Жена в мозъчна смърт спаси живот на двама тежко болни мъже

Антонио Лопес към Бойко Борисов: Приемането на ГЕРБ в Центристкия демократичен интернационал е признание за усилията на всички хора в партията

Временно затварят за движение пътя Своге-Нови Искър в понеделник

Петя Дикова очаква първото си дете

Сузанита върти бизнес с голи снимки

АПИ плаща над 9200 лв. за аквапланинг на „Хемус“ Ауди с лоши гуми самокатастрофирало в наводнен участък

Президентът Румен Радев пристигна в Йордания

Вицепрезидентът: Само слабите лидери управляват със страховете на хората Омразата и национализмът не решават проблеми, заяви Илияна Йотова на възпоменателния събор за 75 години от разстрела на шестте ястребинчета

Дядо Коледа зарадва деца на служители от МВР

Министър Ангелкова: Приоритет през 2019 г. ще е насърчаването на вътрешния туризъм  С майстори в кулинарията подготвяме карта на фестивалите, свързани с българската кухня

Министърът на отбраната Каракачанов се срещна с Джон Съливан, зам.-държавен секретар на САЩ

Аварирал снегорин блокира пътя до Рилския манастир

500 000 долара изпаднаха от камион на магистрала в САЩ (ВИДЕО)

Музика ще има за всички от сърце “Rock the Operа” за любителите на вечните рок хитове, SOLAR Christmas за феновете на електронната музика и Шабан Шаулич “50 години на сцена” в “Арена Армеец”

Две жертви и много ранени при тежка катастрофа в Босна

Крушение в Съюза на българските писатели

Наскоро излезе книгата на Елена Алекова „Крушението“ (Към историята на СБП 1990 – 2016 г.), изд. ПАРТНЕР БГ ЕООД, С., 2016 г.

В 420 страници тя събира няколко глави: „Сеячът на безсмъртие“, „Надеждите“, „Помръкване на надеждите“, „Нова надежда“, „Крушението“.

Авторката визира две епохи в съществуването на Съюза на българските писатели. Едната – с Николай Хайтов начело, втората – след него. Според Алекова при Хайтов цари морал, откритост на междуличностните отношения, добронамереност и финансова отчетност.

След него изчезват колосални парични суми, картини от известни български художници, няма ясен отчет за материалното наследство, недвижимите имоти и почивната база на Съюза.

Книгата разрази остра полемика сред писателските среди. Предлагаме ви две мнения, отстояващи противоположни гледни точки – на писателите Йордан Каменов и Павлина Павлинова.

За авторката

Елена Алекова
Елена Алекова

Елена Алекова Христова е родена на 03.04.1963 г. в село Мугла, Смолянско. Завършила е Литературния институт “Максим Горки” в Москва, специалност белетристика. През 1994 г. става доктор по философия и филология. Специалист е по руска и съветска литература на ХХ век. Работила е като редактор във в. “Български писател” (до закриването му), в издателствата “Български писател” и “Христо Ботев”. Главен редактор на вестниците “Тракия” и “Съвременно читалище”, както и главен експерт в Министерството на културата. Носител на Специалната литературна награда “Николай Хайтов”, както и на националната награда за поезия “Дамян Дамянов”. Издала е десет стихосбирки, роман в стихове, автор е на сборник с литературна критика, на белетристичната книга “Отвъд думите” и сборника с публицистика “Моята България”. Превежда от руски и белоруски. Член е на СБП, Съюза на журналистите и на Съюза на учените в България.

Аутодафе за „Крушението“

Йордан Каменов

Йордан Каменов
Йордан Каменов

Едва-що излязла, книгата на Елена Алекова „Крушението” беше подложена на словесно аутодафе от част от нейните герои. И авторката й бе обявена от същите за нежелан член на Съюза на българските писатели. Т. е., книгата незабавно доказа обществена ефективност. Което й е предназначението, водещо до обобщението за разширяващите й се функции днес. Към досегашните й естетически, познавателни, развлекателни, дидактични и т. н. можем да говорим и за обществено полезни и ефективни. Към такава роля я подбужда конюнктурата у нас, но и манипулиращите навсякъде медии; собственият й потенциал да показва и убеждава с необорими факти; аналитичният й потенциал; блясъкът и въздействието на Словото. За пореден път Книгата се оказа по-силна от вещаната й смърт и от „безкрайните” възможности и конкурентност на всички появили се след нея комуникационни и развлекателни средства.

