Апаш задигна чанта с 1300 лева от жилище в Търново Крадецът влязъл да тършува в жилището през терасата

Митничари откриха 3 килограма кокаин, зашити в дрехите на пътник на „Калотина“

Росгвардия формира морска бригада за охрана на Кримския мост

Красимир Първанов подаде оставка като заместник-министър на енергетиката

Трима министри напуснаха кабинета на Тереза Мей

Адвокат от Карлово подаде сигнал, че синът му е бил пребит от полицаи

Цвета Караянчева: В момента няма решение Цветан Цветанов да напусне парламента

40-годишен мъж е убит с нож в циганската махала на Белица Опитал се да потуши семеен скандал

Основният свидетел по делото „КТБ“ с бележки с числа и дати в спецсъда

Луноход на водород изследва чужди планети Подвижна космическа станция във вид на кемпер

Земетресение от 2.8 по Рихтер в района на Благоевград

Пентагонът отпуска 1 милиард долара за стената на Тръмп

Красимир Янков: Цветанов трябваше да прати сигнала за „Артекс” в КПКОНПИ

Искрен Пецов: Иво Карамански искаше да купи китарата ми Писаха, че съм бил с над 2000 жени, под 1000 са, смее се изпълнителят на "Кайман"

Анализатор: Плановете на Ердоган да превърне „Света София” в Истанбул в джамия са политически ход

Любомир Левчев – живият класик на българската литература, пред „Труд“: Обложиха надеждите с ДДС Свободата е по-голяма от нас. Тя може да ни смаже, да ни удави, да се загубим в нея

Снимка: Цветан Томчев

Четиридесет дни преди своя 84-ти рожден ден поетът Любомир Левчев доверява пред широката аудитория на в. „Труд” свои нелесно изречени размисли: за капаните на свободата, която е по-голяма от нас; за „Третия Рим” – без угризения в неравноделните тактове на „великото преселение” днес; за мутирането на човека – роб на потребителската мания. Левчев не задава отговорите, нито измисля бодливите въпроси на разбуненото ни време. Той отдавна е предрекъл в поезията и романистиката си, че сме пред прага на едно кухо човечество, което „открива в себе си глобалната пустота, натъпкана с електронна информация, която бързо като нас остарява и се превръща на скимтене”. Тревогата пулсира в кръвта на съвременника и тя ще изригне като гейзер, колкото и да разчитаме на благоразумието, защото светът е лишен от равновесните си полюси. А Поетът предпочита в ежедневното си меню солта на песента и омаята на орфическото кръщение. Той вярва, че все някога фабриката за илюзии ще произведе у българина същинското усещане за просперитет. Ако се обединим пред Олтара на Родината.

– Г-н Левчев, кое надделява днес във Вашето ежедневие – поезията, прозаизмът или нещо невидимо?
– Денят ми е двулик като бога Янус – врата, която отваря, и врата, която затваря – приятели и глътки вино с тях, но и неприятни хапчета… Много отдавна подчиних живота си на вътрешния диалог и често повтарям фразата: „Никога не задавай въпрос, за който нямаш поне два отговора“. А на вашия въпрос отговорът може би се крие в това, че има израз „ежедневни грижи“, но няма „ежедневна поезия“.

– Следите ли политическите новини от България и света? Тревожат ли Ви атентатите, демонстрациите, бунтовете…
– Не бих казал, че си обяснявам добре всичко, което става днес. Хаотично ми е и тревожно. Виждам, че не свободата, а някаква несигурност кара хората да не се обвързват с нещо категорично. Светът от доста време е лишен от своите традиционни полюси, но все още не може да се познае. Уж е мирен и спокоен, а всъщност е неуверен. Свободата му се съмнява в себе си.

– Това ли е най-опасната свобода?
– Колкото и да е привлекателна, колкото и да е скъпа, Свободата често се оказва неудобна, дори опасна. Затова много плахи души са се отказвали и ще се отказват доброволно от нея. Защо ли? Защото Свободата е по-голяма от нас. Тя може да ни смаже, да ни удави, да се загубим в нея. Така възниква въпросът за „границите на личната свобода“. Ние се самоограничаваме, за да се самосъхраним. Все по-рядко се говори за свободата на съвестта (Монтен). Прагматизмът не обича абстракциите. А тъкмо свободата на съвестта е естественото основание и естествената граница за свободата на словото. Свободата не може да съществува изолирано. Свободният пазар е принуден да допуска свободната мисъл.

