Режисьорът Владимир Меншов не разбрал, че продукцията му печели „Оскар”

Куп звезди отказват роли, смятат сценария за скучен

Знаменитата песен „Александра” е написана само за три дни

Вера Алентова, Ирина Муравьова и Раиса Рязанова са обявени за национални героини в СССР

Днес ще разкажем за един от най-любимите филми от времето на съветската епоха „Москва не вярва на сълзи”. Сниман е точно преди 40 години, а в историята, разказана от сценариста Валентин Черних, се влюбват зрители от целия свят. Филмът е показан при изключителен успех в повече от 100 страни, като навсякъде салоните са пълни. Получава наградата „Оскар” за чуждоезичен филм през 1981 г.

„Разбери най-важното – живеем в Москва. А Москва е голяма лотария. Тук можеш да спечелиш всичко наведнъж.” Тези думи на една от героините в култовия филм от съветско време „Москва не вярва на сълзи” са точната картина на живота тогава. Любимият не само в целия Съветски съюз, а и в повече от 100 страни по света филм е сниман точно преди 40 години, а перипетиите и любопитните моменти около създаването му и днес се разказват с удоволствие. Някои от тях дори са се превърнали в митология и всеки участник в него добавя по нещо забравено... Ето как историята на три момичета – Катерина, Людмила и Антонина, пристигнали от провинцията в Москва за да търсят щастието, разказана в един от най-касовите съветски филми, не омръзва и продължава да вълнува зрителите където и да са. Макар от далечната 1979-а, когато е сниман, да е минала едва ли не цяла епоха.

Животът в общежитието, красивите, но и малко смешни прически с букли, направени чрез ролки от ...хартия, срамежливото и толкова искрено очакване на принца и любовта. Това е мечтата, с която живее почти всяко момиче, пристигнало в столицата, за да опита късмета си. Разказът от екрана е толкова завладяващ, толкова истински и с такава брилянтна игра на абсолютно всеки актьор, че няма как да не се потопиш изцяло във филма. Всъщност това е една красива, малко тъжна и може би носталгична и старомодна история, каквато е всяка голяма и истинска любов. Една епична сага за възхода и залеза на съветската империя, разгледана през погледа на три жени, всяка от тях – устремена към щастието си. Една приказка за любовта, белязана от драматизма на епохата, но неподвластна на политиката и времето.

Москва през петдесетте години. В общежитие живеят три приятелки. Съдбата им се развива според характера на всяко момиче. Кротката Антонина се омъжва на село, има деца и обича мъжа си. За Людмила Москва е лотария, в която тя е длъжна да спечели своето особено щастие. Катерина е единствена дъщеря на родителите си, завършва институт, работи и става директор на голямо предприятие. Но идва любовта към такъв силен човек, каквато е тя самата. И се оказва, че да спасиш любовта от собствените си грешки е трудно и почти невъзможно.

Когато снимките започват, никой не смята, че го очаква такъв успех. А филмът, снет със скромния бюджет от 550 хиляди рубли, изненадващо става лауреат на най-престижната награда в областта на киното – „Оскар”, и един от най-касовите в историята на съветското кино. Само през първата година той е изгледан от около 90 милиона зрители. След като е удостоен от Холивуд за най-добър чуждоезичен филм през 1981 година, руснаците казват „Москва е в сълзи! Не вярва!”. Сценарият на мелодрамата е написан от Валентин Черних 19 дни преди конкурс. На режисьора Владимир Меншов сценарият не му харесва и той внася в него 44 поправки и допълнения, разбира се с разрешението на Черних.

Изборът на актьорите е на път да създаде проблем и да забави снимките, защото повечето от тях – всички звезди, никак не харесват историята и отказват да участват. Супер звездите тогава Ирина Купченко, Маргарита Терехова, Анастасия Вертинская отказват ролята на главната героиня Катерина Тихомирова заради скучния сценарий. И създателите на филма решават да поканят Вера Алентова, и макар да е съпруга на режисьора Меншов, тя минава през много тежки проби. За ролята на третата приятелка Антонина също са поканени известни актриси като Галина Полских и Нина Русланова, но ролята получава Раиса Рязанова. Единствено очарователната Ирина Муравьова е одобрена още в началото за ролята на своенравната Людмила. Голям проблем е кой да изиграе Георгий Иванович-Гоша – мъжът, в когото безпаметно се влюбва вече 40-годишната Катерина. Спрягани са имената на такива актьори колоси като Олег Ефремов, Виталий Соломин и дори самият Щирлиц – Вячеслав Тихонов, но художественият съвет ги отхвърля един по един. Като кандидат се обсъжда и самият режисьор на филма.

Но изведнъж Меншов вижда на екрана любимият Алексей Баталов е решава, че точно той и никой друг ще бъде Гоша. Пробите на Баталов и Алентова като двойка се оказват страхотни и решението е взето. Остава само една роля – тази на дъщерята на главната героиня Катя. Идеалният вариант е прелестната абитуриентка Наталия Вавилова (Меншов вече я е снимал в един филм), но тя се готви за университета и дори ходи на курсове. Проблемът е, родителите на московчанката, която живее близо до киностудията „Мосфилм”, са категорични – дъщеря им ще става дипломат, а не някаква си актриса. Преговорите с „лютите” майка и баща вървят пред провал, ситуацията спасява Меншов, който решава да отиде в дома им заедно с Баталов. И когато родителите виждат любимия си актьор да звъни на вратата им, накрая омекват. Така актьорският състав е налице и снимките започват.

