„Парцелгейт” се развихри в Полша Премиерът си купил имот на шесторно по-ниска цена

След градушката в Горна Оряховица кметът свика кризисния щаб Градоначалникът е разпоредил незабавна проверка на щетите

Атанас Скатов се завърна от Хималаите

Министър Захариева: Германия счита България за важен партньор и за много силна проевропейска държава

Серенай Саръкая и Керем Бурсин се разделиха

КФН: Изплащането на 10 лева обезщетение на наследници на загиналите в катастрофа край Своге е противозаконно

Народът му отпуска края – харчи за курорт, техника и ремонти Увеличаваме разходите си по-бързо от останалите европейци

ЦСКА не се предава, титлата между Разград и „Армията“

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в сряда, 22 май 2019

Ники Лауда – Майсторът на резките завои

Мей предлага на депутатите да гласуват ново споразумение за Брекзит

Легендарният полски футболист Пьотр Новак ексклузивно пред „Труд“: Стоичков бе като Бекъм за САЩ

Пьотр Новак е един от най-великите футболисти в историята на полския футбол. Дългогодишен капитан на националния отбор, а съдбата го свързва неразривно с България. Редом с Христо Стоичков халфът игра три години в „Чикаго Файър“. Преди това дълго време делеше съблекалнята на „Мюнхен 1860“ с Даниел Боримиров Запазил е братски отношения и с двамата.
Новак бе голямата изненада на Христина, дъщерята на Стоичков, за представянето на „Историята“ на Камата в Чикаго. Чак излязъл на сцената, кавалерът на „Златната топка“ видя своя приятел и ВИП-гост.
Новак се съгласи да даде ексклузивно интервю за „Труд“, докато Стоичков раздаваше автографи.

