На 18 ноември 2018 да почерпят

Спортисти и авантюристи ни славят в Гинес Най-любопитните постижения в Книгата на рекордите

Затягат правилата за билбордовете край шосетата

Икономиката ще загуби 2,2 млрд. лева заради недостиг на шофьори Бранша чакаа поне 2000 водачи от българските диаспори

Калоян Паргов: Предсрочни догодина избори са неминуеми

Предупредителен код заради очакваните валежи в 20 области утре

Дубайските полицаи се качват на летящи мотори (ВИДЕО)

Риалити звезда се сгоди за милионерски син Пенелопе каза “да” на Иван Динев

Филмът за Силвио Берлускони препуска към екрана Режисьор е майсторът Паоло Сорентино

70 задържани на протест заради климатичните промени в Лондон

Георги Мамалев: Протестите няма да доведат до нищо добро

Сергей Лавров: „Турски поток“ може да мине през България и Сърбия

Последният ръководител на Комсомола: Промените през 89-а тръгнаха от самата БКП

Националните недоволни от съдията срещу Кипър: Трябваше да ни даде още две дузпи Според тях, шведският рефер е трябвало да отсъди поне още две дузпи

Спас Гърневски: Няма да има предсрочни избори, ГЕРБ ще управлява още два мандата Разполагаме с информация, че БСП участва в организацията на протестите, каза депутатът от мнозинството

Мафията, както Ани Заркова я видя 620 страници потресаващи истини от журналистката на вестник “Труд”

Анна Заркова е дългогодишен журналист във отдел “Право и ред” на в. “Труд”.

Кой е на далавера да ходим с отвинтени глави и да не виждаме ясно от пушилката и мътилюгата?

Книгата би могла отлично да изиграе ролята на скрипт при заснемане на сериал – зрелищен, разтърсващ и несравнимо по-автентичен от холивудските

Представянето на книгата е на 22 октомври, понеделник в клуб “Сити стейдж” в подлеза на НДК от 18.30 ч.

Корицата на новата книга на Анна Заркова. Представянето е на 22 октомври, вторник, в клуб “Сити стейдж” в подлеза на НДК (до бюрото на БДЖ) от 18.30 ч.
Корицата на новата книга на Анна Заркова. Представянето е на 22 октомври, понеделник, в клуб “Сити стейдж” в подлеза на НДК (до бюрото на БДЖ) от 18.30 ч.

Още от времето в което трупах трудов стаж в пресцентъра на МВР знам, че вгледа ли ти се Анна Заркова, ще последва нещо за което не си подготвен. Като звъннеше в пресцентъра да пита нещо или да търси за интервю някой я от политическите, я от оперативните функционери на системата, на нас ни се изопваха физиономиите.

С другите журналисти все се оправяхме, даже много лесно се оправяхме, хем да им удовлетворим интереса, хем да не си отваряме работа и да пазим завет на началниците, ама Ани като се присетеше да търси позицията на държавата и ни се стъжняваше. Само тя си нямаше прякор и не беше обект на вътрешноведомствен хумор. Нито на добронамерен, нито на по язвителен. Ани вече беше институция. Тогава и медиите бяха по-различни и МВР пикчърс не се беше наложило като продуцент на кино-документални баталии. Всичко бе някак по на местата си, не че съм против промените или опазил Бог от реформите! Напротив! По стъпките на тези реформи, Ани в своята книга, като айляците от радичковия Януари ни повежда и пита за Петър Моторов, който – досущ като реформата в съдебната система и МВР, уж аха да дойде, но идва само празната шейна и носи по един умрял вълк. Сетих се за зимната притча сигурно покрай едно напомняне, с което започва книгата на Ани, че идва поредният Десети ноември, а нали го честваме като особено важен ден. Като новия Девети септември едно време, само дето сега е по-студено – инак приказките в кръчмата пак край нямат. Фъртуната поглъща един по един, тези дето приказват и поят клюнодървеца. Ани е Радичков в българското вестникарство.