Когато филмът излиза на екран, никой, наистина никой от екипа не очаква този грандиозен успех. Опашките пред кинотеатрите са огромни – те са от сутрин до вечер, а билети няма. Подобна истерия се случва и на други места – в Испания, Франция, в страните от бившия соцлагер, дори в Щатите салоните са пълни. А американските зрители толкова харесват филма, че още в първите месеци 3 милиона души вече са гледали 142-минутния руски филм, който дори е със субтитри! По-късно от Холивуд предлагат да направят римейк, но сценаристът Черних отказва. „Не ми е интересно, вече съм го направил. И никакъв римейк не може да повтори успеха на филма”, категоричен е той.

Естествено, в страните от бившия Съветски съюз се стига до рекорд – само за 1980-а зрителите са 90 милиона! На следващата година още 50 милиона и още, и още. Днес руснаците с удоволствие гледат отново и отново „Москва не вярва на сълзи”. Трите актриси, изпълняващи главните роли, стават абсолютни любимки на публиката, те получават най-големите награди на киногилдията там, а Вера Алентова на няколко фестивала в чужбина получава наградата за женска роля.

Никой не е подготвен за този феноменален успех. А филмът, направен като по поръчка, защото партията казва „трябва” да се разкаже как съветските момичета стигат до успех, нищо че живеят в комунални квартири. Всяка по своему от трите постига това, което желае. И именно тази простичка история със съдби на хората в СССР пленява всички. Филмът се гледа и заради сюжета, и заради визията му – зрителят изпитва топло усещане по миналото, погледнато не от историческа или политическа гледна точка, а от чисто човешкия начин на живот.

Къде са и какво правят днес главните „виновници” за успеха на „Москва не вярва на сълзи”? Режисьорът Владимир Меншов и Вера Алентова - Катерина във филма, и днес продължават да са щастлива семейна двойка, една от най-влиятелните в руската киногилдия. Вера е родена в малко градче в семейство на актьори, а в детството си живеят в Украйна, в Узбекистан, в Алтай... Майка й е категорично против да става актриса и Вера прави опит да влезе в медицински институт, но балът не й стига. Работи в текстилен комбинат и след година вече е в школата на МХАТ, където среща бъдещия си съпруг. Вече половин век актрисата играе в московския драматичен театър „Пушкин”, в който постъпва след института. Неотдавна красавицата навърши 77 години и изглежда прекрасно, макар че след една пластична операция преди години, мнозина я скастриха, заради променената визия. Двамата имат дъщеря Юлия Меншова, която е актриса, режисьор и продуцент, както и една от най-популярните водещи в руската телевизия. Вера продължава и днес да се снима в киното, макар и по-рядко, освен това преподава на студенти.

Очарователната Ирина Муравьова, която играе ролята на веселата и самоуверена Людмила във филма, е московчанка, родена преди 70 години. Този образ й донася голяма популярност в Русия. Родителите й са преживели ужаса на войната – и двамата стигат до Берлин, възпитават я абсолютно спартански. Тя също трябва да отстои желанието си да стане актриса. След „Москва не вярва на сълзи” Ирина изведнъж се събужда известна и славата връхлита върху нея. Зрителите толкова много харесват образа на пробивната и лишена от сантименти Людмила, че актрисата буквално е затрупана с предложения за нови роли. Омъжва се за режисьора Леонид Ейдлин, който преди няколко години почина. Сега Ирина избягва суетата и не обича да се среща с журналисти, изключително вярваща и отдадена на Бог.

Раиса Рязанова получава ролята на Антонина – третата приятелка от „Москва не вярва на сълзи”, която избира спокойния живот на село. Макар да изиграва прекрасно образа на героинята си, тя не получава тази огромна известност като Алентова и Муравьова – прекалено спокойна и обикновена, но толкова топла е нейната Антонина. Актрисата никога не е завиждала на двете си приятелки, винаги е приемала с най-топли чувства успеха им. Раиса се снима много в киното, но след 2000 години преживява известен срив в кариерата. Омъжва се за колегата си Юри Перов, но се разделят. Сега 74-годишната Рязанова живее сама, продължава да бъде канена в много тв сериали.

Филмът нямаше да бъде завършен и със сигурност нещо щеше да му липсва, ако не беше прекрасната и знаменита песен „Александра”. Композиторът Сергей Никитин я написва само за три дни и то след като филмът е заснет и монтиран. Изпява я заедно с жена си Татяна.

Говори се, че бившият американски президент Роналд Рейгън е гледал „Москва не вярва на сълзи” осем пъти, за да се подготви за срещата с Михаил Горбачов през 1985 г. Но в самите Съединени щати наградата „Оскар” получава от името на режисьора културният аташе на съветското посолство тогава. Когато идва поканата за церемонията - американците я пращат на домашния адрес на Меншов, него пак не го пускат в чужбина. Той дори не разбира веднага за наградата. В деня на церемонията - 31 март 1981 г., се опитва да слуша „Гласът на Америка”, но радиостанцията е заглушена. Звънят му да го поздравят по телефона на следващия ден, но той си мисли, че е първоаприлска шега. А самият „Оскар” той получава и хваща в ръцете си чак след 10 години.

Днес, 40 години след създаването си, „Москва не вярва на сълзи” продължава да е в сърцата на всички, гледали този филм.