Спипаха инспектор от БАБХ – Пловдив, с подкуп от 1000 лв. и 2 торбички сирене и кашкавал

Победителите делят награден фонд от 6800 лева

Бразилецът в „Ботев“ (Пд) най-резултатен в Европа

Никола Груевски няма да бъде екстрадиран в Северна Македония

ЕК: Държавите от ЕС не са длъжни да приемат кораби с мигранти

Талант, красота и музикални импровизации „В полите на Витоша”

Арестуваха сериен домашен обирджия Часове след обир в Горна Оряховица наел жилище в Шумен

Редят номинациите за кмет и общински съветници в БСП в Търново

Принц Уилям не се притеснява, ако някое от децата му се окаже гей

И Италия застана зад идеята на Вежди Рашидов за обща европейска дискусия за културното наследство

Намереният мъртъв мъж в Пловдив убит от жена си, арестуваха я 47-годишната пловдивчанка го намушкала в корема след скандал, опитала да прикрие следите

Индийски самолет кацна извънредно на летище в Лондон заради бомбена заплаха

Момчето, което се удави в Дунав, показало ден по-рано клип на майка си как скача в реката

Здравко Здравков: Най-вероятно временно ще бъда председател на Столичния строителен надзор

Теменужка Петкова: Моментът не е подходящ за оставка на директора на НЕК

Любомир Ковачев: Непрекъснато водя битки

Носим демоните в себе си, въпросът е дали имаме сили да ги преборим, пита се актьорът

– Напоследък работите с режисьора Бойко Илиев в театъра и с неговия син Ники Илиев в киното. Как се срещнахте?
– С Ники Илиев се запознахме в сериала „Забранена любов“ и той ме взе в „Чужденецът“. Там пък ме видя Бойко и ме покани в една пиеса – „Краят на дъгата“. Така започнаха да ме викат на кастинги, за сериали, за реклами… Бина Харалампиева ме взе в Малък градски театър „Зад канала“, но сега съм на свободна практика. Направихме „Поручик Бенц“ и „Антихрист“ с Бойко Илиев, изключително съм му благодарен, че ме покани, както и за смелата драматизация на сложния роман на Емилиян Станев. В „Антихрист“ играя младия Еньо – ренесансов образ, който преминава през различни етапи и винаги води битки – не толкова за вярата в Господ или срещу демоните в себе си, каквито всеки човек носи, а между доброто и лошото, за правилното и неправилното, важното и маловажното. Това е изключително актуален роман и бих искал да накарам зрителите да се замислят дали имат сили да преборят демоните в себе си, лицемерието, егоцентризма, самохвалството, себелюбието… Българинът има този нрав, да погуби нещата, които са наистина добри, да смачка някого. Романът ме накара в един етап от личния ми живот да осъзная, че много често ми се налага да нося окови, да бутам аз каруцата с ръждясалите колела. Едни такива вътрешни битки. Мога да кажа, че имам някакво сходство с Еньо, защото

всеки от нас може да бъде Антихрист

– На какъв етап от живота си сте сега?
– На битка. Винаги има такава. Не се случват при мене с лесна ръка нещата. Много трънлив път преминавам. Да, късметлия съм, но трябва да се боря за всичко, да се доказвам.

– Разкажете за първите си битки.
– Още на 45 дни съм заминал за Люксембург, тъй като баща ми беше консул там, после – първи секретар в посолството. Роден съм на 12 декември 1980 г., но не знам защо навсякъде в интернет пише 1981-ва… Майка ми си е дошла в България да ме роди, защото на старата номенклатура не са позволявали да си раждат децата в чужбина, за да нямат двойно гражданство. И така съм се появил в София в една люта зима, и на 45 дни съм отлетял със самолет за Люксембург. Тъй като баща ми е имал много работа, а майка ми е трябвало да го придружава, са ме изпратили при баба ми Иванка в Русе, която ме отгледа като малък. Да е жива и здрава, на 95 години е. В това ранно детство бях малко объркан, защото не виждах родителите си и

мислех, че баба ми е моята майка

После баща ми го изпратиха във Франция – първо като културен аташе, след това като първи секретар. През 1986 г. заминах за Париж и живях там до 1990 г. Големият ми шок беше, когато на петгодишна възраст се озовах във френско училище, където нищо не разбирах. Помня, че се скъсвах от рев и не исках да се пусна от баща ми. Изпитвах огромен страх, тъй като бях попаднал сред хора, които ме гледаха като извънземен. Не разбирах защо съм там, нямах приятели, исках да се върна в България. Единственото ми утешение беше да карам скейтборд на терасата, която в моите очи беше огромна. Преломен момент беше едно зелено училище, което във Франция трае почти месец. Там те учат да яздиш пони и разни полезни неща за живота и ти показват, че всеки отговаря сам за себе си. Още от малки ги учат на този индивидуализъм, който е характерен за французите, но това го разбрах години по-късно.

