Ревността е признак на слабост

Незрящите хора ми обърнаха мирогледа

Само веднъж съм позирала на мъжа ми да ме рисува

На сцена с Ненчо Илчев - двамата участват в юбилейния спектакъл на Стоянка Мутафова днес.

Мария Сапунджиева в комедията “Особености на руската любов” в Драматичен театър “Стефан Киров”.

- Мария, на 2-ри февруари и на 12-ти март в зала №1 на НДК ти ще участваш в юбилейния спектакъл на Стоянка Мутафова - “70 години на сцената”, който е навръх нейния 97-ми рожден ден. Пожелаваш ли си такова сценично дълголетие?

- Честно казано, дори не мога да си представя, че ще мога да издържа толкова, не мога да се надценявам, макар че много й се възхищавам. Всъщност, поводът и причината да участвам в това събитие - на втори февруари, стана интервюто на Стоянка при Слави Трифонов. След като го гледах, се обадих на продуцента на спектакъла и искрено го поздравих, защото той беше организирал цялото това нещо. Казах му, че съм толкова възхитена, че и аз искам с нещо да поздравя Стоянка - не знам точно с какво, но много искам! Иначе, въобще не съм се замисляла, че някога ще ходя аз да поздравявам Стоянка Мутафова, но това, което тя каза в това интервю наистина ме вдъхнови. В него тя сподели много истини, които са и мое верую в професията. Особено ме впечатли това, че и тя не обича да прави ролята, движейки се по магистрала, а по някакви горски, трудни и скалисти пътеки. Аз също обичам така да създавам ролите си - колкото ми е по-трудно, толкова ми е по-интересно!

- Каква ще бъде твоята роля в този спектакъл?

- Да я издавам ли? На мен и Ненчо Илчев много спонтанно ни дойде идеята да направим един скеч, който са играли Стоянка и Парцалев преди нямам представа колко години, но е много смешен. Аз от дете съм запомнила Стоянка с ролята й на баба Гицка, с която тя стана прословута. Още тогава и аз така започнах - с баба Гицка и я изпълнявах под път и над път, пред роднини, познати и т.н.

- На 30-ти март, отново в зала 1 на НДК ще участваш и в юбилейното представление №200 на “Мъжът на жена ми” на режисьора Мариус Куркински. С какво си обясняваш този голям интерес към него и теб самата вълнува ли те темата за изневярата?

- Първо - драматургията е много добра, изключителна пиеса, също така разпределението е много точно, а когато режисьорът е добър и като има и добър продуцент - и те нещата отиват до към 10-20 години! Иначе играя в много пиеси, където се третира темата за изневярата, като “Истината” например, но аз никога не съм се докосвала реално до този проблем.

- Какво кара хората да изневеряват?

- Към изневяра е склонен слаб човек, страхлив човек, когато е несигурен в себе си, даже и в пиесата се казва - бях несигурна, ревнувах... По принцип ревността е признак на слабост.

- Никога ли не си ревнувала и би ли простила изневяра?

- Не ми се е налагало, в нашето семейство живеем в доверие. Мисля, че дори нещо да лъсне, ние пак бихме продължили напред. Защото, когато имаш мъдър и разсъждаващ човек насреща, човек с акъла си - тези неща се преодоляват. Те са нормални в едно семейство, но не ми се е случвало, обаче пък на сцената ми се случва, което е супер интересно, нека пък там да го преживея.

- В постановката “Моли Суини” ти си в ролята на незряща жена, като за да се превъплътиш успешно в нея си се подготвяла три месеца. Какво научи от тези хора през това време?

- Да, това е една от любимите ми роли. Много научих от тях, те ми обърнаха въобще мирогледа. Научих се да ценя малките неща и разбрах колко е важно да има човек приятели и колко е зависим от тях, защото тези хора живеят живота си благодарение на приятели и на хора, които ги подкрепят. Разбрах, колко е важно да благодарим всеки ден, че имаме очи, уши и всички останали неща, които ги имаме за даденост и пропускаме да ги осъзнаем всеки ден. Общувайки с тях, аз разбрах, че нямам право да се оплаквам за нищо. Ние се оплакваме за какво ли не, а тези хора какво да кажат - в действителност те имат много по-положителна нагласа към света. Разбрах също и как човек трябва да се радва на водата, на топлината и на всичко онова, което тези хора чувстват и виждат.

- Какви нови роли работиш в момента?

- Репетирам нова руска, съвременна пиеса - “Докато тя умираше”, която трябва да излезе в началото на март. Ролята ми е на стара мома, а самата история в нея е много приятна чисто човешка - забавна и тъжна едновременно - на ръба е. Както в живота, каквото там, такова и на сцената.

- С кого от твоите колеги или приятели имате най-сходно чувство за хумор?

- Велко Кънев беше един от видните шегаджии в живота. С него играехме в Народния театър, където аз трябваше да бъда дълбоко драматична, страдаща, изоставена съпруга, цялата в черно и в този си страдалчески вид той много обичаше да ме разсмива и да ми причинява това мъчение да се удържам сериозна. Даже ме е оставял сама на сцената, а той се скриваше и ме оставяше аз да се мъча, да се гърча и да се боря неистово да не се разсмея, при това ми правеше редовно този номер. Много се мъчех и почти винаги успявах да не се разсмея, защото аз съм от издръжливите, но ми костваше наистина много.

- Какво може да те разплаче?

- В живота съм по-пастелен тип. Няма да скрия, че си поплаквам от време на време, но съм човек на крайностите и понеже в професията си живея в едната крайност, обичам след това да се лашна в другата - нямам средно положение. Разплаках се преди няколко дена, когато връчиха дипломата на сина ми, защото бяха направили изключително вълнуващо тържество. Той се дипломира за доктор и когато зазвуча химна не можах да не се разплача. След тази церемония си излязох толкова уморена и емоционално каталясала, но това беше последният път, когато се просълзих.

