Карлос Валдерама е странна птица. Но гениална. По света винаги ще помнят най-великия колумбийски футболист с ексцентричната му прическа, с която не се разделя и до днес. Валдерама бе един от най-гениалните плеймейкъри на 80-те и 90-те години. Въпреки убийствената конкуренция на бразилци и аржентинци два пъти колумбийският маестро взе „Златната топка” за най-добър играч на Южна Америка. Той е един от малцината, които имат преживе своя статуя в родния град.

Валдерама даде ексклузивно интервю за „Труд” и „Код Спорт”.

- Кралят на Футбола Пеле Ви обяви сред стоте най-добри футболисти на миналия век. Какво означава това признание за Вас?

- Много радост, удовлетворение и гордост че представям Колумбия по този начин. Това признание от устата на Пеле няма цена.  Дори само тази негова оценка е достатъчна да разбереш, че си направил нещо в най-великата игра.

- Как във времето се сприятелихте с Христо Стоичков?

- Дори вече не помня от колко време сме близки. Следях кариерата на Христо в националния отбор на България, в „Барселона“, после когато игра в Италия. Винаги ми е импонирал начина му на игра. И неговият неповторим характер. Във времето имахме възможността да се опознаем добре и да имаме едно страхотно  приятелство.

- С какво се занимавате в момента?

- Имам футболно училище, това е моят приоритет. Правя това, което ми харесва и съм независим. Това е най-важното и това е към , което съм се стремил в живота. Често коментирам и мачовете на отбора на Колумбия за Копа Америка, на мондиали и други форуми. Радвам на живота.

- Много е известен случая, в който обвинихте един съдия в корупция по време на мач и развяхте пари срещу него. Какво се случи тогава?

- Имаше разиграване, което аз счетох, че е погрешно отсвирено и тогава реагирах по този начин. Очаквах да стане така, но въпреки това, когато се случи, емоциите ми удариха тавана. Такива неща стават понякога във футбола, но не всеки има сили да реагира като мен. Не можех да търпя да гледам безучастно как грубо ощетяват отбора.

- Как получихте прякора „Ел Пибе” (в превод  на български „Детето”)?

- Винаги съм го харесвал. Получих го от един приятел на моя баща. Татко също  беше футболист, а въпросният приятел беше аржентинец. Баща ми винаги ме водеше на тренировките, но един ден не ме бе взел и тогава приятелят му го попитал: „Къде е „Ел пибе”?” А „Ел Пибе” е обръщение към дете в Аржентина. И така тръгна. Къде е Ел Пибе, ето го Ел Пибе... И да, на мен ми харесва този прякор.

- Вие бяхте един от най-типичните и забележими плеймейкъри. Смятате ли, че в днешния футбол те са изчезващ вид.

- Не. Винаги има ги и ще ги има! Във футбола постоянно се появяват важни играчи, с дефинирани марки. Без тях не може. Благодаря, че оценявате, че и аз съм бил един от тях и съм представял по добър начин моята Колумбия. Футболът днес е по-различен. По-силов, по-схематичен и на моменти малко еднообразен. По наше време породата на играта беше малко по-друга. И имаше шанс отборите да зависят много от човека с номер 10. И всяка страна се идентифицираше със своя номер 10. В настоящия момент има играчи с такова качество, но са много малко, но не искам да споменавам имена и да обидя някого. Андрес Иниеста много ми импонира. Притежава качества на лидер. Нищо майсторско не му е чуждо. Сънародникът ми Хамес Родригес, също е един класически №10. Футболист с безспорни качества за десетка. Двамата обаче са и различни играчи като детайли.

- Вие какво повече обичате - да вкарате гол или да подадете?

- Аз винаги съм се идентифицирал с подаването на пас за гол. Пасът на смъртта.  Това беше моята характеристика и това е, което ми харесваше. Щастлив съм, че имах възможност да играя дълго време по този начин.

- Защо един толкова голям футболист като Вас игра за съвсем кратко в Европа, във френския „Монпелие“ и испанския „Валядолид“?

- Така реши съдбата. Това ми се падна от лотарията на живота... Не съжалявам. Аз се наслаждавах на престоя си в Европа. И с голямо удоволствие си спомням за кариерата си в „Монпелие“, където създадохме един силен отбор и хората ме обичаха. А аз пък също много обичам тях и този отбор. Винаги го следя и поддържам контакт с президента на клуба. И ще ви призная искрено, че аз съм много благодарен на съдбата. Каквото и да се случваше в този период, аз не спирах изпитвах удоволствие от играта в Европа.

- Тогава разкажете за Вашата купа, която спечелихте с „Монпелие“?

- Беше нещо незабравимо, един невероятен триумф, защото отборът никога не беше ликувал с трофей. Влязохме в историята на „Монпелие“, това беше малък отбор. Един тим от втора група влезе убедително в първа дивизия и впоследствие направи история като спечели Купата на Франция.

- Феновете Ви обожават и сте разпознаваем по целия свят с вашата колоритна прическа. Как си я избрахте?