Разказва по онзи неин начин, който надали има някой да не е слушал, бавничко, леко напевно, като че сама се учудва на онова, което съзнанието рисува и вади от гънките и долапите на грижливо скътаните спомени за разговори, срещи, факти и тълкуването им, заело километри вестникарски страници. Бисери са всичките й дописки, от „Позициите“ до най-простите „снимки“на събития, които фотографира с безпогрешното си репортерско сетиво. Нейните думи не можеш да ги объркаш с тези на някой друг в професията. Дали заради словореда, дали защото все ще напипери, подсоли, овкуси по неин начин видяното и чутото, но Заркова си е Заркова и това много често – не крия – ми създаваше известни неудобства едно време, когато бях шеф на пресцентровете на МВР и Министерството на правосъдието, и ми беше „на живот и смърт“ да браня честта на родната полиция и на борещо се за европейско признание правосъдие. Ани казва всичко просто и ясно, а все нещо ти остава в паметта, като втори план, езоповско такова. Така пишат хората, които имат основание, както беше казал Достоевски или поне аз така си представям, че е.

Сега за книгата. Тази книга би могла отлично да изиграе ролята на режисьорска книга при заснемане на сериал – зрелищен, разтърсващ и по-важното – несравнимо по-автентичен от холивудските, посветен на жизнеността и разцвета на мафията в една държава, която се стопява със скоростта на бучка лед на августовски припек. На 630 страници е разписана такава антиутопия с елементи на гангстерски трилър, че героите, барабар с истинските им имена, местообитанието им, описанието на външността и нрава им, нямат никаква необходимост от художествено изкусуряване. Толкова са живи, до преди да легнат в белите ковчези с позлатата и толкова студени след това – досущ като делата срещу извършителите в съда. Чак неправдоподобно му се струва на човек, ако не знае, че всичко това са си голи факти, лишени от излишни емоции и оставени като белеещи трупове на съвестта ни – да, да, нашата съвест, която в самозащитния си делириум от стоварващите се едно след друго безумия, изтрива спомена за престъпления, които не са померни за перото и на най-големите майстори на абсурда.

Ани изследва като вещ рентгенолог снимката на терминално болното ни време. Заслугите на споените власт и престъпност към крепнещата и завладяваща всички кътчета и ъгълчета на живота ни проказа, разяла и последните отломъци на морал, законност, етика и представа за добро, истинност, красота и справедливост, са на висотата на старозаветните сюжети.

Тази книга е огледало, безпощадно отразяващо последствията от киселината, лисната в лицето на човека с лице. Книга, която ни съобщава, че е настъпило времето на поголовното обезобразяване, което няма намерение да си ходи. Една епоха, която все по ни се струва, че няма да има свършване – нито епохата, нито героите и. Книга като риалити, като дневник на събудения в държавата на спящите под тежка анестезия. Книга-шепот на майка, която се опитва да спаси животи, превеждайки ни ,през лабиринтите завардени от кръвожаден и ненаситен минотавър и крясък на жена, която отказва да изгуби вярата във възмездието и цената на смисъла.

Тази книга е наръчник за всеки загубил ориентир в професията, как се създава здрава, професионална, талантлива разследваща журналистика. Тя е пример за добросъвестна документалистика, за публицистична находчивост и стилистичен блясък.

Учебник е също така. Учебник по автентична история на България от периода на т.нар. преход. Както и акуратна справка за разрухата в сферата на социалния, икономически, политически и културен живот с елементи на дълбок народопсихологизъм и антропологичини препратки.

И белетристика е. Защото въпреки фактите, цифрите, процентите, статистически прецизните илюстрации на твърденията, разказът е в първо лице и е субективен до степен на пълно поемане на отговорността за всичко, причинено на читателя. А това, което читателят следва да изживее е ни повече, ни по-малко събуждане от мозъчна смърт в съчетание с дефибрилация. Във всеки случай разтерзаването не му мърда. Когато нагазиш, смело воден от опитната в джунглата на корупционните дебри разказвачка на мрачни сюжети, до един, лично изживени и осмислени, няма как да не се почувстваш изгубен. Дали в момента, в който ще ни стане ясно, че политическата корупция, неизкоренимо зачената в партокрацията, като форма на държавно управление и не само няма намерение да се саморазправи със себе ами угоявайки я всички ние волно или неволно отглеждаме и останалите глави на ламята, като невежеството, което се култивира в занемареното образование, поощряване на циганската престъпност и ненамеса в гетовизацията на държавата, наркоманизирането на децата, контрабандата във всичките и разновидности, отказът от нормалност казано най-набързо, има шанс да ни напусне страха? Страхът – анамнезата на обществото ни. Той е функция на невежеството и това става ясно ако дочетеш „тухлата“, която не пасва в дувара зад който се крие шайката от примитиви с бели яки.