- Имаше ли реален прототип за ролята на мама Божка, която стана любимка на много хора?

- Не, тя е комплексен образ, съвкупност от мои наблюдения, от които съм си направила тази компилация. Даже характерното дупе на мама Божка съм го взаимствала, защото като кацнах в Ню Йорк и ми направи впечатление, че всички на летището бяха чернокожи, а негърките имат едни много специфични дупета и това съм го запомнила и после съм го приложила в този образ.

- Вече дори стана модерно да си уголемяват и тези части от тялото, а не само бюста. Ти самата изкушавала ли си се някога да се подложиш на някаква козметична интервенция?

-Не, стига моля ти се! Получавала съм някакви предложения да ми правят нещо по лицето - тук да ми подпъхнели, там да ми сложели, да ми турели... Викам им - не, аз не съм по тези неща, объркали сте човека!

- Продължаваш ли да тичаш по ж.п. линиите за тонус и случва ли се да минават влакове и да прекъсват тренировката ти?

- Да, продължавам и да - минават влакове! Гарата вече е подновена и съм много щастлива от това. Преди беше по-мизерно, но видяха, че тичам там и взеха, че направиха ремонт, но гарата си ми е чудна, аз се задоволявам с нея. Тези, които ремонтират линията ме познават и често ми махат и ми викат - браво, Мария! Сега вече имам и куче и те ме питат - защо не тичаш с кучето? Викам - не мога, първо разхождам кучето, после аз тичам. Намерих го случайно, защото се беше загубило - много красиво, ловно куче.

- Съпругът ти е художник и сигурно често те е рисувал, усещаш ли се като муза?

- Не, уау - муза? Само един път съм му позирала, когато бяхме много млади и повече не се е повторило и то му трябваше модел, за да нарисува някакво бедро, или какво някаква друга част искаше да ползва от мене, но цялата в никакъв случай не ме е рисувал. Нямам и нерви да седя там и да позирам толкова време - не, не!

- Заедно сте 25 години, каква е рецептата за семейно щастие?

- Всеки трябва да държи другия и да си помагат. Така завърши и снощното ни представление - да се държат един за друг и да не се загубят.

- Политици идвали ли са на твои спектакли и кое представление би им препоръчала?

- Може и да са идвали - е, идвали са, ама не да съм ги канила аз. Не деля хората в публиката, но на политиците бих им препоръчала едно хубавичко представление - “Вересии”, което играем в театър 199. Даже зам. министърът на културата го гледа скоро и беше много впечатлен.

- Големият ни актьор Велко Кънев е бил един от най-близките ти хора. Кой е най-ценният съвет, който си получавала от него?

- Да не оставам само с едно дете и да не си продавам апартамента, като и за двете неща го послушах и не сбърках.

- Сънувала ли си Велко и Чочо Попйорданов?

- Сънувам ги! Да! Даже в нощта преди погребението на Иван Ласкин, сънувах Велко, а те бяха близки приятели. Има необясними неща...

- Най-необяснимата случка?

- Вярвам, че има такива неща и съм ги преживявала, например на Кози камък - това е едно невероятно и древно тракийско място. Там повярвах, че има някаква космическа намеса и продължавам да вярвам, че това е нещо свръхчовешко, защото усещането е неописуемо. На това място се чувстваш все едно си между небето и земята, дори един професор ме качи на скалата там и после ме попита как съм се почувствала. Отговорих му, че виждам земята с очите си, но усещането ми е, че съм в небето. Той ми обясни, че всички, които се качват на това място, са се чувствали по същия начин. Необяснимо е.

- Усещала ли си невидима подкрепа в тежък момент?

- Да, имах такъв момент, когато ме блъсна такси и мисля, че тогава имаше нещо, което ме спаси, защото колата ме влачи поне 10 метра в снега на “Витошка”. Таксито се хлъзна по леда и ме бутна, а аз паднах под бронята и то си ме повлече, а аз се питах - този човек за вкъщи ли иска да ме прибира, къде е тръгнал!?

- Помага ли ти вярата?

- Е, как! Та аз само на нея се крепя, само тя ми остава в трудните моменти. Също така си имам начини да насочвам мисловната си енергия и да визуализирам дадено нещо, което искам да стане. Имам си някои мои специално измислени методи, които си прилагам.

- Любимата мисъл?

- Имам навик, като чета книги, да си записвам любими цитати. Последният е от Чарлз Дикенс - “Де да можехме, докато стареем и се сбръчкваме, да запазим младежката свежест на сърцата ни, тогава никаква грижа, или мъка не би могла да ни сломи”.

Нашият гост

Талантливата актриса Мария Сапунджиева осъзнава своето влечение към сцената още от малка и започва да изнася импровизирани представления пред роднини и приятели. Признава, че дори насила е накарала родителите си да я запишат в детско театрално студио “Щурче” в родния й град Варна. Там съдбата я среща с друго голямо име в родния театър - Мариус Куркински и когато са едва в осми клас, те играят в детското комедийно представление “Чер хайвер и леща”, поставено от Мариус. Мария притежава дарбата не само на комедийна, но и на драматична актриса и не случайно печели два Икара за главна женска роля в постановките “Таня, Таня” и “Моли Суини”. Тя е носителка и на наградата - “Аскеер” за поддържаща женска роля за “Декамерон, или кръв и страст по Бокачо”. Голяма популярност сред родните зрители й носят и изявите на малкия екран в станалите култови предавания - “Клуб НЛО” и “Пълна лудница”.