Откриха завишени стойности на уран във водата на Харманли

Хванаха дядо да кара нерегистриран автомобил

Над 520 мигранти бяха спасени от испанската брегова охрана

Намериха трупа на едно от децата, пометени от вълна във Варна

Заловиха шофьор седнал зад волана след употреба на коктейл от наркотици

Мевлют Чавушоглу: Русия и Турция обсъждат възможност за отмяна на визовия режим

Говорителят на Белия Дом: САЩ няма да забравят как Турция се отнесе с пастор Андрю Брънсън

Какво прави мама, когато на татко не му е харесал обядът?

Министър Нено Димов: Няма опасност за туристическия сезон и летуващите в районите на разлива на мазут в морето

Регистрирано е силно земетресение с магнитуд 6.6 в района на Андреановските острови в Берингово море

Започва строителството на отсечка от АМ „Хемус“ между Буховци и Белокопитово

Шофьор с книжка от 2 месеца помете трима ученика на спирка в Петрич

Китай изпраща преговарящ в САЩ за търговски разговори

Втора нощ продължава спасителната операция при рухналия виадукт в Генуа

Международно издирван член на „Ислямска държава“ беше арестуван в Калифорния

Мария Лалева: Старите кучета не те приемат без битка

Режисьорът Тодор Анастасов и сценаристката Мария Лалева.

Сценаристката на новия български филм „Дамасцена“ в откровен разговор за икономика, поезия и кино

– Mария, теб те наричат поетесата на фейсбук, поетесата чудо, имаш хиляди фенове в социалната мрежа, които ти говорят все едно сте си пили кафето всеки ден. Как се получи,че ти стана първата ни звезда родена от фейсбук, а не от някоя класация, конкурс, риалити шоу или жълта хроника?

– Не съм звезда. Поезията не е шоу-бизнес, за радост, и затова не ражда звезди, които да запълват жълтата преса. Истинските звезди не са там. Какво ял, с кого спал, с кого се сбил, защо се пропил – не са теми, за които един уважаващ себе си автор би давал интервюта. Но да, странно и доста неочаквано за мен станах популярна във фб. Колкото и да отричат, това е медия. Най- голямата в момента. Тя създава усещане за непосредствена близост с всички и всичко – бързо, на мига и в това е разковничето.

Хората имат сетива за честността и отговарят също честно. Популярността не се измерва в лайкове, а точно в онова много необяснимо усещане да почувстваш някого близък, без дори да го познаваш лично.

– Казват, че когато живееш в тежко време мислиш за оцеляване, а не за поезия. Но твоята популярност опроверга подобна теория. Защо, какво послание пращаш?

– Не мисля за посланието, когато пиша поезия. Стихотворението е състояние, емоция, рана, въпрос. Не винаги е мой. Понякога е чужда история, но не мога да я изрека освен от първо лице единствено число. Защото трябва да мине през мен, за да я изживея и да й дам думи. Поезията е тежък товар и не можеш дълго да я задържаш в себе си. Забелязала съм, че чувствителните, честните хора, родените артисти обичат да четат поезия. Заради ритъма и формата. За да обичаш поезията, са нужни по-високи вибрации.

– И да си дойдем на думата, направи филма „Дамасцена”. Той още не е по екраните, но вече има огромна слава, фенове и очаквания. Каква история ще ни разкаже лентата?

– Дълга, красива и тежка история. Историята на един мъж, вплетена в историята на нашата страна. Цели 50 години на битки, мечти, падения, победи и съзряване. Една история с много въпроси и много възможности всеки зрител да намери и въпроса, и отговора си. История, която може и да те разплаче, но няма да ти позволи да си тръгнеш от киносалона, без да те изпълни с надежда и с вяра в красивото и светлото.

– Ти си дебютант в правенето на филми. Обикновено в тази гилдия са доста ревниви към така наречените „външни хора”, изпита ли вече гнева върху себе си? И как кинаджиите приеха една икономистка и поетеса в своя храм?