„Крушението” се втурва пълноценно в разгарящия се вече дебат в обществото за морала и поведението на писателя, за ролята му в обществото, за йерархията на литературните стойности – действителни или манипулирани, за ролята на писателските съюзи и ставащото в техните редове. Но докато отделните медийни и интернетни избухвания фрагментират някои проблеми, то книгата на Ел. Алекова обхваща цялата проблематика. Без да претендира да е последна инстанция, макар засега да е заради липса на равностойни текстове-изследвания. „Крушението” е лично преживяната и така написана история на СБП за последните 21-22 години. От 1995 г., когато авторката се завръща у нас със завършено литературно образование и защитен докторат в Москва. И веднага попада като участник /редактор в органа на СБП в. „Български писател”/ във водените тогавашни съюзни битки. За имотите на СБП, желани както от администрации и частници, така и от отделилите се същата година писатели, сформирали Сдружението на българските писатели. Което си присвои в. „Литературен фронт”, станал в. „Литературен форум”, по същество нов фронт. Но удари на камък с имотите. И оттогава до днес тя се оказва във водовъртежа на историческото за СБП време. Тази й биография я представя като едно от писателските деца на Прехода.

Което тя не се опитва да използва за себеблагополучие, а да осмисли. Това е причина да напише органична книга, обгърнала времето освен с документи и със свидетелски факти, с размишления и обобщения. А органичността за мене освен същностна е и оценъчна категория.

Органична и много лична, книгата си остава все пак история на СБП. И ни предлага размисъл за Книгата от друг ъгъл. Това е тема насъщна за българската хуманитаристика, но все още неизведена като обществен дебат – взаимоотношението между историография и литература, най-общо казано. Може и да я формулираме като значение и роля за българската история на текстовете на видни писатели. Ще напомня емблематичните: „Записки по българските въстания” на Зах. Стоянов и „Строителите на съвременна България” на Сим. Радев. Засега историците настъпват в спора с доводи като непълнота на фактите, субективност и тенденциозност, оставяйки само за себе си научността и обективността. Съвсем по научному може да се отговори – тия ги разправяйте на баба си. Която може да е самата История или да си е тяхна лична. Защото съсредоточаването в определена тема и свръхизползването на тип документи вече не е обективност. Не е ли за предпочитане да застанеш на страната на морала и на ясния преобладаващ положителен или не резултат от историческото действие. Без да си тенденциозен и краен в анализи и оценки. Щото хората носят в себе си знанието за доброто и злото и за съотношението и доминацията им в общественото изживяване. Затова и ще препрочитат „Записки-те …” и всичко писателски стойностно. И в историята и в историографията ще търсят морал и справедливост. Не да съдят и осъждат другото. А защото са хора.

Това прави и Ел. Алекова – взема страна в най-новата история на СБП. И я защитава убедително, без да узурпира ролята на Съдника-Бог. Книгата е разделена хронологично на пет части. В три от тях водеща дума е надежда. Последната част е „Крушението”, а първата – „Сеячът на безсмъртие”. Той в нейните представи е Николай Хайтов. Първият обсъждан в книгата председател на СБП. /1993-1999 г./ и неговите битки. Те не са единствено за имоти. Макар и само те да са достатъчни за фундаментално присъствие в тази и във всяка друга книга за СБП. Но битките на Хайтов /и СБП/ от това време са и опазване на СБП при отцепването на групата, създала Сдружението; за защита на езика и на литературното минало; за … И да не припомняме цялата обществена проблематика на времето. Защото тогава СБП /основно с вестника си „Български писател”/ се вписваше успешно в дебатите. И тук ролята на Хайтов беше важна; ръководна и заради поста и авторитета си. Днес СБП, макар пак да има вестник, го няма на обществения тепих. Отсъствието на личност като Хайтов е част от обяснението. Главното е, че сега СБП няма заявена и отстоявана цел. Нещо, което „Крушението” внушава, без да обявява.

