Сложна фортификационна система е пазела находището край Провадия преди 6600 години

Най-ранният добивен център е бил “монетният двор” на Европа

Сложна фортификационна система е пазела един от символите на първата европейска цивилизация - най-ранният в Европа праисторически солодобивен и градски център Провадия-Солницата датира в периода 5500 - 4300 г. пр. Хр. “Необходимостта от опазване на най-голямото богатство на онази епоха - солта, е довела до скок на военната и инженерна мисъл”, обяснява ръководителят на археологическия екип и зам.-председател на БАН чл.-кор. проф. Васил Николов от Националния археологически институт с музей. Той изследва уникалния обект от 2005 г. През настоящия 15-ти археологически сезон беше подновено проучването на третата каменната отбранителна система, изградена от обитателите на последното къснохалколитно селище (около 4450 г. пр. Хр.).

“Тя е невероятно постижение на военното строително изкуство. Първият елемент е т. нар. каменен кожух, изпълняващ двойна функция - укрепване на склона на натрупалата се вече селищна могила и затрудняване на придвижването на нападателите. Вторият елемент са струпвания от камъни по напречни на склона линии или радиални “стени”. Те са гъсто разположени, започват от най-високата част на селищната могила (на 6 - 7 м височина) и достигат до периферията на селището. Предназначението им е било да разбият на малки групи от по двама-трима души атакуващите неприятели. Тесните каменни коридори не са позволявали да се организира масова атака по склона. Над най-високата част на тази впечатляваща система се е намирала масивна каменна стена, която се е извисявала над околния терен. Регистрирани са 21 радиални линии, разположени в западната и северна част на селището, останалите са разрушени в по-късно време”, обяснява проф. Николов.

Обектът е с формата на конус и се състои от две части. “Интересното е, че върху селищна могила има надгробна могила. Едната могила се състои от праисторически селища едно върху друго като в период от около 1000 - 1200 години е натрупан 7-8 метра културен пласт. Около 4300 г. пр. Хр. местен тракийски аристократ е изградил укрепена резиденция. Тя е с каменни основи и кирпичени стени, а около жилищната сграда има следи от обредна дейност. На същото място е имало издигнати и по-примитивни постройки, вероятно за обслужващия персонал”, разказва проф. Васил Николов.

По думите му много е вероятно владетелят от Северното Причерноморие Буребиста да е минал през този район през I век пр. Хр. и физически да е отстранил местните тракийски аристократи. Така е започнало натрупването на надгробната могила, която сега е висока 13 метра. Заедно със селищната могила отдолу, целият паметник се издига на 22 метра височина. Пластовете обаче бързо потъват, а геодезисти са установили, че за 2 г. има потъване от 24 см! Това се дължи на съвременното производство на солна суровина.

“На 13 м под земята започва солното тяло, което стига до 4 км дълбочина. То е конично, отгоре е овал 850 х 450 м като в дълбочина се отваря до 15 км в диаметър. Това е най-голямото солно находище в Югоизточна Европа. Върху овала е имало т. нар. солно огледало - това е сол, разтворена в пласт вода. От него са изтичали солени извори. Технологията на производството на сол, която за първи път е констатирана в Европа, е чрез изваряване на разсола в керамични съдове, докато се изпари водата и остане солта”, разкрива проф. Николов.

Около 5500 г. пр. Хр. край тези извори се заражда живот. “Още при старта на разкопките през 2005 г. попаднах на керамика, която е характерна само за Тракия. Намерихме и фрагменти от тънкостенни съдове, използвани при изваряването на разсол. Отвътре са били замазвани със специален слой глина, който абсорбира калиевия хлорид и по този начин се получава чист натриев хлорид, за да няма горчивина в солта”, обяснява ученият.

При разкопките археологът попаднал и на праисторическа двуетажна къща. На първия етаж е било организирано производството на сол, а на втория - жилищната част. Първоначално древните обитатели са произвеждали солта в куполни пещи.

“Открихме останки от огромна пещ с два отвора. През единия в опалената вътрешност явно с дълги дървени вили са вкарвани тънкостенни съдове, а вторият отвор е дърпал въздух. Имало е и комин, през който да излиза парата. По този начин са добивани по около 25 килограма суха сол от едно зареждане на пещта. Изнасяли са я на юг за днешна Тракия, където няма солни залежи. Така древните жители по тези земи поставят основите на специализираното производство, на промишлеността”, разяснява проф. Николов, който е първият изследовател на Балканите, установил през 1990 г. двуетажни къщи в късната праистория.

“Количеството сол, което са добивали в домашните пещи обаче се оказало малко и заради това древните жители изнесли дейността встрани от селището и обособили производствен център за сол. Там открихме, че е имало овални вкопани съоръжения с размери около 3,60 м, разделени чрез стенички в 3-4 “коридора”. Това наложило да изработват нови съдове тип паница. Те са широко отворени отгоре и тесни в долната част, но са имали по две срещуположни “ушички” като хоризонтални дръжки на устието. Окачвали са ги на две съседни стенички. Под тях са запалвали огън, който е загрявал разсола. От това съоръжение са извличали по около 200 кг сол на всяко зареждане, което също се оказало недостатъчно. В края на средния халколит, в първите столетия на петото хилядолетие са изкопавали големи ями с диаметър над 10 - 12 м и дълбочина до 2 метра. В тях плътно са подреждали огромни съдове до 70 см високи и до 70 см в диаметър. В пространството между тях са нареждали дървен материал, който са запалвали. Това е ставало в ями, за да може огънят да тлее и бавно да изпарява водата от разсола за да се получи сол”, уточнява проф. Николов.

“Получената в големите съдове влажна сол била натъпквана в по-малки цилиндрични съдове с различни обеми. След това изпичали съдържанието в пещи, докато се получи твърдо тяло. Получените солени кюлчета са имали различна стойност според теглото. Солта е била далече по-ценна от златото и съответно е била всеобщ еквивалент. Първите златни монети се появяват едва след VII век пр. Хр. Дотогава единственото разменно средство е била солта. Златото е било само белег на престиж, който човек през оная епоха е трябвало да заслужи в очите на другите”, изтъква проф. Васил Николов.

Представителите на далечната епоха са изнасяли солта по плавателната тогава Провадийска река и оттам по море или през Айтоския проход. “Предполагам, че тук са правили панаири един-два пъти в годината, за да идват купувачи на място. Преминаването от една територия в друга е било строго контролирано. Пропускали са по малко посетители, защото са знаели, че ако нахлуят големи тълпи, ще ги нападнат и избият, за да заграбят ценното богатство”, коментира ученият.

Проф. Николов подчертава, че производителите на сол стават богати и имат огромно влияние, защото реално производственият център на сол е “монетният двор” на Европа. Той снабдява със сол огромна територия - от Черно море до Босна, от Карпатите до Бяло море не е имало друг голям производител на сол.

“Втората каменна отбранителна стена беше запазена до около метър височина, защото траките са я разрушили в значителна степен. При погребване на тракийски аристократ с по-висок престиж е издигната голяма надгробна могила с каменна крепида, която да пази спокойствието на погребания от посегателства.