– Здравейте, г-н Новак! Първо искам да ви попитам – Питър, Пьотр или Петър?
– Когато пристигнах в САЩ, за американците бе трудно да произнесат истинското ми име – Пьотр, казваха ми Питър. Така и остана занапред, но истинското ми е Пьотр.
– Вие бяхте част от изненадата за Христо Стоичков, организирана за премиерата на книгата му в Чикаго. Как успяхте да запазите в тайна появата си?
– С Христо сме в постоянен контакт. Чуваме се по веднъж на месец, но без пропуск! Дъщеря му ми се обади. Каза, че иска да го изненада и ме помоли да запазя в тайна идеята. Момичетата искаха да направят баща си щастлив. Всички се постараха това да се получи – семейството му, организаторите, ние, бившите съотборници… И смятам, че се получи. Тази книга е неговият живот, неговата история и наследство. Знаете ли, днес на летището срещнах българин, който ме позна, дойде при мен и ми каза: „Г-н Новак, вие сте звезда! Но Христо Стоичков е суперзвезда!“
-Как станахте толкова добри приятели?
– Когато Христо дойде през 2000 година, веднага си допаднахме. Не само защото бях капитан, но и защото изпитвахме взаимно уважение. Бяхме истински другари на терена, но през годините се превърнахме и в приятели в живота. И така вече 20 години.
– Вие вече бяхте в „Чикаго Файър“, когато Христо пристигна тук. Как го приехте?
– Нормално бе всички да имаме големи очаквания към звезда от ранга на Христо. Когато разбрахме, че идва, бяхме изненадани. Отборът бе силен, бяхме наистина конкурентен и обещаващ състав за нивото на Мейджърлигата. Това бе все едно Дейвид Бекъм да отиде в „ЛА Галакси“. Христо беше сензация от мига, в който се появи. Където и да играехме, се събираха тълпи от хора. Не защото бяхме „Чикаго Файър“, а защото бяхме отборът на Стоичков. Неговата роля в Америка не бе само да направи футбола по-популярен, но и да постави основите на един модел за подражание. А Стоичков е най-добрият, от който децата и младите играчи тук могат да се учат. И те обикнаха футбола, гледайки го. За да ме разберат по-младите зрители, ще го кажа така, в онези години Христо Стоичков беше Дейвид Бекъм и сензацията беше огромна.
– Вие бяхте голямата звезда на „Чикаго Файър“, но Христо беше световна суперзвезда. Как се сработвахте на терена?
– Когато имаш няколко силни индивидуалности на терена, никога не е лесно да постигнеш добър колектив. Но Христо винаги е бил отборен играч. Той ме уважаваше като капитан, а аз разбирах, че той е световна звезда. Както ви казах – отношенията ни се градяха на силно взаимно уважение. Комуникацията беше ключова. Непрекъснато го питах какво иска, къде и как желае да играе, защото за мен беше важно да използвам невероятните му умения. Днес тези неща не се случват. Играчите гледат видео анализи, а треньорите определят всеки елемент. Но по онова време ние решавахме стратегията си в съблекалнята, минути преди мача, излизахме и импровизирахме.
– Вие сте първия член на „Огнения кръг“, залата на славата на „Файър“. Мислите ли, че Христо ревнува от това?
– Не. По това време Христо беше в „Ди Си Юнайтед“. Година по-късно аз станах треньор на отбора, спечелихме шампионата отново. Тогава Христо реши да приключи с активната си кариера, не знаеше какво точно иска да прави, дали иска да бъде треньор… Сигурен съм, че това ще се случи и че фланелката с номер 8 ще бъде атракция на стадиона.
– Коя е най-интересната история, за която се сещате с Христо?
– О, имаме толкова много истории за разказване… някои са за широка аудитория, други – не. Просто обичахме да играем заедно, имахме чудесна химия. Преживяли сме уникални моменти, някои от тях са в книгата. Помня, че бяхме толкова неразделни, че дори и когато тренирахме и треньорът ни разделяше на два отбора, ние отказвахме да бъдем съперници – казвахме: „Тренер, ние сме заедно“.
– Каква беше Мейджърлигата тогава?
– По-добра от сега. Защото звездите бяха истински. Големите играчи не идваха тук, просто за да получат тлъст чек в долари. Хората, които по онова време дойдоха – Христо, аз, а по-късно и Бекъм, промениха погледа върху този спорт на цяла една нация. Хората започнаха да идентифицират себе си с образите от терена, не просто да бъдат фенове на отборите. Играчи като Христо промениха сокъра в Америка. Някои тимове имаха късмета да притежават такива революционни играчи, други не. Но промяната бе за всички.
– Смятате ли, че „янките“ обикнаха европейския футбол?
– Да, наистина. Вече може да видиш на всеки ъгъл деца, които ритат топка, училищата отпускат стипендии. Сокърът в Америка израсна. Мисля, че системата в колежите се нуждае от някои подобрения, тъй като между академиите и Лигата няма добра връзка.
– Какво смятате за световното първенство, на което домакини ще са САЩ, Канада и Мексико?
– Смятам, че ще бъде предизвикателство за участниците. Не толкова в началната фаза, но в заключителните етапи на турнира, разстоянията ще бъдат смазващи за играчите. Времето между четвъртфиналите и полуфиналите е много кратко, като добавим и ефекта на часовата разлика. Повярвайте, това би било изтощително. С Христо сме го изпитали в известен смисъл. Когато пристигнах да играя в МЛС, часовата разлика наистина ми разказваше играта! Спеше ми се постоянно, докато тренирам, докато се храня… Времето е друг голям проблем. Където и да играеш, лятото е горещо, но тези държави имат коренно различен климат. В Канада е 19 градуса, а по същото време в Мексико е 38… За футболисти по време на толкова важно състезание това би било проблем.
– Играл сте и с друг българин, по време на престоя си в Германия – Даниел Боримиров. Какво можете да ни кажете за него?
