Константин Константинов – майстор на изящната словесност

Константин Константинов - първи носител на голямата награда за литература и изкуство „Добри Чинтулов“. 6 май 1976 г.

Из подготвения за печат сборник „Срещи“ – книга първа от поредицата „Притаени мигове“ на Георги Йорданов

Той разказваше не за свади и противоборства между пишещи братя, а за срещите си и приятелства с големите писатели

Дошло е време за нов прочит на неговите прекрасни произведения редом с шедьовъра „Път през годините“

Четвъртият откъс от мемоарната книга „Срещи“ на Георги Йорданов, емблематичния министър на културата (1982-1989), е посветен на една от удивителните личности в българската литература между двете световни войни, част от творческия кръг около сп. “Златорог“ – писателя, есеист и преводач Константин Константинов. За него пожела да напомним авторът на книгата, след като поместихме спомените му за Дамян Дамянов, Херберт фон Караян и Борис Христов.

Запечатал съм незабравими мигове от срещите с Константин Константинов – забележителния писател, преводач и поет. Като ученик и студент, а и по-късно – в годините на моята прокурорска практика, с удоволствие четях негови разкази и повести. Бях дочул, че редом с писателската дейност е изкарвал хляба си и като юрист (моята професия) – работил като съдия, юрисконсулт и пр. Ласкаех се…

Интересът ми към писателя се засили особено, след като прочетох брилянтно написаните му спомени „Път през годините“. Тази книга за мене е урок по съвършенство. Разтворил широко вратата на миналото, писателят възкресява спомени от ученическите си години в родния Сливен. Четях и ми се искаше да разбера как е протекъл животът на тоя именит възпитаник на гимназията, в която съм учил и аз. Изчетох книгата на един дъх. Но не бях се срещал с Константин Константинов. Засили се желанието ми да се запозная с него. Вълнуваше ме идеята да го привлека в културния живот на града, в който бе роден.

В началото на 60-те години подготвихме среща на писатели и учени, родени или свързани със Сливенски окръг. Изпратих служители от отдел „Култура“ на Окръжния народен съвет и библиографи да установят връзка с именитите интелектуалци. Съобщаваха, че всички приели поканата с готовност. Единствен Константин Константинов посрещнал вестоносеца навъсен и казал, че няма желание да посети града, който „досега не е проявявал никакъв интерес към скромното му творческо дело“.

Наскоро след това прочетох и публикации на автори, които го критикуваха, че описва участието в Балканската война като празник. Ограничеността на мисленето им ме изненада. Бях израснал със спомените на възрастни хора, които с гордост споделяха как са били изпращани с китки на фронта. От разказите на баща ми пък съм запомнил, че като младеж е придружавал кервани с каруци, волски и биволски коли, които превозвали през Сливен и Ямбол чували с хляб, сланина, сирене, боб, олио, картофи, дори вино и ракия за войниците, обсадили Одрин. Може би достолепният писател е бил огорчен и от негативните отзиви за най-скъпата му творба.

Чух и високите оценки, които Владимир Василев даде в „Сливенския Парнас“ за писателя Константин Константинов. Помолих препатилия литератор да ми разкаже още нещо за неговата личност и характер… Василев ми каза, че са приятели, но че Константинов бил честолюбив и затворен в себе си, трудно допускал в своя кръг хора, които не познава или не уважава. Това още повече засили интереса ми към отсъстващия мой съгражданин. Владимир Василев обеща при сгоден случай да ми уреди среща с него.

Наскоро след това ме прие в скромния си софийски дом и от вратата ми съобщи, че не е забравил молбата ми да уреди среща с Константин Константинов. Набра телефонния му номер и след любезностите, които си размениха, му каза, че при него е един млад човек, който му е направил добро впечатление в Сливен и който настоятелно го моли да го приеме. По възбудата на Василев разбирах, че Константинов приема молбата ми с неохота. Накрая троснато му каза: „Коста, ако не се срещнеш с младия човек, ще ти се разсърдя. Не ми ли вярваш, че няма да те подведа?“

Затвори слушалката и ми каза: „Той живее наблизо, на ъгъла на улиците „Шишман“ и „Крум“. Каза, че ще те приеме. Но не се отчайвай, ако не прояви особено желание за разговор. Такъв е.“

Качих се на втория етаж на стара жилищна кооперация. На табелката върху вратата прочетох поръждясал надпис: „Константин Константинов – писател, Донка Константинова – художница.“ Поспрях се и се замислих: писателят има чудесен изказ. Не подценява и детайлите в езика. Затова е назовал сестра си не художничка, а художница.

От вратата направо ме покани в стаичка с диван и бюро. Загледах го. Беше възнисък и възпълен човек без коса. Впи поглед в мен и направо ме попита: „Що искате?“.