Най-известното име в родната криминална журналистика без грам суета и опит да кокетира или приканва към състрадание ни превежда през нечовешкото физическо страдание на неочакваното, вероломно посегателство. Тя ни обръща на сто и осемдесет градуса и обелва огрубялата ни кожа на социални сегменти на тълпата за да не пречи нищо на рецепторите да поемат вече оголени шока от очевидното с което сме на път да свикнем по простата причина, че сме умопомрачени и обърквани, доведени до инстинктивно ниво на опит за оцеляване, подчинен на нагона за упражняване на власт от невидимата горила за която стана дума в началото. Ани ни подрежда очевидностите и причините и като един нежен Вергилий ни повежда през кръговете или казано на по-модерен политически език обръчите от зависимости и обвързаности, от причинно-следствените уродства на правните и законотворчески абсурди.

След целия ужас, който преживява и който и до ден днешен продължава сериозно да уврежда здравето и, какво кара тази жена да не се смирява и да продължава да рови в погребите на надеждите за реално правораздаване и опазване на живота и здравето на мирните граждани. Като багера на Борисов във вакарелското поле задълбават цифрите и фактите и изкопават разложени трупове на ялови усилия, от страна на скопени професионално и морално изкорубени властници.

Как е възможно да сме се примирили с факти, за които медиите са ни разказали в някакъв момент, се пита човек след като поднесени, вече анализирани и осмислени от проникновения ум на истински разследващия на дедуктивно подхождащия, осъзнаваш, че медиите се ръководят вече не от принципа „всяко чудо за три дни „ а „от ден до пладне“ и са свели ангажимента си до констатация и безпаметно преследване само на прясна следа. Като палаши в амнезия, събудени от мириса на кръв, които ще замъркат и ще забравят щом ги нахранят с „пържолките“ на властта раздадени лично от ръката на Първия.

Ерудицията, бдителността и мъдростта на високия професионалист са респектиращи. Дотолкова че си мисля, когато Ани реши да остане при книгите си и да се оттегли от действената журналистика /дай Бог това де е след много дълги години/, кой ще ни пише, така загрижен за истинската ни информираност? Къде са тези преподаватели, които ще научат новите разследващи как да боравят с фактите, как да ценят читателя и защо е важно да не отстъпваш от репутацията си на търсач на отговори ама такива, които имат общо с истината?

На мен лично тази книга ми се отрази много зле. Прочетох я за две нощи и нямам мира. Нямам и отговор на въпроса защо стигнахме до тук. Как им позволихме да ни отровят умовете напластявайки абсурди, които рациото не смогва да смели. Как ни примириха с абсурдната си нелепост и ни внушиха че пустотата, която самите те олицетворяват е само временно отсъствие на смисъл. Тези ослепители, сеячи на лъжлива троскот, която избуя обилно в мозъците ни за този половин живот в условията на свобода и демокрация.

Ани не спира до обилното предоставяне на доводи и факти, тя предлага и рецепти. Те някак органично следват логиката на разсъжденията и следват алгоритъма, на фактологията. Не е сложно да се решат привидно оплетени ситуации, както в правния мир така и в живота помежду ни, в отношенията ни ни на човеци, но явно е угодно някому да сме стегнати във възела. Cui bono? Както се пита в римското право. Кой е на далавера да ходим с отвинтени глави и да не виждаме ясно от пушилката и мътилюгата?

Замисля се човек. Казва си: добре де за всичко това ни информират регулярно, но парадоксите са толкова много и толкова необясними, че ги зарязваме преди да сме ги проумели. Ани ще свърши работата на девствения ум и ще ни смели задавайки въпроса „защо“ и „по кой начин“ ще ни обясни, като на неразсънили се деца, кой кой е и какъв му е приноса за хала, който сме принудени да обитаваме.

