Поетът Красимир Петров представи най-новата си стихосбирка „Квадратно слънце” („Мултипринт”, 2017). Събитието привлече десетки почитатели на поезията в Културен център „Люлин” (София), където вече доста години два пъти месечно Литературният клуб събира обществеността на кв. „Люлин” – за различни мултижанрови събития – поезия, комбинирана с изложби, концерти, мини театрални постановки.

Премиерата се водеше от поета Димитър Милов – председател на Литературния клуб. Какво ще прочетат ценителите в тази книга?

Краткото, енигматично изразяване все повече преобладава в новите книги и на младите поети, и на утвърдените имена у нас. За щастие поезията в „Квадратно слънце” на Красимир Петров няма нищо общо с преповтарянето на отдавна казани аксиоми или римо-ритмически пълнежи. Той е поет на концентрираната, емоционално обагрена мисъл – облечена в провокативни метафори, но и спазваща трите закона на поетическото изкуство: закон за пулсацията, закон за краткостта, закон за концентрацията (формулирани от Любомир Левчев в „Поетическото изкуство”, 1986).

Когато читателят разгръща стихосбирката, той няма да бъде стреснат от някакви крайни декларации, сърцераздирателни вопли или зловещи признания. Тук словото прониква бавно в подсъзнанието – като подземен тътен, като стон между буквите, като река между редовете...

Наблюдавайки природната цикличност, поетът усеща себе си като конец между човешкото гъмжило и вселенската всесилност, защото „видимото лъже за всекиго по нещо”. Да се молиш на скрития Символ, без да го затваряш в религиозна конкретика, се иска сила и въображение: само родèн поет като Красимир Петров може да съзре как „светулки вълшебни пращат Благодатния огън” – онова неразгадано чудо – отвъд религията, науката и цивилизацията. В еманацията на благодатта прониква вътрешното зрение на поета.

В тези стихове обаче прозира и мъката от видимата конфликтност, от дисхармоничността на света и покварата в човешките отношения. Ще открием драмата на чувствителния индивид, който не може да стои безучастен пред нараняващите ни ежедневно неправди:

Моето незнание за проглежданата рана

хвърля в простора достатъчно белези

и се оплезва на квадратното слънце,

което сред безброя наедрява от разпри...

(„Съвсем естествено”)

Можем много да говорим за богатството на стила, за оригиналната метафорика, която поетът успява да вгради в мисловните си гравюри, но особено силни за мене са неговите автоиронични проникновения. Те са фини и промислени, дълбоки и рефериращи устойчиви философски понятия. Всичко това се случва на границата на артистичната игра. Ще ги открием в стихотворенията „Прекрачил прага”, „Оттатък”, „Кръгът не се променя, а разделя”...

Покрит с доверие и самота

и този делник си отива...

Люлее се животът, а светът

видения сънува до насита.

Вървят неделите към мен

и губят се в безкрая бледни.

Но как да бъда възхитен –

под леглото ми пируват таласъми...

(„Кръгът не се променя, а разделя”)

Да си поет на постмодернистични структури днес е лесно. Стотици млади пишещи и титулуващи се „нова вълна” автори създават белетристични стихоподобия, с безразборно нахвърляни образи, а често дори и само струпани една върху друга взаимно отричащи се семантики. Красимир Петров не робува на класически стих, в книгата няма да откриете изтъркани от употреба рими, защото той е преди всичко художник. Автентичното е негов приоритет и само намирането на точната изобразителност в слово движи неговия талант. Животът – без значение в точката на пресичане – за него е „едно разсъмване”, а човекът е този магьосник, който „отключва улици преди зората”.

Пътуването на читателя в пластовете на тази поезия продължава дълго след затварянето на последната страница. Вкусът от придошлата светлина и невидимата музика остават в съзнанието и ни предизвикват да препрочитаме стихотворения като „Възхвала на смирението”, „Надеждата като магия”, „Още прося, гледайки звездите”. Между тъгата и възторга, между достойнството и смирението всеки човек оставя по една торбичка спомени. А поетът просто копнее да бъде Знак, защото „литературата е емоционална версия на историята” (както отбелязва проф. Валери Стефанов). В нея дори смъртта потъва в звъна на авторовата наздравица, а езикът на въображението създава новата версия на действителността.

Да имаш съвест и да реконструираш фрагментите от взривената днес социална истина – това е мисията на всеки творец в 21 век. Този, който успява от формалната жанровост на дадено литературно произведение да преобърне устойчивия мит и да начертае перспективата на цивилизационната спирала, този писател остава в аналите на времето.