- О, избрах я още от малък. Още като бях дете, в квартала „Пескадито”. Хареса ми като любов от пръв поглед ивсе още сме заедно. Поддържам я старателно, защото ми харесва. И съм благодарен че през годините ми помага хората винаги да ме разпознават, въпреки че слязох от голямата сцена. И все пак. Едно уточнение за цялата тази история. Разпознават ме преди всичко заради начина ми на игра, който съм имал във футбола и за поведението ми като като човек! Прическата само помага всичко да стане по-лесно и естествено.

- Два пъти станахте футболист №1 на Южна Америка. Как успяхте да победите звездите от Бразилия и Аржентина?

- С добра игра. Отборът на Колумбия през 1987-ма и 1993 тодина, когато спечелих „Златната топка” на Южна Америка, играеше много силно. Конкуренцията беше невъзможна. Избираше се само един от многото магьосници с топка на Латинска Америка. Но гласуването определи  мен. Съдбата ме целуна! Влязох в историята на световния футбол и то два пъти. Може би като доказателство, че моят триумф не е случаен. Щастлив съм безкрайно от това признание. Защото всичко в живота отминава, но все пак, във времето за хората, които обичат футбола ще остане една информация. И в нея ще пише, че „Ел Пибе” Карлос Валдерама от Колумбия е спечелил две „Златни топки“ на Южна Америка.

- Кои  футболисти останаха след вас?

- Бернардо Редин, също колумбиец, беше в класацията, оспорвахме си „Златната топка“. Това беше през 1987-а. Голямо признание за страната ни. Това е важно. А през 1993-та бяха Ечевери, Кафу и Ринкон. Вратарят на аржентинците Серхио Гойкоечеа спаси дузпа за победата на своите на финала на Копа Америка и също  имаше шанс, но накрая „Златната топка“ беше за мен.

- Споменахте Редин. Знаехте ли, че той е играл в България?

- Да, аз знаех историята от самото начало, защото той беше мой много близък приятел. Играхме в „Депортиво“ (Кали) много време и след като си тръгнах, разбрах, че са го трансферирали в България. И за мен беше удоволствие чрез него да се запозная с вашия начин на живот. И както видях от престоя ми в София, той не е преувеличавал и наистина е видял хубави неща.

- Какво ви каза за ЦСКА, за неговия отбор тогава?

- Сподели, че е имал много хубав престой тук. Изживял е приключението по най-добрия начин, защото, както казвахте, е бил първият чужденец в отбора. И най-важното – свършил е работа и престоят му във вашата хубава страна му е доставил голямо удоволствие.

- Вечното съперничество между Европа и Южна Америка. Откъде идват по-добрите футболисти?

- Не знам, нямам отговор, наистина. Ние имаме таланта, а Европа има възможността да ни наема. Това е положението. Явно има причина. И аз мисля, че южноамериканският играч идва в Европа, не само защото има качества. Той идва и защото е различен и зрелишен. Затова и го привличат с много пари.

- Смятате ли че съперничеството между Меси и Кристиано Роналдо е олицетворение на тази вечна битка между двата континента?

- И двамата са суперфутболисти. Мога смело да ги нарека велики играчи, които аз лично гледам с огромно удоволствие. Вкъщи например и на двамата много им се радваме. Носят ни страхотни емоции, защото правят разликата. Веднъж са гладиатори, друг път художници на терена. А тяхното съперничество ги зарежда със свръхсили. Накрая на годината идва тъжния момент за мен. За „Златната топка“ трябва да се гласува само за един от двамата феномени. И, аз лично приемам,  че който от тях да спечели, е било абсолютно заслужено.

- Кой е най-паметният ви мач?

- Първият път, когато се класирахме на финали на световно първенство с моето поколение. Това беше баражът през 1989 година, когато играхме срещу Израел. У дома победихме с 1:0 с гол на Усуриага. А в Тел Авив беше невероятна битка. Удържахме положението с 0:0.

 - А кой е най-паметният Ви гол?

- Най-паметният ми гол? О, да. Вкарах го не на кого да е, а на Рене Игита! От центъра в колумбийското класико „Депортиво“ (Кали) - „Атлетико Насионал“.

- Имате статуя на стадион „Едуардо Сантос“ в Санта Мария. Кой Ви я направи и как се случи?

- Санта Марта е моят любим град, там съм роден.  Мисля, че беше през 2003 година. Тогавашният кмет покани цялата общественост да гласува дали аз заслужавам да имам статуя. И въпросната общност гласува с„Да” и затова я направиха. Просълзиха ме. Получих невероятно признание за цялата ми спортна кариера и за прославата на моя град Санта Марта, и на квартала ми „Пескадито”.

- Христо Стоичков е ваш приятел, имате ли други спомени и впечатления от българския футбол?

- Да, ние колумбийците много следяхме българския отбор, когато бяхме на световното в САЩ през 1994-а. И когато вие пък бяхте много близо да стигнете до финала. Там Христо беше най-важна фигура като водач на едни смели негови приятели. И да ви кажа честно – в Колумбия много го обичат! Приятели сме на България.Наясно са какво Христо направи в  световния футбол, в „Барселона“. Той спечели и „Златната топка“ след паметни мачове. Знаем неговата велика кариера и се радваме, че той осъществи мечтите си и прослави България. Дано не се променя. И чак като стигне до 80 години, тогава да намалява оборотите и емоциите! Ако може!