Ана Заркова споделя директно от папките, файловете в ума и сърцето си, страниците на вестника и тайните от срещите и изтръгнатите /тя ни разказва дори как/ откровения. Бях си обещала че няма да се увличам да цитирам авторката, но не мога да се сдържа да не напомня едно нейно интервю, видяло разбира се бял свят преди време, но забравено като вчерашния вестник и като обещанията за ликвидиране на корупцията от десетките заслужили и народни борци преживящи на завет благините от същата тази така омразна им напаст. Думите са на антимафиот от Калабрия, който трийсет години диша във врата на най-страшната мафиотска структура в Италия. Човек пристигнал в България защото босовете, обект на неговото преследване са намерили пристан у нас и необезпокоявано въртят бизнес и капитали. Освен прокурора, Ани търси развръзка и от неговия съратник, професор съмишленик, който живее в Канада поради мерки за безопасност. На въпроса на Ани как се става такъв решителен опонент на Октопода, човека с пепитено сако и гладко обръсната брада отговаря кротко:

„Аз в моя живот се ползвам от една голяма привилегия – да не се продавам никога, на никаква цена. От същата привилегия се ползва и професор Никасо. Ние с него сме свободни хора, въпреки че на него му се наложи заради своята сигурност да напусне Италия и да живее в Канада. И въпреки че аз живея под полицейска защита вече трийсет години и дори за да отида до тоалетната, понякога трябва да говоря с охраната – къде и как. Свободата е в главата на човека. Аз съм свободен, защо – то никога не съм приел подаръци или постове от политиците. Свободен съм, защото никога не съм поискал нищо за себе си, моите искания са само за други хора. Иначе щях да бъда зависим. И нямаше да мога да напиша с професор Никасо единайсет честни книги. Има колеги, които проповядват, че мълчанието е За да успееш, трябва да промениш правилата на играта. Това може да направи само политическата класа. На българските си колеги казвам – да имат кураж. Да са по-смели, да се заобиколят от честни хора. Дори в офиса, дори чиновникът, който им прави фотокопията, трябва да е честен човек. За да не излизат новини от прокуратурата.
– Това ли е всичко?
– Че какво повече от това? Трябват ви честни хора в политиката, прокуратурата и съда. Ако нечестните преобладават,
променете това.“

Кратко и ясно, не ли? Само качеството на мат*ряла различно. Няма показност и дълги кожени шлифери, няма наболи бради и тягостна прилика с Брандо. Човеци. Смели и порядъчни.

Пиша тази дума „порядъчни“ и си давам сметка, колко е излязла от употреба и как е неуместна. Древния Солон, онзи който е отменил робството в древна Атина, казва, че човек на когото семейството не е наред ,не става за нищо, нежели за управление на държава, но кой ти гледа днес, то и взаимовръзките не ни касаят и кой как с кого се обвърза и свърза за да са надеждни хранителните вериги и да няма старозаветно вадене на очи. Очите си губят само тези които умеят да виждат. За да не се блещят твърде насреща им и да задават въпроси. Колко порядъчен човек е Ани и какво семейство има, това също дискретно издава човешкото и признание към най-близките, които са крепостта за която нито киселина има открита, нито стенобитно оръдие.

Може би затова няма страх това вечно момиче, защото не знам за онази Вайша дето била с двете различни очи и Академията на Оскарите много се трогнала от разказа и, но Нашата разказвачка е прорицателка. Като латиноамериканска кантадора /носителка на племенно знание/ тя ни разправя за хала ни и за причините, и ни сочи къде е леговището на ламята, белким отчуваме юнак да иде и да я посече.

И друго ме удивлява, как не мрази тази толкова изстрадала и толкова несломима жена. Още една дума дето сме изхвърлили от употреба сама ми се бута между редовете „самоотвержение“. Ето това липсва на нас, пишещите, говорещите и въобразяващите си, че тълкувайки събития, нрави и факти влияят на хората.

Тази книга е удар в мордата на журналистиката, лигавеща кокалите от масата на големците. Плесница във физиономията на наведената да събира грантаджийски подаяния модерна наследница на Пишурката, на която най-важно и е началниците да им хвалят началника.

Да се туриш по-долу от делото, заради работата и служенето, и да и я пратиш па дявола болката, защото то, живеенето няма друг смисъл. Благодарим ти, че ни го напомни, Ани!

 

Психотест

Слепота по невнимание

Експериментът с горилата се нарича Selective attention test.
Експериментът с горилата се нарича Selective attention test.

Слепотата по невнимание – това е неспособност да се забелязва ясно различим обект или събитие в момент, когато вниманието ви е заето от други обекти и събития.