Разговорът започна трудно, а продължи близо два часа. Помня всичко, което ми разказа. Разбрах и какво го гнети, макар че сподавяше своята гордост и с недомлъвки отбелязваше някои моменти, които са предизвикали и неодобрението, и яда му. Не зная с какво впечатление е останал от мен, но след тази среща, почти при всяко посещение в София, той ме приемаше топло, сърдечно. Разговорите с него обогатяваха познанията ми за литература и изкуство. На много от срещите присъстваше и сестра му – художницата Донка Константинова. Тя скромно показваше свои пейзажи, натюрморти, портрети, скици, които силно ме впечатляваха. През тези години усърдно подготвяхме откриването на Окръжна художествена галерия „Димитър Добрович“ и закупихме десетки нейни творби. Струва ми се, че Сливенската галерия има най-много картини от голямата художница.

Константин Константинов ми пишеше и писма. Сподели, че стои все вкъщи, че кукува със сестра си, та му се искало да се пораздвижи до Сливен. Това стана. Помня с какъв възторг беше посрещнат от съгражданите си. Как се вълнуваше на срещата с вече застарели съученици. Разказваха си спомени за лудории по Сините камъни, за черешобера и гроздобера, за странности на учители и други историйки. Знаейки, че е много деликатен, внимателно му предложих да му предоставим лека кола, за да се поразходят за няколко дни до морето. Прие с охота. Придружаваше го младият писател Камен Васевски.

През пролетта на 1966 г. организирахме литературни празници с участието на десетки изтъкнати писатели. Тогава се роди идеята те да станат традиция. Нарекохме ги „Сливенски огньове“. Решихме на тържествата да се връчва Голяма награда за литература и изкуство на името на Добри Чинтулов. Изработихме специален знак и грамота, определихме и паричния размер – 2000 лева, което за времето беше значителна сума. Някои ми обърнаха внимание, че тази награда по стойност се доближавала до Димитровската и предлагаха да намалим размера. Говоря за това, защото Константин Константинов и чрез отношението си към наградата даде урок по скромност и почтеност. Авторитетно жури от известни писатели и критици определи Константин Константинов за първи носител на голямата награда „Добри Чинтулов“. На 10 май 1967 година писателят, приемайки тази почест, произнесе вълнуващо слово.

„Аз съм на края на живота си. Дълбоко съм трогнат от вашето внимание. Обещавам в отговор да напиша за вас книжка за възхвала на най-видните български възрожденци и духовни личности…“

По-късно, когато го посещавах в София, той ми показваше листовете, изписани на ръка със зелено мастило. За няколко месеца творецът изпълни обещанието си и даде за печат сборника с есета „Върхове“, в който блестят образите на Двамата братя, Паисий, Добри Чинтулов, Левски, Христо Ботев, Захари Стоянов, Иван Арабаджията…

Наскоро след това Константин Константинов заболя от нелечима болест.

На опелото му в църквата „Св. Седмочисленици“ видях покруса по лицата на големи имена в литературата. Проф. Петър Динеков произнесе забележително слово. Наблюдавах прекрасния поет Валери Петров – по лицето му се четеше мъката, с която се разделяше с уважаемия и любим писател. Радой Ралин остави китките върху ковчега на бай Коста, както го наричаше, с нескрита печал, нехарактерна за поета сатирик и шегобиец от нашия Сливен.

Продължих да общувам с Донка Константинова и да полагам скромни грижи за облекчаване на здравословното й състояние. Тя склопи очи три години след кончината на своя непрежалим брат.

Възхитата от личността на големия писател отново се прояви, когато при мене в Градския комитет на партията дойде адвокат Борис Аврамов. Константин Константинов ми го беше представил като доверен негов адвокат, обслужващ и други видни писатели. Той извади спестовна книжка на негово име, в която само в една графа беше вписана непокътната сумата 2000 лева. Каза ми, че писателят го помолил след неговата смърт и смъртта на сестра му да ми предаде книжката с молба средствата в нея да се ползват за културна дейност в Сливен. Адвокатът сподели, че има завещание да придобие апартаментчето на Константинови, но смята, че и братът, и сестрата биха се радвали, ако жилището се ползва за духовните потребности на родния им град. По правомощия, дадени му от Константин и Донка Константинови, техният адвокат направи на Сливен голямо дарение: библиотеката с автографи от крупни български и чужди автори, богат архив, много картини и скици на художницата, лични вещи…

Оказа се, че самият Борис Аврамов живее на тясно, но смята за свой дълг да се откаже от завещанието, защото вярва, че покойният писател би одобрил постъпката му. Дълго го увещавах, преди да се съгласи да задоволим жилищните му нужди по съответния ред.

В мемоарната си книга „Страници от един живот“ Димитър Симидов разказва, че когато през 1929 г. Константин Константинов е избран за секретар на Съюза на писателите, получава 1000 лева безотчетни за кореспонденция, марки, гости. На следващото отчетно-изборно събрание, когато избират друг секретар, заедно с книжата и документацията Душечка (неговите приятели Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов го кръстили с псевдонима Душечка, по едноименния разказ на Чехов) предава и небутнатите 1000 лева. Не бил ги похарчил, а това, което дал от себе си, не си струвало труда. Тази изключителна личност ни дава заразителен пример за безкористност, почтеност и святост на дълга.