Още в първите две части Ел. Алекова показва какво е преимуществото на писателя пред историка. Той предлага предимството на Словото. Когато го владее, разбира се. В случая с „Крушението” авторката използва жанровото разнообразие. Тя си служи и с есето /”Има ли писателят чувство за мисия” и др./; и с журналистическото разследване /преобладаващо в частта „Крушението”, изградена и помощта на извършен одит за управлението на СБП за периода 2009-2013 г./; и с полемичната статия; и с мемоарите /обикновено нейни/; и с писмото /свое и чуждо/. Този жанров калейдоскоп се оказва достатъчно убедителен и макар да не предлага премерен безпристрастен тон е по-обективен от едностранчивата научност. Такъв писателски подход крие и рискове за автора си. Защото го разголва, показвайки различна постигнатост заради продължителността на писане на отделните текстове – тук е около 20 години. Така разбираме, че в началото Ел. Алекова схваща полемичността като близък бой, т. е. като готовност да отговаря директно на опонента. А сега си служи с похватите на опитния стайер, който предвижда всички негови ходове, включително и още неосъзнатите.

Но защо книгата сякаш още със заглавието си „Крушението” внушава безперспективност. Защото тя показва и начина на ръководене на СБП в периода 2003-2013 г., зад чиято доказана безстопанственост се крие вероятно и нещо повече. Защото това постепенно демобилизира СБП и го направи вместо поне морален фактор обществен аутсайдер. Заради отказа на избраното в 2014 г. ръководство да преоцени предишния период и да прекрати негативните практики. А вместо това – както убедително доказва Ел. Алекова в книгата, въведе и нови, вече криещи опасност за съществуванието на СБП. И въпреки отчайващите факти , и въпреки апокалиптичното заглавие „Крушението” не вещае неизбежен крах. И макар да етикират книгата като пълна с тенденциозен негативизъм , тя всъщност е книга за болката и любовта на Ел. Алекова и към литературата, и към писателския труд, и в крайна сметка и към СБП. Но го иска пречистен, друг, приличащ на този, който в средата на 90-те години бранеше и писателството, и съюзните членове, и България.

„Крушението-то“, което потопи своя автор

Павлина Павлова

Павлина Павлова
Павлина Павлова

Егоцентризъм? Нарцисизъм? Мания за величие? Да изброявам ли повече в този дух? Няма смисъл, макар че новата книга на Елена Алекова се включва във всички тези определения. Защото заглавието „Крушението /към историята на СБП 1990-2016 г.“ обещава на читателя друго, а не автобиографията на Елена Алекова в центъра на Вселената, пардон, на историята на СБП. Тя и Н. Хайтов, тя и вестник „Български писател“, тя и Н. Петев, тя и…. Великолепната, несравнимата Тя!

Четях този том и изумлението ми растеше. Хвалби до небето за Н. Хайтов, вместо критика за започналото при неговото председателство на Съюза крушение на СБП. Тук не коментирам писателя Хайтов, а мениджъра Хайтов. Следват хвалби до небесата на скромното ни вестниче „Български писател“, състоящо се от два листа, което не може да се сравнява с настоящия „Словото днес“… Нейните статии, писани през годините за в. „БП“, когато е работила в него и е била задължена да пише…, статии във вестниците „Монитор“, „Дума“, „Труд“, „Литературен свят“… Да не пропусна непрочетени и прочетени нейни изказвания на Общи събрания на СБП… Нейните премъдрости… И вместо да следва червената нишка, очертана от заглавието на книгата си, Елена отново се отплесва, този път към вестник „Литературен форум“ – кой какви статии писал, кого е громил… за Любен Дилов-син и книгата му „Прераждането“ (той не е член на СБП!), гневи се и на Стефан Цанев (той също не е член на СБП!). Вдига пушилка срещу статии на Йордан Ефтимов и Ясен Атанасов (и двамата не са членове на СБП!). Занимава ни с Априлското поколение поети… Няма да се спирам на „фуфлека“ (кучешко лайно), надълго и нашироко описан от Н. Хайтов и преразказан с въодушевление от Елена. Само фуфлек липсваше на тоя тюрлюгювеч!