– Дойде 1989 г. и старите дипломати бяха отзовани. Как се почувствахте обратно в България?
– Имаше възможност да останем в чужбина, както направиха някои, защото тогава майка ми работеше в ЮНЕСКО, но баща ми беше категоричен да се прибираме. Беше голямата криза през 1990 г., с опашките за кисело мляко. От 15-и район в Париж, на километър от Айфеловата кула, дойдохме в една панелка в кв. Стрелбище, на 11-ия етаж, аз и сестра ми в една стая, нашите – в хола, и

попаднах в реалния живот

Шокът ми беше и когато от нормално френско училище попаднах в едно хулиганско наше училище, където имаше бой и дилъри на дрога. Когато се появих с разноцветните си тетрадки, с чанта и облечен добре, започнаха да ме гледат като изкопаемо. Разбрах, че няма да оцелея така и станах като другите. Бях достатъчно як, за да ги надвия. От прилежно момченце се превърнах в хулиганче. Не бях добър ученик, за ужас на нашите, които и двамата са икономисти. Не съм повтарял клас и не съм оставал на поправителни изпити, но една година имах седем тройки. Тогава исках да правя рок-група и започнах да свиря на барабани. Бях много близък приятел с Явор от „Гравити Ко“, който почина. Седяхме на един чин, неразделни. Той пееше страхотно още тогава. Свирех по цял ден, създавах проблеми на дядо ми с комшиите, защото репетирах в неговия апартамент.

 

Албена Тонкин:

Паник атаките са болестта на нашето време

В България все още тези състояния се крият или не им се обръща сериозно внимание, алармира блогърката

– Бени, какво те провокира да напишеш книгата „Как съхраних себе си”?
– Тази книга е много специална за мен, защото е край на един интересен и изпълнен с трудности период. Преминах през различни състояния, от бърнаут, панически атаки, депресия, до натрапчиви мисли. Годината преди да реша да напиша самата книга беше много тежка за мен, изправих се пред едни от най-големите си страхове, направих труден избор и като цяло успях изцяло да променя начина си на живот. След тази промяна отворих нова страница, която изцяло изключваше горните състояния. Поглеждайки назад, видях от какво съм се измъкнала, разбрах колко много хора живеят в този ужас и исках да споделя как аз успях да се справя. И дори книгата ми да помогне на един човек да се справи и да заживее наистина пълноценен живот, за мен означава, че съм свършила прекрасна работа и споделянето на личната ми история си е заслужавало напълно!

– Каква е целта на тази книга?
– Целта ми е да покажа на хората, че има изход. Щом един е успял да се справи, това означава, че е по силите и на другите. Книгата е просто един пример. Има си и още една цел, а именно да започне да се говори открито за тези неща, защото хората ги крият в себе си. Смятат, че състоянията на бърнаут, панически атаки, депресия и натрапчиви мисли са нещо, което трябва да се крие, че не е редно да се чувстват така, че е лошо и останалите ще ги помислят за луди. А реалността е много различна, хиляди от нас са в тези състояния, хиляди от нас се самообвиняват и ги прикриват. Затова и много хора изобщо не предприемат действие, не се лекуват, не се справят с тях. А животът с тези състояния е истински и ежедневен ад.

– Паник атаките са най-модерната болест. Защо? Какво е причината според теб все повече хора да страдат от панически разстройства?
– Не бих казала точно модерна. По-скоро паник атаките са болестта на времето, в което живеем в момента. Честно да ти кажа, ако станат модерни, ще си има положителна страна! Ще се говори за това и хората ще предприемат необходимите стъпки, за да се оправят. Но за България все още тези състояния се крият или не им се обръща сериозно внимание. Много често чуваме за тях: „Нищо ти няма, стига си преувеличавал“. А защо се случват на все повече хора? Времето, в което живеем, е изключително забързано и е пълно с хиляди възможности и тонове информация. Имаме достъп до всичко, искаме да свършим всичко, да постигнем всичко, да бъдем с тялото на еди-кой си, да работим като втори, да имаме семейство като трети, да постигнем нещата, които е постигнал четвърти… и в цялото това препускане губим себе си. Вече дори не се сещаме да се спрем и да се замислим кое е важното за нас, а просто се втурваме в лудата надпревара за все повече и повече, без да спираме. И в крайна сметка тялото ни не издържа. Паническите атаки са нещо много хубаво.

– Защо?
– Те идват в точния момент, за да ни кажат „Чакай малко, спри се“. Те са нашият защитен механизъм, тялото иска да ни предпази от това да прегорим, да изчезнем. Много често обаче ние подминаваме тези сигнали, стягаме се и продължаваме и така до следващата паническа атака, докато в един момент те не ни превземат и за нас стане невъзможно да живеем нормален живот. Затова е много важно да им обръщаме внимание, нека те бъдат нашите червени флагчета, които ни казват да спрем, да се огледаме, да премислим какво правим, защо го правим, дали начинът ни на живот ще ни доведе до нещо добро, дали целите, които преследваме, не са цели на някой друг…

* Емилия тръгна на турне с младок

* Светлана Гущерова напомпа бюст

* Галена ще пее на гей парада

* Стилиян Петров: Не ми даваха големи шансове да оцелея

* Рами Малек си пада по колежки

* Турската актриса Елчин Сангу получи предложение за брак

 

ТЕЗИ И ДРУГИ ЧЕТИВА – В „ЖЪЛТ ТРУД“ ОТ 5 ЮНИ!

АКО ВИДИТЕ НЕЩО ЛЮБОПИТНО, НЯКОЕ НАРУШЕНИЕ ИЛИ ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, СНИМАЙТЕ И ПРАЩАЙТЕ ВАШИТЕ СИГНАЛИ НА МЕЙЛА НА „ТРУД“ – trud@trud.bg и trudonline@gmail.com

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.