не. Защото веднъж прието от всички почтени хора, че прането е женска работа, плати ти на българина и десет лева надница, той няма да се вземе да ти пере ризи и гащи. Тоз труд унижава у него мъжа. Все едно е да го накараш да преде с хурка или да навива масури. Миене прозорци и подове – и то е женска работа. А пък жени за работа в българската столица мъчно се намират. Тук други причини, макар и пак от национално-етически характер. Българин, с лична и семейна амбиция, не може да позволи на жена си людско да работи. Какво семейство ще да е то, ако жената тръгне по чуждите къщи да търси работа?… По-добре кора сух хляб у дома, отколкото на царска трапеза по чужди къщи, би казал всеки честен човек.

Трябваше, прочее, и аз, както правят всички хора, да потърся циганки. Тяхна е специалност да мият прозорци и подове. Ала аз упорствах да направя това, не защото имам враждебни чувства към туй пъстро по облекло и по душа архаично племе, а по простата причина, че нямаше кого да оставя над главите им да ги варди, да не би да отвлекат нещо от къщи. Два дена разпитвах, догде намеря измивачка. Един приятел ми проводи една българка, възстаричка, към 50–55-годишна жена.

Аз се пазарих с нея, дадох й каквото искаше, но с едно условие от моя страна: след три дена непременно да ми предаде къщата. Прие. Уговорът се сключи, дадох й аванс. Работата обаче не тръгна. Мъчи се жената, мори старите си кости, все не й спори. Трите дена се изминаха, четвъртият – на привършване, а къщата неизмита. Към многото причини за ядосване при строене на къщата прибави се и тази. Наистина дребна, маловажна работа, но се нервира човек. Трябваше или да напъдя моята контрагентка, защото виждах, че още и след три дена къщата ми няма да бъде измита, или да се въоръжа с търпение да чакам. Реших да предпочета последното. А за да ми олеква, взех по-енергично да я подканям, да й се поскарвам. Ала тя това право не рачи да ми признае. Щом й се сопна и й кажа някоя-друга дума, тя изведнъж:

– Ний не сме хора, каквото ни виждаш, господине! Брат ми, Бог да го прости, водеше сестрата на д-р Куткудяков. Пък и мъж ми си беше мюлк сайбия (араб-тур. – собственик на имот.). Изпаднахме, какво да се прави!… Я ме питай, от добро ли съм тръгнала по людска работа!…

И тези скици от щастливия някога си семеен животец се повтаряха всеки божи ден, щом подканя моята измивачка да побързва. Варианти нямаше: „Брат ми водеше сестрата на д-р Куткудяков”, „Мъж ми бе мюлк сайбия”…

Един ден, не помня на петия или на шестия, отивам със сериозно намерение да се карам за последен път, та дано да се стресне. Щом престъпвам прага на антрето, отпреде ми се изпречва млада госпожица, 16–17-годишна. Русичка, с дълга, дебела отпусната коса, кокален гребен на глава, а краката в добре лъснати обуща. Гимнастическата форма плътно обхващаше стройната й снага. Релефите на възрастта, при всичкото видимо старание на шивачката и госпожицата, не можеха да се укрият. А туй бе много неприятно за хубавичката мома и я караше да червенее всеки път, щом човек се вгледа по-продължително в нея.

– Кого търсите, госпожице? – попитах непознатата си гостенка.

– Тя е моя щерка! Моя е! – обади се от другата стая майката. – Дошла да ме вземе…

Аз пристъпих до вратата на стаята, отдето се чуваше гласът. Майката на госпожицата бе коленичила на пода, с едната си ръка се опряла о същия, а в другата държеше голяма кирлива пачавра.

– Моя е, моя е… Нали е хубавичка? Прилича като две капки на вуйчо си, дет водеше сестрата на д-р Куткудяков…

– Ходите ли в гимназията, госпожице? – попитах момата, за да кажа нещо.

– Да, в петия (днес десети) съм клас – побърза да се похвали госпожицата, не без малко кокетство в очички.

– Даскалица, даскалица ще я правим – намеси се пак старата, която сега бе само коленичила. – Дано даде Господ поне тя да се отърве от людска работа…

„Пак ще помене брат си, дет водел сестрата на д-р Куткудяков” – помислих си аз. Но тоз път като че ли нещо я пресече. Погледнах госпожицата. Тя бе впила очи в майка си, говореше й с тях нещо.

Старата помисли една малка минутка, поизцеди с ръце мократа пачавра и пак запя:

– Живеем ей тук, в Панагюрския хан. Десет лева за стая плащаме. Скъпичко, господине! За момиченцето си поработвам, кое да са живи добри хора! Подаднуват по нещичко…

Госпожицата още по-сърдито изгледа майка си. Забелязах, не й бе приятна тази откровеност пред чужд човек, особено пред такъв, на когото мереше да се хареса.

Рекох да повърна доброто разположение на хубавата мома. Вгледах се в нея по-длъжко. Приятна червенина попълзя по нежната кожа на русичкото й лице. Дългите й мигли се спуснаха и скриха меките сиви очи.

Пред мен стоеше мома в първия разцвет на хубостта си. Розова пъпка, едвам разпуснала горните си листенца.

Любувах се на хубавата мома, на нежната кожица на лицето и ръцете й, на стройната снага, на чистичката й и спретнатата гимназическа рокличка, на цялата й гиздава фигурка. Погледнах и майката: голи кални крака – същи лопати, ръцете й – мечи стъпала с дълги и яки нокти, набити отдолу с черна кал. Челото й – дълбоко прорязано с бръчки, а лицето – гладно, изпито, мършаво. Облечена от глава до пети в парцали, нагърчени, кърпени, протрити – дрипи за боклука.