Ама това не беше ли книга за „Крушението /към историята на СБП 1990-2016 г.“?!

Нищо такова – това е история, родена в главата на Елена Алекова, която дори не си е направила труда да звънне един телефон на Никола Радев с въпроса: „А бе ти защо подписа този неизгоден договор с фирма „Фалко“ на Н. Илиев за имота ни във Варна?“ И Н. Радев вероятно щеше да я насочи към стенограмата от заседанието на УС на СБП от 29 ноември 2000 г., когато той поставя на обсъждане този неизгоден договор (станал още по-неизгоден от първоначалния си вид пак по времето на Н. Хайтов!) и да прочете, че именно настоятелното лобиране на Хайтов води до прeподписването му, въпреки съпротивата на други членове, като Иван Гранитски и Андрей Андреев, например. И да не ни цитира избирателни текстове от този договор. Първоначалният наем за Варна е бил за 45 000 долара, подписан от Н. Хайтов, после – намален на 30 000 долара и отново прeподписан при още по-неизгодни условия при Н. Радев с лобирането на Хайтов – вече за 24 000 долара с ДДС. Впоследствие доларите, незнайно как, при Н. Петев се превръщат в левове. Една проста сметка – 50 стаи с по 2 легла (а всъщност са с по три и четири, в които се настаняват руски ученици), по 20 лв. на нощувка за четири месеци прави 240 хиляди лева. А всички знаем, че цената на „Златни пясъци“ вероятно е поне 20 евро, че големите печалби идват от храната… Но приемам възможно най-ниската цена. 240 хиляди лева. От тях за нас – 24 хиляди лева с ДДС, тоест – без ДДС – 20 хиляди лева. Нужни ли са още коментари?

Само че за Елена Алекова съществува един чист и неомърсен Н. Хайтов, а всички подир него са маскари. Н. Хайтов не е статукво, сакън, нищо че е бил Директор на Творческия фонд на СБП, от 1966 г. е член на УС на СБП, негов секретар за периода 1966-1968 и негов председател от 1993 до 1999 г., а след това – отново е член на УС.

Статукво е Павлина Павлова, която никога не е членувала в партия, която беше приета за член на СБП през 2002 г. и никога не е била избирана нито в УС на СБП, нито е заемала отговорна длъжност в същия. Но има вина, че отказа да бъде сред кандидатите за УС, като пое обещание да помага с каквото може на онзи, когото Общото събрание избере за свой председател. Кого другиго можех да подкрепя в онзи момент? Г. Константинов и Н. Инджов избягаха от събранието, Ат. Капралов си направи отвод. Заради това свое обещание изгубих един летен месец, за да ръководя изграждането на покрива на сградата на СБП, онзи изгорял покрив, за направата на който Петев е отчел 153 795 лева по документи, но се оказа, че е бил покрит само с ондулин и голямата градушка го беше превърнала на решето. А майсторите, които аз заведох, струваха на Съюза за труд и материали (първо качество) всичко на всичко 12 хиляди лева, цена три пъти по-ниска от офертата на фирмата на Хр. Славов. „Статуквото“, както тя ме нарича, работи шест месеци в Издателство „Български писател“ на половин работен ден, макар че този половин ден траеше понякога и по 10 часа – пак с цел да помогна. И пак аз намерих наематели за малката стаичка на втория етаж срещу 150 лв. месечно, която Н. Илиев години наред е владял, без да плаща наем. Благодарение на мене бяха разкрити огромните присвоявания (за над 60 000 лв. само при извършената частична ревизия) на главния счетоводител и касиер Милю Герганов… Ще спра дотук, за да не изпадна в ролята на нейната себехвалебствена егоцентричност. Но това мое поведение Елена Алекова нарича „статукво“ – и, като човек с висока гражданска съвест – се бори срещу мене! Бих я посъветвала да отиде на лекар и да се прегледа, друго не ми идва на ум.