– Очевидно европейската цивилизация е в упадък – виждаме как азиатските култури и икономики превземат световните пазари. Как да оцелеем под техния натиск? Имате ли формула за себе си…
– Цивилизации са загивали и ще загиват. Каква е драмата тук? Може би наследниците ни ще са по-щастливи като китайски глобалисти… Знаел ли е Кубрат, че неговият наследник ще основе държава България далеч на югозапад и при управлението на цар Иван-Асен ІІ столицата Търново ще се нарича „Третия Рим“? Представете си, че един ден София ще бъде столицата на Китайска Европа… Всяка фикция все някога се облича в реалност!

– Преди време казахте: „Световният човек не е безродно същество“. Унификацията ли е най-страшната заплаха днес?
– Виждаме, че се извършва ново „велико преселение на народите“ – и не само в пространството, но и във времето. Всеки търси свои следи в бъдещето и във вечността. Да преодолеем граничността на душите си и да останем себе си – това е днешната българска историческа мисия.

– Вече 12 години сме в семейството на европейските народи. Как българският дух и креативността на народа ни да се вмести успешно сред самомнителните „стари“ членки на ЕС?
– При влизането ни в Европейския съюз имаше особен интерес към България и българския народ. Интерес, какъвто е проявяван само веднъж в историята – през втората половина на ХІХ век, когато благодарение на Руско-турската, освободителна за нас, война забравената ни държава възкръсва, дръзко се обединява и обявява независимост. Тогава са казвани и най-хубавите думи за нас (Тургенев, Юго, Гарибалди, Достоевски, Ламартин). Днес, след 140 години, вероятно само ние ги помним. И точно при присъединяването ни към ЕС светът ни преоткриваше като излизащи от руините на няколко национални катастрофи. Нашият народ притежава богатото вътрешно многообразие, което е добро и опасно качество. То неведнъж ни е пречило да бъдем единни. Но може би обединяването пред Олтара на Родината, обръщането към себе си ще ни помогне да преоткрием света и своето място в него.

– Да, в едно свое есе казвате: „Разделяйте властите, но не и хората!“. Какво ни даде времето на Прехода? Можем ли да кажем, че България се възражда, че новите поколения виждат перспектива за живот в родината?
– Преходът едва ли е свършил. Днес ние наричаме „време“ толкова различни неща. Според античната космогония – по-точно според орфическата, Времето или Хронос е божество. Протобог. Днес Времето не е бог. Времето е пари. И от това тъждество всеки би предпочел да се кланя на парите. Така Времето, с което ние общуваме, е един детрониран, паднал, материализиран, очовечен от нас бог. Това време не знае как да се държи с нас. Блез Паскал казваше: „Ние сме тъй неблагоразумни, че блуждаем във времена, които не са наши. А съвсем не мислим за това време, което единствено ни принадлежи…“. А и сред толкова фалшиви проблеми и новини как ще познаем истинските? Затвориха фабриката за илюзии (по-скоро я продадоха за един долар). Обявиха обещанията в несъстоятелност. Обложиха надеждите с данък добавена стойност. Предупредиха, че мечтите и пътищата са опасни. Народът е изнервен и напрегнат. Диктатурата на парите, представяща се за демокрация, го смазва. Народът гледа лошо…

– Но като че ли стана архаично да се говори за Народ?
– Термините приспособяват своето значение към новото време, за да не ги подменят с чуждици. Започнахме да заобикаляме думата „народ“ като извор, в който са хвърлили отрова. (Всъщност кой ли не е хвърлял политическа отрова в това кладенче, а то продължава да бъде лечебно и чудотворно.) Гражданите, които гилотинираха аристокрацията, произведоха народа в нация. Какво, в края на краищата, сме ние, след тринадесетвековния ни преход? Народ? Нация? Етнос? Племе? И каква точно ни се пада България? Отечество любезно? Мила родина? Свидна татковина? Или територията, която желаем да напуснем? След зловещите статистики за изтичане на мозъци и кръв от България в годините на Прехода напоследък все по-често се говори за завръщане на млади българи. И това е надеждата за перспектива и смисъл.