Гледах на този контраст между майка и дъщеря, па си мисля: „Где, в коя страна на света, има майка като българката?… Да гладува, да носи дрипи на гърба си, да се подлага на лишение и изтезания, само и само чедото си да види честито!”.

Дожаля ми, не посмях вече да се сърдя на измъчената майка.

* * *

Изминаха се оттогава пет-шест години. Измитата къща се продаде и забрави. Забравих и измивачката й, както и „хубавата й щерка”.

Между това колелото на щастието се обърна към нашата партия. Тя дойде на власт, а чрез нея и мое смирение. Между многото талантливи мъже от нашата партия, аз едвам-едвам можах да се вредя да бъда избран за училищен настоятел.

А да бъде човек училищен настоятел в столицата, особено през месеците юли и август, кога се цанят1 учители и учителки, не е много приятна работа. Къщата ми, безшумна и глуха в друго време, тогава заприличваше на едновремешна кадийница2. Прегърбени бабички, изнемощели от грижи и страдания, наконтени, добре напудрени лели или каки, спретнати учителки, рошави и небръснати учители – всичкият този свят бърза да превари, да не би вакантните места да се попълнят. Хвалби, молби, оплаквания, дори и плачове. Излезе една, дойде друга. Подават ти картички3 от приятели, познати, а най-много от силните със заслугите си пред партията деятели. Други, които нямат възможност да се сдобият с таквиз препоръки, гледат с друго да те умилостивят и разположат: умилквания, сладки очички, мили, подкупващи усмивки…

Бивайте снизходителни в таквиз случаи, добри хора! То е ultima ratio4 на слабите жени. Прави се по паляща нужда, не със зла умисъл…

Връщам се един ден късно вечерта и намирам пред портата на къщата си клекнала женска фигура. Видя ме, изправи се почтително, поздрави ме.

Аз я не познах, тя побърза да ми се обади:

– Дет ви мих преди години къщата…

Спомних си жената, дет се хвалеше, че брат й водел сестрата на д-р Куткудяков, а мъж й бил мюлк сайбия.

Суха, същи скелет, остаряла, прегърбена, като че станала по-ниска, отколкото бе тогава.

– А где е госпожицата? – питам бабичката.

– Та за нея дойдох, я…

– За учителка?

– Ами?… Досега беше в село Бодлово. Ще молим да я оставите в града. Момиче е, по-лесно ще може да се задоми. В село кого ще вземе? Кой ще я вземе?… Брат ми, Бог да го прости, дет водеше сестрата…

– Зная!… Зная!… – побързах да й обадя, че помня родството й с големите хора.

Поканих сватята на д-р Куткудяков вкъщи. Електричеството освети облеклото й, все тъй дрипаво, изръхано, нагърчено, каквото бе кога миеше къщата ми. На острите й кат колища рамене наметнато мръсно, изпокъсано щалче, някога си било червено, а сега кално-розово. Обущата, продрани, зеят откъм пръстите.

„Тогава“, мислех на ума си, „ходеше гладна, дрипава, боса, за да не остави дъщеря си да ходи като нея по чужда работа. Ами сега?”

– Колко получава госпожицата в село? – питам гостенката си.

Като че разбра мотива на внезапното ми любопитство, та побърза да се завайка и заоплаква, че в село всичко било много по-скъпо от града, че трябвало момичето и за прикя5 да помислюва, защото в сегашните времена и пр. и пр.

Аз разбрах. Сега пак ще се гладува и робува – за прикя. Майчина участ!…

– Иди си! Ще гледам да се назначи – успокоих старицата.

Измъчената майка повлече слабите си крака и заклати натежалата глава. Аз й чувах благословиите.

Майка и дъщеря дойдоха да ме молят още еднъж, да не би да съм забравил. Госпожицата беше вече не пъпка, готова да цъфне, каквато бе, кога майка й ми миеше къщата, а широко разпуснала се роза. Тук-там само някои от крайните листенца на тази разкошна роза бяха взели да увяхват. Но туй можеше да се забележи само от опитно и имало дълга практика око.

Госпожица Антонова – така се зовеше дъщерята на моята познайница, биде назначена учителка в едно от софийските основни училища.

Самата хубавичка, тя още повече се разхубави в очите на ергените след назначението си. Един чиновник в Българската народна банка се влюби, залудя подир нея. Разбира се, не зарад заплатата й, той в банката бе внесъл много пари, нямаше нужда от нейните, а за хубавата й руса коса, за образованието й, за нежната и прозрачна кожа по лицето и за дебелите й като самунчета6 ръчички, за нейните хубави сини очички.

Сгодиха се, жениха се.

Живее си щастливата двойка добре, имат си даже и детенце. Често ги виждам под ръка към Борисовата градина, но без старата.

И тя е честита, макар и да продължава да ходи чуждо да работи. Едно й само липсва. Не може да се хвали със зетя си, както се хвалеше с брат си, който водел сестрата на д-р Куткудяков…

1 Назначават.

2 Кадийница (араб.-тур.) – турски духовен съд, обикновено претъпкан с хора.

3 Картичка – визитка с препоръка да назначаване.

4 Ultima ratio (лат.) – последно средство.

5 Чеиз.

6 От самун – цял хляб.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.