Считам, че всеки член на СБП е длъжен да свърши нещо полезно за тази организация. Ще цитирам Георги Н. Николов: „Не питай какво е направил Съюзът за теб, а кажи какво ще направиш ти за Съюза. Стори го честно, с ръка на сърце…“ Е, аз така и не разбрах от дебелия том на Алекова какво конкретно тя е направила за Съюза ни, откакто е негов член! Дори само едно добро дело!!!

Двойният стандарт на Елена крещи отвред – Атанас Капралов също си направи отвод в полза на Боян Ангелов, но това, според Елена, било „повече от достойно“ (стр. 241). Защо е така, не мога да коментирам, но фактът е налице!

Нали книгата й уж щеше да ни запознае с крушението на СБП? Вместо с конкретни проблеми, подкрепени с факти от и за Съюза, Елена ни занимава още с някоя си Силвия Чолева, с отцепниците в Сдружението на българските писатели, и прочее, и прочее… някакви статии за научни конференции… поп Кръстьо, Димитър Общи… та чак до издигането на паметник на Хайтов в Борисовата градина. И дори безсрамно нарича Вазовия съюз – Хайтовия?!! (стр. 173). Нерде Ямбол, нерде Стамбул. Поне да беше потърсила свързващо звено между статиите си и вместо да повтаря едни и същи неща, да извади само откъси от тях, подчинени на темата.

Странни изявления и възторзи има по адрес на Н. Хайтов, като например този: „1999-а се оказа повратна година за мен, белязана от две на пръв поглед несвързани с мен събития: осемдесетгодишния юбилей на Николай Хайтов и отказа му да се кандидатира трети път за председател на СБП.“… Как е щял да се кандидатира Хайтов, само Елена знае, защото съгласно Устава на СБП мандатността за този пост е два мандата. Чак към края на втория си мандат Н. Петев направи тайно поправки в Устава, които позволиха да бъде избран за трети мандат. Но, както се разбира от цитата, близостта й с Хайтов не подлежи на съмнение, щом събитията, свързани с него, са повратни за нейния живот…

Грозни обвинения отправя Алекова към Радой Ралин, който, според думите й, окрал както Петко Р. Славейков от книгата му „Български пословици“, както и друга книга с пословици, съставена от Милко Григоров и Костадин Кацаров. Само че, защо ли тя пропуска да отбележи, че „Люти чушки“ не е с пословици, а с епиграми! И че Ралин никога не е криел, че се е базирал на народната мъдрост през вековете, но преосмисля и актуализира тези пословици, притчи, поговорки, басни… Затова върху първото издание на книгата е написал: „Народни епиграмки в рамки“, които талантът му превръща в остриета срещу властта. Затова книгите с българските пословици си остават върху рафтовете на книжарници и библиотеки, но „Люти чушки“ на Р. Ралин е била изгорена! Но Алекова или не е проучила добросъвестно как стоят нещата, или отмъщава на Р. Ралин заради всеизвестния факт, че Ралин открито е наричал Хайтов „крадец на чужди книги“, „бандит“ и „агент на Луканов“.

Смайващи изводи има в книгата на Елена – когато й изнася – хвали даден факт, но само след N на брой страници същият факт вече предизвиква яростната й критика. За пример: когато Хайтов преди ОС на СБП приема стотици нови членове на съюза, това е добре, но когато случаят се повтаря при Н. Петев – това вече е много лошо. Когато Атанас Капралов си прави отвод за председател – това е достойно, но когато Павлина Павлова си прави отвод – това вече е в подкрепа на „статуквото“. Чакай, а нима Елена Алекова не е била част от това „статукво“, което непрекъснато ни навира в очите? Кой в ония години можеше да замине да следва в Литературния институт „М. Горки“ в Москва? Известен факт е, че одобрението за обучение в чужбина се е получавало след продължителна и обстойна проверка за идеологическа пригодност, за партийна надеждност. А след завършването на „М. Горки“ намирането на работа не й беше проблем, нали? Колко души работеха в нашия литературен вестник? По какъв критерий са били назначавани? Тя ли беше единствената „честна, почтена, открита, бореща се за правда журналистка“, та Хайтов я е направил свой доверен човек, или има и нещо друго, която трябва да се намери между редовете на книгата?