– А любовта? И тя ли е само термин – все по-шаблонен, изпразнен от съдържание емотикон на новите социални мрежи?
– Блажения Августин е казал: „Не обичай нищо, което може да ти бъде отнето“. А за да не ти бъде отнето, по-добре му дай свобода.

 

Моята „машина за забравяне“ отказва да забрави толкова излишни неща.

Eто шестата част от поемата ми „Островът и всичко останало“:

Морският бриз люлее
говорещото паяче.
Говорещо на мен
или на Вятъра.
Това е все едно, защото
трима самотници,
събрани,
не правят нищо повече от тройна самота.

Как се наричаше това тризвездие,
родено от бързата кучка? –
Сляпата вяра.
Ослепителната красота.
И мъдростта на Омир…
Какъв триъгълник любовен!

Приятелю!
О, Приятелю!

Защо се криеш
в удобната неразбираемост на стиховете?

Днес силата, която формулира
света, не е религията,
нито политиката.
Светци купуват и продават
народни гласове – vox dei.
Човекът, който беше висша потребност,
днес е самодоволен потребител.
Приспособява се към себе си.
Клонира се.
Погубва своето природно основание.
И еволюцията свършва
в количествен абсурд.
Смъртта е снесла своите ядрени яйца.
И мътни обстоятелства ги мътят.
Часовниците бият, но без вяра.
И календарът вече не е вечен.

 

Нашият гост
Любомир Левчев е роден на 27 април 1935 г. в Троян. Главен редактор на в. “Литературен фронт” (1961-1971), първи зам.-министър на културата (1975-1979), председател на СБП (1979-1989). От 1991 г. е собственик на ИК “Орфей” и едноименното списание. Първата му книга “Звездите са мои” излиза през 1957 г. Издал е повече от 35 книги с поезия, като най-новите са: “Седемдесет и седем” (2012), “Тъжна светлина” (2013), “В невидимата кула” (2014), “Самосън” (2017), “Островът и всичко останало” (2018). Автор е на романите “Убий Българина!”, “Ти си следващият” и “Панихида за мъртвото време”, на много киносценарии и есета. Повече от 80 негови книги са издадени в 34 страни. Доктор Хонорис Кауза на УниБИТ и на Бургаския свободен университет; Фелоу на Йейлския университет (САЩ). Действителен член на Европейската академия за изкуство, наука и култура – Париж. Основател на Европейската академия за поезия – Люксембург. Член на Международната къща на поезията – Брюксел, и на Международния литературен фонд – Москва. Носител на националните награди: “Н. Вапцаров”, “П. Пенев”, “Д. Дебелянов”, “Хр. Г. Данов”, орден “Стара планина” – Първа степен (2005). Признания в чужбина: Златен медал за поезия на Френската академия и звание “Рицар на поезията” (1985); Медал на Асоциацията на венецуелските писатели (1985); Награди “Мате Залка” и “Борис Полевой” – Русия (1986); Голямата награда на института “Ал. Пушкин” и Сорбоната (1989); Световна награда за мистична поезия “Фернандо Риело” (1993); “Златен венец” на Стружките вечери на поезията (2010), Международната награда “Уилям Мередит” (2013), Почетен гражданин на София.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (2)

  1. Някога тартор на младите поети беше Добри Жотев. Помните ли го? Човек със собствени позиции, свободолюбив и независим. Естествено диктатора от Правец не го изтърпя и Добри Жотев живя и почина като учител по български език, но не се преклони пред тоталитарния вожд. Заместилият го Л.Левчев, получил партийно поръчение да подчини „художествено-творческата“ интелигенция на „Партията“ и днес живее в разкош. И този човек продължава да се чувства като морален съдник на времето. Опериран от чувството на срам циник с мания за величие, а всъщност обикновен подлец и нагаждач, безгръбначно!

  2. очи левчеви погледнете,
    що эа „нещо „е, ще раэберете

    няма благородство на поета,
    няма милост във човека

    само трудната борба на лакея
    да пребъде във соц. “ епопея“

    урааа

    / достатъчно скриха,
    та эатуй само таэи щриха/

    урааа

    / очите са проэорец
    към душата на човека/

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.