– Аз бях дебютант и в поетичните среди. Брояха ми лайковете във фб, разфрендваха ме, нервираха се на продадения тираж на стихосбирките ми, плюеха ме. Където и да дебютираш, старите кучета не те приемат без битка, дори и да си талантлив. В средите на българското кино е малко като в оня стар виц, че при социализма сме живеели като в родово-общинния строй – управляват ни родове и живеем на общини. Открай време у нас „кинаджийската” професия се предава по наследство – майки, бащи, синове, дъщери, снахи… Това е изключително трудна професия. Ако не я познаваш, не знаеш колко труд, нерви и себеотдаване стоят зад един- единствен кадър. Може би затова киното е едно затворено общество със свои правила, ритъм, хумор. Не ме вълнува дали и как ще ме приеме киногилдията, а как ще приемат филма „Дамасцена“ зрителите. Или следващия ни проект. Ние направихме филма за българския зрител. И полагаме всички усилия той да стигне до максимално много хора. В което е смисълът на киното като изкуство.

– Как се прави в днешно време филм без нито един лев помощ от някоя институция, въобще разкажи за трудното битие да организираш подобна мегапродукция, как се доверяват спонсорите, какво питат и какво искат преди да дадат парите си?

– Както би трябвало да се прави всеки филм – с любов и с желание да създадеш творба. В случая с Дамасцена имахме късмет нашият инвеститор да е и наш съмишленик, да ни вярва. И ние да вярваме в него. Той имаше само едно изискване- сценарият, парите му и режисурата на филма да се поверят на дебютанти. Колкото и да е странно – инвеститорите в новия ни проект, също частни, имат точно същото изискване. Явно „славата”, че българското кино е виртуозна и добре работеща машина за крадене на пари, е достигнала далече извън пределите на тази група.

– Говориш във филма си за българската мечта, каква е тя и каква е твоята мечта?

– Прекрасно е отговорил на този въпрос режисьорът Тодор Анастасов: „Тук съм роден, тук съм учил, тук искам да живея, тук искам да работя. Та ние живеем в рая”. Бих добавила – тук искам да живеят децата ми и да вярват, че това е правилният избор. Искам да обичат тази земя и да се научат, че раят е нещо, което създаваш, а не което ти се дава наготово.

– Риск или предимство е да правиш филм по истинска история?

– Не вярвам, че може да се създаде хубав филм без истинска история. Дори и фантастичните филми са нещо, което навярно някъде в тази вселена съществува и някой от авторите е уловил това. Като Жул Верн, който описва подводницата на капитан Немо далеч преди да е изобретена.

– Режисьор на „Дамасцена“ е Тодор Анастасов, а основните роли са поверени на Веселин Плачков, Димитър Баненкин, Неда Спасова, Симона Халачева, Любен Чаталов и още над петдесет актьори. В най-мащабната продукция, снимана у нас през последните двадесет и пет години, участват още над 1300 статисти, сцените са снимани през четирите сезона и на десетки локации из България. Такава мегапродукция е огромна отговорност, не ви ли хващаше страх по някое време, че нещо може да се обърка?

– Най-много ме е страх от хора, които не се страхуват. Имаше страх, разбира се. Крайната самоувереност е патология. Отговорността е въпрос на лично отношение и характер, не толкова на професия. Когато правиш филм и нещо не се обърка, е време да започнеш да се притесняваш дали си прав път. Киното е отборен спорт и резултатът се вижда в киносалона. Защото победата я определя публиката. Единствено публиката.

– За колко време реализирахте филма и кои бяха трудните и най-запомнящите се моменти?

– За около 10 месеца снимки и още толкова монтаж и пост продукция. Не мога да кажа с точност ярко запомнящи се моменти. Имам общо усещане за процеса – умора, напрежение и в същото време, през цялото време – невероятно удовлетворение и обич към това, което правиш.

– Правиш впечатление на човек, който обича рисковете и предизвикателствата. Политиката изкушава ли те, би ли се хвърлила и в тия води?

