На 21 август 1911 г. картината на Леонардо да Винчи «Джоконда» беше открадната. Търсенето й предизвика изключителен вестникарски шум по онова време и след нейното завръщане картината придоби култов статут. Тази история е пълна със загадки и абсурди.

Похищението на картината „Ла Джоконда“ от Лувъра става на 21 август 1911 г., в понеделник, когато музеят е затворен, и загубата е открита едва на следващия ден и то не от музейните работници, а от един от посетителите, художникът-любител Луи Беру, който възнамеряваше да изучава картината.

Картината на Леонардо да Винчи, изобразяваща флорентинска благородница от XVI век с загадъчна усмивка, сега се счита за един от най-разпознаваемите образи в света. Да Винчи рисува своя шедьовър през 1507 г., а по -късно платното попада при френските монарси. Векове наред интересът към „Ла Джоконда“  преживява както възходи, така и падения. До 1911 г. картината, разбира се, се радва на известен успех сред ценителите на изобразителното изкуство, но сред обикновените хора тя не се цени много високо. А настоящият й статут на световен шедьовър „Мона Лиза“ дължи най-много на историята за нейното мистериозно похищение и триумфално пътуване по света след щастливото й завръщане. Washington Post, след като съобщи за кражбата и оцени стойността на картината на $5 млн., дори публикува по погрешка изображение на напълно различна скица.

Тази история е пълна със загадки и абсурди. Смята се, че единственият организатор на кражбата е непосредственият извършител, временно работещия в музея италианец, Винченцо Перуджа. Той беше стъклар и беше обект на постоянни подигравки от страна на французите, които работеха с него заради лошото му произношение и странния му характер. Като основен мотив за извършване на престъплението той по-късно казва че е омразата към французите, след това приликата на картината с една от неговите роднини, и накрая, патриотичния импулс и желанието да върне платното в родината й, в Италия . Всичко това не издържа на критиките, защото крадецът държеше платното под матрака в продължение на 2 години и едва след това се опита да го продаде за пари. А това не мирише на патриотизъм. „Ще натрупам богатство и то ще дойде незабавно“, пише той в писмо до баща си 4 месеца след кражбата. И още: „Кълна се, че ще живееш дълго и ще се радваш на наградата, която твоят син скоро ще получи за теб и за цялото ни семейство“.

Има версия, че основният клиент е бил аржентинският колекционер и мнимият маркиз Едуардо де Валфиерно, който по някаква си причина беше поръчал 6 копия от „Ла Джоконда“ наведнъж преди кражбата и след това той продава тези копия, представяйки ги за оригинал, за да надуе тяхната стойност. Във всеки случай само той в крайна сметка се оказа единственият печеливш от тази история, без да броим вестникарите. Но тази теория се основава на статия от 1932 г. на журналиста Карл Декер от Saturday Evening Post. Декер твърди, че през 1913 г. е чул тази история от самия Валфиерно, като е обещал да я запази в мълчание до смъртта на афериста.
Грабежът става посред бял ден. Перуджа или бил допуснат в музея от познат пазач заедно с другите работници, или се беше скрил в килера за метли предишния ден, както предположи полицията. След това той необезпокояван сваля Мона Лиза от стената, отнася я до най-близкото служебно стълбище, където свали платното от защитното покритие и рамката. Възползвайки се от това, че пазачът е бил разсеян за минута, Перуджа изнася картината, скрита под своя халат.

Вестникарите бяха поразени от безпрецедентната наглост на крадеца, безпомощността на администрацията на музея, на неговата охрана и на полицията. Директорът на Лувъра Теофил Амол скоро подава оставка. Търсенето, обещаната награда за разкриване на престъплението и дори предложението за откуп се оказаха неуспешни. Всички продължаваха да се чудят за съдбата на шедьовъра, защото престъпникът, след като се увери, че е невъзможно да продаде картината, можеше просто да я унищожи.

В Лувъра остана празното място на изчезналата картина. Тълпи любопитни зрители идваха да видят тази празна стена, включително писателят Франц Кафка и неговият близък приятел Макс Брод.

Най-нелепите хипотези, родени в главите на вестникарите, и гръмките арести добавяха масло в огъня. Доста сериозно се приемаше предположението, че „Ла Джоконда“ е заповядана да се открадне от кайзера на Германия, за да унижи Франция и да се демонстрира нейната слабост. Немците реагираха, като обвиниха самите французи, че се опитват да организират провокация.