– О, Даниел е мой много добър приятел от години. Когато дойде в „Мюнхен 1860“, имаше проблем с езика, все търсеше с кого да приказва. Аз и Мики Стевич говорихме малко руски. Разбирахме се колкото можем, учехме го на това и онова. И така на развален руски станахме приятели. Дани е прекрасен човек. Говорих с него преди 3 дни. Всички ние поддържаме контакт, въпреки многото изминали години. Запазили сме хубавите спомени, печелили сме заедно, борили сме се рамо до рамо, уважавали сме се и тогава, и днес. Дани беше страхотен играч, беше много успешен и след като напуснах отбора през 1998 г. Това беше времето на великите български играчи в Бундеслигата – Лечков, Балъков, Боримиров. Страхотни футболисти!
– Кой от двамата, между Боримиров и Стоичков, ви е по-близък и защо?
– Христо. Не го казвам, защото сме тук и това е неговата вечер. С Христо си паснахме от първия миг. Преживял съм прекрасни моменти и с Дани. Бяхме страхотни партньори на терена, забавлявали сме се много и извън него, но по онова време аз напусках тима, прекарал съм по-малко време с него. Въпреки това Боримиров е много, много близък мой приятел!
– Печелил сте приза за най-добър полузащитник в Бундеслигата. Кой беше най-големият ви конкурент по онова време?
– Красимир Балъков! Андреас Мюлер също беше изключителен. Лотар Матеус естествено. Състезавах се с най-добрите в света, конкуренцията беше невероятна. Имах късмета да направя няколко наистина добри сезона, да бъда най-добрият сред всички. Времето, прекарано в Бундеслигата, промени живота ми напълно. Никога не съм вярвал, че ще стана толкова известен. Мечтал съм, работил съм усърдно, но никога не съм вярвал, че ще имам такъв късмет. Ще играя на някои от най-големите стадиони в света, ще отбелязвам голове, на които хиляди ще се радват… В Германия изживях мечтата си!
– Какво мислите за българския национален отбор през 1994 г. и триумфът му на първенството в САЩ?
– Аз бях капитан на националния отбор на Полша и ще ви кажа разликата между нашия отбор тогава и вашия. И ние имахме страхотни играчи – футболисти, които бяха звезди в Бундеслигата, в Серия А, в Примера дивисион, но ние не бяхме отбор. Бяхме страхотен състав, но не и колектив. Приятели извън терена, но не и едно цяло, когато стъпехме на него. Имахме успехи, единични добри моменти, но не и истински миг на гениалност. От друга страна България по онова време имаше не просто изключителни играчи, бяхте отбор. Говорил съм с Христо много пъти за 1994 г. Питал съм го: „Как го постигнахте? Никой не го очакваше…“ Казвал ми е: „Ние бяхме семейство, всички заедно – играчите, треньора, феновете.“
– Имате много мачове, но кой е най-добрият в кариерата ви? Най-ценният миг?
– Спечелил съм много мачове, загубил съм също не малко. Играх до 39-годишна възраст, а започнах на 15… Представяте ли си колко години са! Не винаги е било лесно, но съм преживял страхотни моменти, бил съм истински щастлив стотици пъти. Ако трябва обаче да посоча един конкретен миг, то това е „Уембли“, макар и да загубихме мача. Това бе сбъдната детска мечта. Винаги съм копнял да стъпя като играч на този стадион, на стария „Уембли“ и когато това се случи, резултатът нямаше значение.
– Избран сте за най-добър футболен треньор в Америка, по времето когато сте начело на „Филаделфия Юниън“. Как го постигнахте?
– С работа и честно казано благодарение на немския си манталитет. Не обичам да губя време! Казвам на играчите: „Искам да победя и няма да губя време, за да успея!“ Това е състояние на ума. Това личи и в стила, който отборите ми играят на терена. Харесвам много офанзивния футбол, агресивната висока преса, обичам да променям стратегията по време на мач. Не искам да кажа, че съм професор, но имам богат опит. Опит, придобит от работа с играчи като Христо Стоичков. Говорили сме толкова пъти за Йохан Кройф, за работата и методите му, попивал съм всяка дума. Мога да дам много като треньор на младите играчи.
– В кариерата си имате и едно екзотично приключение. Бяхте национален селекционер на тима на Антигуа и Барбуда.
– Работата в Антигуа и Барбуда дойде като изненада за мен. Президентът на Карибския футболен съюз, който има под шапката си 31 островни страни, ме покани да бъда негов технически съветник. Искаше да съставим заедно програма, развиваща футбола, която да обхваща всички тези страни. Така започна приключението. Занимавах с националните отбори на тези страни, работих като селекционер на тима на Антигуа и Барбуда. Когато дойдох бяхме 145-ти в класирането на ФИФА, а когато си тръгвах бяхме вече на 70-то място! Помня как когато спечелихме световната квалификация срещу Гватемала, животът на целия остров просто спря. Хората преустановиха работа, беше лудост. Много емоционален момент за играчите и за мен. Това са момчета, които нямат много, от бедни семейства са. Футболисти, които просто обичат най-великата игра. И най-важното – правят го със сърце. Бях толкова щастлив да бъда техен треньор, но тогава получих обаждане от Полша и се върнах да работя в родината си.
-Когато бяхте треньор в Лехия (Гданск), имахте един български играч в състава си…
– Двама! Имах двама – Милен Гамаков и Симеон Славчев. Първо взех Гамаков – много добър футболист. Един ден ми се обади Стоичков и ми каза: „Питър, имам страхотен играч за теб – Симеон Славчев!“ Доверих му се и наистина беше така – Симеон игра две години при мен преди да отиде в „Карабах“.
– Вярно ли е, че е имало оферта към вас от ЦСКА?
– Говорил съм с Христо по този въпрос. Това е неговият отбор. Мястото, откъдето е започнал и заема много важно място в сърцето му. Той ме попита дали някога бих застанал начело на тима и разбира се, отговорих му, че бих с удоволствие, но може би не точно сега, а в бъдеще…
– В момента ЦСКА си търси треньор…
– Ако им потрябвам, достатъчно е да кажат на Христо и ще имат номера ми на мига!

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (1)

  1. боян бойчев-Свинята безродствена отново прави интервю за…стоичков!?Докога бе разплут дебелак?За кой ли път интервюраш чужд футболист само и само да имаш поредния повод да пишеш добри думи за кюрда?Да го сложа в устата ти чорбарска!!!Да го духа цялата спортгна редакция на „Труд“!!!

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.