– Не.

– Често казваш, че България е красиво място за живеене, оптимист ли си за близкото бъдеще на държавата, би ли искала синът ти да остане тук?

– Бих искала да остане и ще се постарая като родител да направя това място толкова красиво за живеене, че да го обича поне колкото мен. Но дали ще остане е негов избор. Децата не ни принадлежат. Техните избори – също.

– Ти си доста граждански активна във фейсбук профила си. Смело коментираш и иронизираш скандалите на деня, политическите инфантилизми, не се ли страхуваш?

– Тъжно е, но простакът е надарен с по-здрави гласни струни. Шумно говорещите и шумно смеещите се хора винаги са ме карали да заставам нащрек. Народът го е рекъл добре – тихите води са най-дълбоки. На плиткото крещят малките.

– Униформеното мислене е доста по-безопасно, ти за какво би си замълчала или направила компромис?

– Аз се славя с голяма уста, така че да си замълча някак не ми е в природата. Правя разлика между тишина и мълчание. Имаш право да мълчиш само, ако си положил всички усилия да изречеш каквото мислиш. Мъдрият мълчи след това, страхливецът – предварително. Не правя компромис с предатели. Предателството има много форми и степени, различни причини, но си е предателство. Най-тъжно ми е като видя човек да предаде себе си. Това е единственият човек, за когото знам, че няма как да му помогна.

– За да задоволим любопитството на читателите, кажи как прописа стихове, имаше ли някакъв повод и защо Бог и библейското е толкова силно застъпено в в писаното от теб?

– Отдавна пиша, но късно публикувах. Бог в стиховете ми няма онази религиозна окраска, в която обичайно се приема. Преминала съм онази граница, която отделя религията от духовността. Догмите, каноните, страхът от наказанието Божие са последното нещо, в което един поет може да вярва. Изкуството изобщо е призвано да руши граници в мисленето и всеки творец зида собствен храм, има собствен Бог. Както и всеки човек всъщност. В това е голямата тайна на свободната воля.

 

25-1Поетесата от фейсбук

 

Урок по достойнство

Мой си е, сине, и тежкият кръст
да те науча на доблест.
Да те извая от дух. От душа и от пръст,
за да си Богу достоен.
В едно те заклевам. В едно. И сега.
Жена не разплаквай, която обича.
Мъжът не оставя сълзи зад гърба.
Мъжът е достоен. Дори необичащ.
Мерзавецът бяга, но ти остани.
Бъди по-голям от страха и вината.
Глупакът мълчи, ала ти говори.
Така че след теб светлина да остава.
Така че след теб да пак да никне трева.
Така че след теб някой друг да обичат.
Дори необичащ, целувай ръка.
Че всяко сърце е от Бог. И е живо.

 

Не съм ви ближна

Не просто безбожно, а трижди прокълнато гола
ще разхождам душата си пред очите ви слепи –
да ви гледа от упор, да ви стряска с въпроси,
да ви плаши със смях и със липса на дрехи.

Голотата е страшна, безпощадно жестока
към удобния свят на страхливата съвест.
И е ад, и е грях, и е път без посока
за човешката глупост, заблудена да съди.

Облечете добре лицемерното лустро,
наметнете грижливо завистта си със риза,
закопчайте прилично, пристегнете я гузно.
Ако имате две, отминете. Не съм ви ближна.

 

Ако мъж бях родена

Ако мъж бях родена,
първо бихме се сбили.
После с раните щяхме
да поседнем да пием.
Да осъмнем приятели,
да се борим с годините,
да пораснат децата,
побелеят жените ни.
Да изплачем над чашата
пред приятел сълзите си,
да говорим за вярата,
да изпеем мечтите си…
А сега – да ми кажеш
аз какво да направя.
Ни приятел с мъжете,
ни жена ще ти ставам.
Ни роман да подкараме,
че отдавна те зная.
Я, кажи ми: Наздраве.
И да почнем от края.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.