Думата „статукво“ има за мене онова значение, посочено в Речника на БАН: „Трайно установено положение в обществото“. Тоест, в сравнение с изброените останали кандидати, Б. Ангелов не е бил част от статуквото, срещу което се борех. На този фон при липсата на други кандидатури какво трябваше да направим? Да чакаме кога Константинов-Инджов ще решат да присъстват на събрание ли? Да оставим СБП да лети на автопилот към пропастта до следващото общо събрание ли? А и самата Елена се възмущава по повод поредицата от събрания, проведени от Н. Петев: „…за няколко месеца – четири събрания! Какво разхищение на съюзни средства!…“ Пак нейният двоен стандарт!

Давайки шанс на Б. Ангелов да покаже своите ръководни качества за оставащия период от около две години, не означава, че съм се предала на „статуквото“. Скоро ще настъпи време за оценка и осмисляне на стореното от него. И понеже съм деклалирала нееднократно пред ръководството на СБП, че не желая никакви награди, ордени, грамоти и прочее, аз съм независим писател, както се изрази Н. Инджов, и мога да си позволя да казвам истината на висок глас – при това винаги, не само преди, по време и след Общо събрание…

Ех, Елена, Елена, откъде толкова отмъстителна злоба се е побрала в тебе? Чета и се чудя, чета и се чудя! Моето име, за твое сведение, е сред онези, които се бориха по съдебен път да докажат, че изборът на Н. Петев за трети мандат е незаконосъобразен, и именно моите показания в съда доведоха до това решение, което цитираш. Но ти си подминала този факт, защото ти не участва.

И още нещо: онова „кърваво писмо“, подписано от 148 писатели, беше написано от мене и формулираните 17 въпроси също са мои – само два бяха добавени от Н. Инджов…

Много се смях над твоите витиевати разсъждения относно Г. Константинов и Н. Инджов: „Това, че бяха избрани за членове на УС при неправомерното трето избиране на Н. Петев, не ги прави автоматично поддръжници на статуквото. Ако и в определен момент да са подкрепяли предложения на председателя (нима непременно е трябвало да се обявят против всичко, което той е искал да направи – дори разумното?), това ни най-малко не обезсмисля факта, че днес те са против статуквото – според мен дори е задължително нормалният човек да промени позицията си, сблъсквайки се с реалностите в СБП „отвътре“… И на същата страница, по-долу: „Н. Инджов се „върна“ в УС (известно време бе престанал да посещава заседанията му) и сега е един от съратниците на председателя и на хората, срещу които воюваше…“

Странни нападки отправяш и към Б. Ангелов по повод негово интервю за в. „Дума . На въпроса: „На какво и кого мислиш да се опреш при решаването на проблемите, които стоят пред Съюза?“, Б. Ангелов отговаря: „Преди всичко на УС, на честни писатели като…“ и изброява 37 имена. Като пропуска думичката „КАТО“, Алекова започва да дели Съюза на „честни“ и „нечестни“ писатели. От едната страна са „честните“, разбирай „радетелите на статуквото“, и от другата – останалите – „нечестните“. Не разбрах обаче защо моето име не е при „честните“. Е, Елена, нали имаш готов отговор за всичко! Ти самата задаваш следния въпрос в „Крушението“ : „Честно ли е или не да приписваш на някого думи, които той дори и не си е помислял, с цел да му навредиш, да го злепоставиш?“ Кажи сега: честно ли е?

От 420-те страници на книгата, всъщност само 137 са отделени на историята и проблемите на СБП, но ако се махнат от тях повторенията, ще останат едва стотина страници. Тогава защо е било необходимо това разточителство? Само Елена си знае! За мене, а и вероятно и за повечето читатели на това „крушение“, авторката се е самопотопила.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (1)

  1. Права е г-жа Павлова. На Алекова й дай скандали и панаири да вдига.

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.