Най-известният в тази сфера е експериментът с “невидимата горила” на Даниъл Саймън и Кристофър Шабри, които изследват т. нар. когнитивна слепота. За целта провеждат следния експеримент: разделят на два отбора – бял и черен – играещите на терен, които си подхвърлят топка. Публиката трябва да следи и да брои пасовете. Докато противниците си разменят топката, на терена се появява горила. Между 50 и 75% от наблюдаващите не забелязват появата на огромната маймуна. Методиката се нарича още “изследване на мъртвата зона”. Оказва се, че малцина развиват способността да виждат, когато вниманието им е ангажирано с непрестанно променящи се номера на манежа. Още по-трудно е когато си обитател на цирк, както Ани Заркова определя действителността ни през последните вече почти трийсет години.

Да се управлява “мъртвата зона на внимание” е трудно. Единственият ефективен начин е нарочно да се насочи вниманието на човека към точката, в която трябва да гледа. Тогава “мъртвата зона” се превръща в център. Така твърдят учените. Така постъпва и Ани. Забива в центъра на широко затворените ни очи цялото безумие. Белким след тези повече от 600 страници безспорни доказателства проумеем, че сме под шапитото не на Карабас Барабас а на реални дейци от задкулисието.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (14)

  1. ПИСАЧИ МНОГО И ПЛЯМПАЧИ ПО ТЕЛЕВИЗИИ И РАЗНИ СТАНЦИИ НО РЕАЛНИ ЖУРНАЛИСТИ -ПРОЕСИОНАЛИСТИ ПОЧТИ КРЪГЛА НУЛА“ ПОВЕЧЕТО СТЕ ДС АГЕНТИ И ПРОДАЖНИ ВЪШКИ.
    УРНАЛИСТИЧЕСКАТА ГИЛДИЯ СТЕ ЕДНИ ОТ ПРОДАЖНИЦИТЕ НА БЪЛГАРИЯ АКО ВИЕ БЯХТЕ ПРОФЕСИОНАЛИСТИ ВСИЧКО ТОВА КОЕТО ОТЧИТАТЕ КАТО ФАКТИ НЯМАШЕ ДА ГО ИМА С ЕДНА ДУМА ДРАСКАЧИ НЕКАДЪРНИЦИ.

  2. Адмирации за г-жа Заркова, при нея няма шест-пет. Адмирации и за авторката на рецензията, личи си, че е писана с обич и уважение. Само една дребна забележка: наистина ли 22 октомври е вторник? Коригирайте се навреме, сигурно ще има достатъчно хора, проявяващи интерес към представянето на книгата.

    1. Е това ли е задачата на рецензията? С „обич и уважение“? Аз си мислех, че трябва критично и със съмнение? Ама явно приказката за краставите магарета се онагледява и в този случай.

      1. шизито говори за критичност и съмнение…
        ей, промитак, вземи си хапчетата и спри да тролиш.

  3. ВИНАГИ сЕ НТАМИРАТ АВТОРИ НА ПОДОБНИ ПАНАГИРИКИ ?!ДАВАТ МИЛО И ДРАГО ДА НАПИШАТ НЯКОЯ СУПЕР СТАТИЯ , ДОСТОЙНА ЗА НЯКОЙ НЕКОРОВНОВАН ЛИДЕР ОТ ТРЕТИЯ СВЯТ ИЛИ АФРИКАНСКИ САТРАП .БРАВО !!!!

  4. Журналистка в русофилски парцал пише за мафията? Щеше да е смешно, ако не е жалко! По-мафиотска държава от Русия няма, а Труд служи на тая държава и с писанията си налага просташко-агресивната й уж православна идеология. Така, че каквото и да е писала тая, все е боклук.

  5. Браво на Ана Заркова, че се е осмелила да пише за българската мафия. Като знаем кой ни е министър – председател, това си е направо геройство. Чета горните коментари и виждам непоправимите щети, които нанесе т.н. преход върху интелекта на българина. Имам предвид „Наблюдател“, „Човек“ и ВФС.

  6. Твърде малка е България, за да има българска мафия. Обаче яко са представени руска, турска, италианска, боливийска, френска и може би и други мафии.

    1. идиот, някои са свободни и ходят, без да чакат заръка от цецо, където си поискат…

      1. Хората ходят много, ама към Русия хич не им се ходи. Децата на комунистите от ГЕРБ и БСП все на запад напират да учат и живеят, не щат в Москва, пък все от идейно -здрави семейства, предани на марксизма-ленинизма, са.

  7. В България мафия – няма. Гарантирано – от Борисов, Пеевски и Цацаров.

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.