По подозрение в извършването на кражбата беше арестуван известния поет Гийом Аполинер, а неговия приятел, още по-известният художник Пабло Пикасо, също беше под подозрение. Имаше някаква странна история с фигурки, изнесени от Лувъра и попаднали в ръцете им, които двамата приятели имаха намерение да ги изхвърлят в Сена, но в крайна сметка ги предадоха в редакцията на един вестник. Може би първоначалната тяхна цел беше да се демонстрира колко ненадеждна е защитата на музеите или да се публикува силен манифест, че никой вече не се нуждае от класическа живопис.

Посредствената работа на полицията предизвика необуздани подигравки от страна на журналистите. На стълбите пазачът намери дървена рамка и стъклената кутия с отпечатък върху нея. Но полицейският инспектор Алфонс Бертилон не вярваше в новата техника за пръстовите отпечатъци. Той разполагаше с 750 000 отпечатъка, включително и тези от Перуджа, тъй като последния имаше криминално досие и вече беше излежал кратка присъда. Но Бертилон се ограничи до вземе пръстовите отпечатъци от 257 служители на Лувъра, които бяха на работа този ден. Във Франция по онова време е популярна системата на самия Бертилон, който идентифицираше престъпниците по антропометрични данни. Тя беше излязла от употреба, но в Париж я смятаха за нещо като национално богатство.

Тъй като Перуджа работеше в Лувъра, полицията го разпитва и проверява алибито му, като в деня на кражбата той твърди, че е работил на друго място. Никой не знаеше, че "Ла Джоконда" точно в този момент е скрита в сандък и е в апартамента му.

В предговора към едно от първите съветски издания на „Избрани произведения“ на Леонардо да Винчи, съвременникът на тази история с картината, изкуствоведът, преводачът и редакторът Абрам Ефрос пише: „Нейната очевидна простота е измамна и заблуждаваща. Гледаш я с нарастващо недоумение. Това е най -малкото портрет. Дори в сегашното си състояние, полуразрушена, пожълтяла, потъмняла, „Мона Лиза“ излъчва онова, за което старите поколения поети, критици и моралисти говореха по толкова много начини. Нека техните изявления да са хиперболични, но в тях имаше и зрънце истина, а пазачът на музея, който не се отдалечаваше нито на крачка от картината след нейното връщане в Лувъра след кражбата през 1911 г., не пазеше портрета на съпругата на Франческо дел Джокондо, а образа на някакъв получовек, полузмия, на създание, донякъде усмихнато или мрачно, и доминиращо в хладното, голо пространство, зад нея".

„Ролята на главния герой в кражбата на Мона Лиза отиде не в полицията, а в пресата и тя щедро се отплати на портрета на Леонардо за възможността да демонстрира своята нарастваща сила. Кражбата на картината се превърна в първата истинска световна сензация”, пише Григорий Козлов през 2006 г. в списание „По света”. Само гибелта на „Титаник“, я измести за известно време от първите страници на вестниците, съобщаващи за хода на разследването на кражбата на тази картина.

Портретът е намерен 2 години по-късно в Италия. Оказва се, че крадецът го е транспортирал през внимателно охраняваната граница в куфар с миризливи чорапи, и по този начин е обезкуражил митничарите да ровят из неговите вещи. В крайна сметка Перуджа чрез търговеца на антики Алфредо Гери предлага „Мона Лиза“ да бъде закупена от директора на галерия „Уфици“ във Флоренция, но той се свързва с полицията и крадецът е заловен. Той признава всичко, но на процеса демонстрира своя патриотизъм, а простодушните италианци, за които подобен патриотизъм беше особена ценност, и в крайна сметка Италия, която наскоро се беше обединила, даде на похитителя безпрецедентна кратка присъда – малко повече от една година. Перуджа дори и не излежа и напусна затвора след 7 месеца, и след това постъпи в италианската армия, воюва срещу Австро-Унгария през Първата световна война, бе пленен, по-късно се ожени, беше върнат на работа като декоратор във Франция и почина през 1925 г. на 44 години в град Сен Мор де Фосе.

От тази история почти всички спечелиха, с изключение на полицията и директора на музея. Публиката и Франция получиха новия си шедьовър, вестниците увеличиха своя тираж, светът научи за картината, която беше показана с безпрецедентен триумф на изложбите в италиански градове и на 4 януари 1914 г. най-накрая се върна в Париж. През цялото това време „Мона Лиза“ не слизаше от първите страници на вестници и списания по целия свят, а нейните изображения бяха отпечатани върху пощенски картички и други сувенирни продукти много повече от другите картини, така че не е изненада, че много ценители на изобразителното изкуство в един момент, се отдръпнаха от „любимката на тълпата“.

(Превод за „Труд” – Павел Павлов)