Книги и паметници не бива никога да се унищожават

Атанас Димитров Буров (12 февруари 1875 - 15 май 1954)

За българина най важни са: първо майката, второ родината, трето армията и четвърто - Русия

Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. „168 часа” през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник „Труд” публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.

- Г-н Буров, пишеше ли царят спомени?
- Диктуваше ги.

- А къде са те сега?
- Сигурно ги е продал нейде в Америка. Там има едно учреждение, исторически институт, който изкупува спомените на коронованите глави. Трупа ги. Запазва ги. Преписва ги. Подвързва ги. Опакова ги в троен целофан и платно, натопено във восък, и остават там за вечни времена.

- Но аз не съм чул нищо за такива спомени.
- Защото си премного млад. Царят скучае в двореца и като го натисне скуката, вика госпожица Прахова, седне и започне да u разказва каквото му хрумне, каквото си спомни. Тя записва до някое време и за да се отмори, ляга и дига крачетата нагоре. Царят естествено е готов за тази малка спортна гимнастика, за тази отмора и след малко тя похапне, пие чаша сок от кайсия с витамини и продължават да работят. Книгата - в три екземпляра, се запазва в двореца и царят после си я продава. Той обича спомените, тоя наш цар - впрочем обичаше ги. И затова не е изпуснал този шанс да вземе триста-четиристотин хиляди долара в повече от Америка. Това е търговия. Едни предлагат съвести за продан, а той предлага мемоари. Всеки - каквото има за продан. Само едно нещо не се продава никога, господин Памукчиев, майката, родината, армията и Русия. За българина Русия е като орлица, за турчина тя е като черна чума и ястреб. И го дебне. И го плаши. И му такова майката, когато я ядоса. Затова Кемал Ататюрк в 1922 г. се обърна за помощ към Русия и сключиха договор... Той прие Лео Троцки в 1929 г. и го настани в Цариград.
Има четири неща, г-н Памукчиев, които са свети за всеки българин. И ако видиш някой, че ги засяга, че ги обижда, убий го - грях няма.

- Кой са те?
- Аз ги казах вече... Първо майката, второ родината, трето българската армия, и четвъртото е Русия. Без Русия ние сме роби. Турция ни има зъб и ще ни изяде. Защото и петата u колона работи тихо, подмолно и ни минира отвътре. Ето защо аз казвам - който не обича Русия - независимо какво управление има тя - той е враг на България. А който говори лошо за войската ни - заслужава удар в тила и смърт... Армията е гаранция за живота на народа ни. Няма значение какво знаме развява - червено или зелено, трикольор или оранжево знаме - но щом е армия, тя е светиня, като майката, като родината. И аз бих ти казал - стани офицер. Стани командир. А на стари години, когато станеш като мене, седни и напиши една история. И си спомни - брей, имаше там в Дряново един стар човек, г-н Буров, който ми приказваше по цял ден, който ми разнищваше българската история. Но не успя да напише нищо. Ама нищо. Аз нямам дори една своя реч написана на книга. През десетте години, в началото на този век се издадоха речи на Ал. Малинов и на Теодор Теодоров - изядоха ги.

- Защо?
- Били се самоизтъквали. Хвалели се. И те взеха, че унищожиха шпалтите в печатниците. Глупост. А бе книга ли е - тя трябва да се пази. Паметник ли е - какъвто и да е - той трябва да се пази. Той отразява духа на епохата - дадени години. Защо ще махаш паметника на един политик, когато падне от власт? Остави го. Запази го. Както и паметниците на пълководците. Ние, в България, имаме най-малко паметници на пълководци. Нямаме паметник на наш национален герой, както в Италия има на Гарибалди, във Франция - на Жана д’Арк.

- Има. Във Враца - на Ботев, в Карлово - на Левски, в Сливен - на Хаджи Димитър.
- Хубави паметници са - говорят на всяко българско сърце, но един чужденец - един канадец или австралиец, като ги види, ще попита: кои са тези хора?
И ние ще му обясним. Той ще се почуди - такива големи българи, а такива малки паметници. Аз разбирам паметник - на „Царя Освободителя”, паметника в Лайпциг, дома на инвалидите в Париж - където е ковчегът на Наполеон. Ако в България бе построено едно училище по-малко, а парите се дадяха за паметник на Ботев, щяхме да ударим света. Ние, българите, сме болни на тема образование, училище. Аз имам особено мнение по този въпрос, господин Памукчиев. На нас, българите, ни е ахилесовата пета това образование. Сакън, да не оставим децата слепи, неизучени. Португалците в петнайсетия век с необучени и неграмотни войници и моряци откриха половината свят, завладяха Бразилия, Сингапур - армадата на Албукерке, на Магелан -най-великият португалец и човек - значи не образованието е най-важното на този свят, а духът на нацията, духът на народа, духът на човека.
Ние, българите, в Балканската война се показахме герои с португалски боен дух.

Обаче болестта образование ни кара да губим кураж и вяра в себе си. Ученият се съмнява, самобичува се, изтезава духа си - докато простият храбър войник, като войника на хан Крум или хан Исперих върви, бие се, умира и оставя диря след себе си.

- Значи да не учим?
- Основното образование стига. Който иска да учи нагоре, да плаща такси. Нужни са честни, скромни работници и храбри войници. Ученият човек не може да се бие. Той мъдрува и търси все титловите служби. Това не е войник.
Едно ще ти кажа - аз например не мога да целувам жена с очила. Боде ми, драска ми. Помня, в Женева имах една приятелка с очила. Легнахме... Тя ме одра с очилата си. Спадна ми мечът... ужас... Аз не мога да целувам и любя жена с дефект. Не мога. И затова жената не трябва да чете много, да не слага очила.

- Ако има други качества - може.
- Аз не мога. И тебе съветвам да не търсиш такава жена. За любовница - да, съпруга - не. Ще намериш една яка селянка, да работи и да те храни, както ме храни сега моята жена...

- Господин Буров, Вие си противоречите. Преди ми говорихте да търся жена с душа и с тясна пола...
- Жената с голям умствен багаж е бреме за мъжа си. Ще вземеш средно надарена жена, с голямо сърце.

- Де да я намеря?
- Светът гъмжи от хубави жени, но те искат да им пееш песни, да ги забавляваш, а не да киснеш при мене и да слушаш моите брътвежи и глупости. Хвани го под мишница, разведи го из чаршията и хващай... Това е живот - да се хване хубавата жена и да ти роди здрави деца, да те хранят на стари години.

- Същото го каза Карадочев, търговецът в София.
- Чул го е от мене. Аз съм му учителят!


(Следва утре)

Коментари

Задължително поле