На 19 юли 1950 г. Константин Константинов организира и провежда в дома си уникално честване на 65-годишнината на големия български поет Николай Лилиев. В историята на българската литература аналог на подобно честване няма. Няма аналог и подобно слово – доказателство за високата съсловна етика на Константин Константинов и пълно творческо себеотдаване, когато трябва да се отнесе с дължимото внимание и почит към едно безспорно явление в новата българска художествена култура. Словото е публикувано в „Път през годините“. Там неговият автор го анонсира под линия:

„Четено у нас вкъщи, вечерта на 19 юли 1950 г. Присъстваха: Илия Волен с жена си, нашият общ приятел художникът Емануил Ракаров, сестра ми, аз и, разбира се, честваният – Николай Лилиев…“

Шест души! Каква скромност! И какво величие!

В интимната история на българската литература се крият безброй неподозирани тайнства и достолепни духовни празници.

Именитият писател дълго ми е разказвал за бурните месеци и години след 9 септември 1944 г., епизоди от службата си като директор на Радио София, преместено поради бомбардировките във Вакарел. Той правеше дълги паузи. Клатеше едрата си глава и продължаваше нататък.

Вълнуваше се от промените, които новата власт извършва в първите години след Втората световна война. Каза, че трудно е разбирал някои крайни действия на отмъстителност. Съчувстваше на партизани, на жертвите на фашизма. Наричаше ги „новите мъченици“.

Оставах с впечатление, че гордостта не му позволява да си спомня за трудностите, които е надмогвал в тежките военни и следвоенни години. Той разказваше не за свади и противоборства между пишещи братя, а как бил ощастливен, че длъжността му дала възможност да се среща с Иля Еренбург и с други световни писатели. Изваждаше от малката си библиотечка томчета и ми четеше автографите, които са му давали прочути писатели. Високо ценеше дружбата си с Иво Андрич, автора на „Мостът на Дрина“, романа, за който знаменитият босненски писател е отличен с Нобелова награда.

Трогателни бяха разказите за приятелството му с Димчо Дебелянов, който му бил съквартирант в къщата, в която живеело неговото семейство под наем. Бил сред инициаторите и организаторите на честванията на своя литературен побратим; взел участие в пренасянето на костите му през 1931 г. и погребението им в родната Копривщица. Възхищаваше се от изумителните качества на Димитър Подвързачов като преводач и литератор. Бил е като квачка за младите пилета, които навлизат в литературата. За Николай Лилиев, Димитър Бояджиев, Людмил Стоянов, Емануил Попдимитров и художника Георги Машев от Пазарджик. За Владимир Василев, Атанас Далчев и други.

При пореден разговор за невероятния ни земляк Захари Стоянов отворих дума и за големия държавник Стефан Стамболов. Мъдрият писател изпитателно ме изгледа: „Нима вие, младите, не мислите като онези, които го отписват от историята?“

Дълго се рови в библиотеката и ми подаде овехтяла книга, издадена тутакси след дивашкото съсичане на бившия министър-председател насред София през лятото на 1895 г. „Написана е от англичанина Биман. Той се прекланя пред Стамболов. Подарявам ти я…“

И днес я пазя като мил духовен дар…

Дължим на Константин Константинов признателност и за чудесните му преводи на френската и руската литература. Заинтересувах се за превода на „Малкият принц“. Константинов ми показа овехтяла папка с листа, изписани със зелено мастило. Така е писал през целия си живот – на ръка с перодръжка и зелено мастило. Засмя се и каза, че се е бъхтил няколко месеца, за да намери най-точните български думи, превеждайки знаменитото книжле, за което получил хонорар от 92 лева. До такава степен беше обладан от почит към изключителния френски писател, че с гняв порицаваше онези, които изписваха само фамилията Екзюпери. „Не ги е срам! Невежи! Като не пишат „дьо“, поне пред Екзюпери да слагат „Сент“.

Не зная дали новото поколение познава творчеството на Константин Константинов. Някои вероятно са гледали филма „Хотел Централ“, създаден по мотиви от негови разкази. Но съм убеден, че е дошло времето за нов прочит на неговите прекрасни произведения. Заедно с шедьовъра „Път през годините“ българската литература се гордее с великолепните му разкази, романи, пътеписи, есета, литература за деца, преводи.

Убеден съм, че примерът на бележития писател, блюстител на богат и звучен български език, на големия родолюбец и нравствено извисен човек трябва да се тачи и от потомството. Сливен дава добър пример. Едно от училищата в града се именува „Константин Константинов“.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (2)

  1. Велик автор.Чел съм всичко от него и се чудех толкова ли е велик или аз нещо съм мръднал?Не не съм мръднал- наистина е велик!

  2. Prevodut na ‘Malkiat printz’ na K. Konstantinov e nesravnimo prekrasen! Naistiva – velik chovek i bulgarin.

    Izviniavam se za latinitza.

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.