Германците и англичаните не са убили баща ми, от Изток е. Това заяви княгина Мария Луиза Българска в интервю по БТВ. Тя посочи, че семейството й все още не е получило отговор кой е разкопал гроба на баща й, Цар Борис Трети.

"Идвам тук от 1990 година и съм питала президенти и други хора: „Знаете ли нещо?” –„ Не.” „Знаете ли, кой разкопа баща ми тук от гроба и не го остави на мира?” –„ Не!” - Една стена от мълчание. Брат ми като беше премиер и той не успя да научи какво направиха с тялото на баща ми", каза княгина Мария Луиза.

Цялото интервю:

– Ваше Височество, ние се намираме в кабинета на Вашия баща. Като деца имахте ли право да влизате тук?

– О, да. разбира се. Но той беше винаги зает и ние не влизахме просто така, когато ни хрумне. Виждахме го сутрин на закуска. Винаги пиеше липов чай. Казвахме „Добро утро!” и после ние имахме уроци. Учителите идваха тук да ни учат, а той тръгваше по работа – в София или тук.

Винаги когато идваше да ни види, беше голяма радост. Чакахме го, а той ни водеше на разходки. Имахме много екскурзии през лятото, в планината особено. За нас беше голяма радост да ходим по езерата, да ловим пъстърви и да спим на палатки. Това за децата да не спят в кревати и нещо много важно.

– Излезе албум с историята и снимки от личния архив на семейството. Коя снимка Ви е най-скъпа и коя липсва в албума?

– Думата „най” и брат ми и аз не я обичаме. Няма „най”. Но снимките са много хубави. Има чудесни снимки на дядо ми с четирите деца. Ние ги наричаме „четирите сирачета”. Баща ми бил на шест години, когато се спомина майка му. Другите бяха още по-малки. Дядо беше много строг с тях.

– Тази строгост предаде ли се в семейството?

– И майка ми беше много строга с нас. След като се спомина баща ми, тя каза: „Аз съм сега и баща, и майка”. Аз ѝ благодаря всеки ден, че направи хора от Симеон и от мен. Но не ѝ беше лесно. Човек не трябва да забравя на колко години беше тогава – млада, войната, ужасиите и никога не я видях да плаче. Дори когато баща ми се спомина и ни заведоха, за да се помолим – никога. Имаше една страшна воля и вяра.

– Все още има тайни около смъртта на Вашия баща? Кой се страхува от истината?

– Защото няма отговор. Може да се търси навсякъде. Има много теории, гадания, измислици, но засега за жалост нищо не излезе наяве. Човек започва да елиминира: не са германците, защото макар че той се опъна на Хитлер и беше единственият човек – не казвам цар или президент, а човек и му каза: „Не изпращам българските войски на Източния фронт и не си давам евреите!” Никой друг не го направи. Това се крие разбира се, но и това ще излезе. Значи, не са германците, англичаните нямаха смисъл да го убият, защото баща ми опитваше да направи завой на Запад. Единственото, което може да се каже, че е от Изток. И аз съм убедена в това.

Идвам тук от 1990 година и съм питала президенти и други хора: „Знаете ли нещо?” –„ Не.” „Знаете ли, кой разкопа баща ми тук от гроба и не го остави на мира?” –„ Не!” - Една стена от мълчание. Брат ми като беше премиер и той не успя да научи какво направиха с тялото на баща ми. Това е нещо доста отвратително. Всеки има право да отиде на гроба на баща си или на майка си. Затова, когато майка ми почина, аз казах – „Дума да не става, да я погребат в България! Пак да направят такава гавра – Благодаря!”

– Може ли да прости човек?

– Като християнин трябва да прощава, но няма нужда да забравя. Аз винаги казвам, че тези нещастните войници, които изкопаха баща ми – аз не им връзвам кусур, защото те бяха под заповед. Какво да правят?! Сега, които са дали заповедта – това е друг въпрос…Това са едни тайни, които някой ден ще излезнат. Знаете, че нищо не остава скрито.

– Какво се случи с Вашия чичо – принц Кирил?

– Чичо Кирил него го помня много добре. Особено след като баща ми почина. Той се зае да се грижи за нас. Ние много го обичахме. Като го осъдиха на смърт, ние бяхме тук във Врана, и го чухме по радиото и се разплакахме. Мама искаше да отиде да го види, да му заведе католически свещеник, но ѝ казаха: „Не може!” Няколко часа по-късно го убиха. Това не беше лесно за мама. След това дойдоха да ѝ изкажат съболезнования от правителството, че бяха убили девера ѝ.

На другите гробища има една плоча, където се знае, че е чичо ми Кирил и другите, които бяха разстреляни. То е една яма, където са всички вътре. Знае се, че ямата е някъде там. Дали е точно под този мавзолей или паметник – това не се знае. Никой не помни точно къде е. Но така е.

– А Вашата леля Евдокия? Какво разказваше тя?

– Тя беше голям човек. Тя беше много близка до баща ми. Тя много се чувстваше българка. Често я посещавах в Германия. Тя дойде веднъж да ни види и в Канада.

И тя прекара мъчни години тук като я затвориха – от един затвор в друг. Ужасно, ужасно. Тя беше на 40 и няколко годни тогава. Не говореше за тези неща много, защото беше много тежко. Тя научи по високоговорителите, че са осъдили брат ѝ на смърт. Горката. И после идваше да ни вижда с охрана. Не я пускаха никъде. Накрая беше под домашен арест в къщата си. Наблизо имаше един склад, който се взриви. Нейните пазачи се уплашили от снарядите и отишли в мазето. Питали я: „Не Ви ли е страх?”. Леля ми казала: „Не. Аз знам къде отивам като умра, а вие?!”. Беше чудесен човек. Никога не показа страх. До края на живота си милееше за България. Имаше постоянно една саксия със здравец на своя прозорец.

– Дворецът „Врана” през последните години отново връща блясъка си. Тук вече е голяма част от колекцията на царското семейство. Какво ще бъде ролята му?

– Музеят лека-полека ще се отвори и за публиката. Поне хората да помнят, че е имало нещо. Много неща се изтриват нарочно от миналото. Учебниците са бели. Понякога кажат – Борис, цар Борис да не кажат… И годините на комунизма ги няма в днешните учебници. Децата не знаят какво е било. Много е важно хората да знаят какво е било, за да не правят грешки в бъдещето. Но това ще продължи още във времето.