Бомба избухна в златарско ателие в Бургас Версията е сплашване, не е откраднат и грам злато

Борисов и Тимерманс обсъдиха приоритетите на българското председателство

Общинският съвет на Варна реши: Без референдум за Морската градина

За първи път жена спечели карибското приключение на Poker Stars

Вятърът събори дървета, повреди покрив на кметство

Удължиха забраната за движение на автомобили над 12 т. през Котленския проход

Проф. д-р Силва Андонова става национален консултант по интервенционална неврология

Горанов: Няма манипулации на системата на митниците БАЦИС През юли 2018 г. ще приключи отстраняването и на последната критика от доклада на ДАНС, обяви Георги Костов

24 души са арестувани в Турция по подозрение в „терористична пропаганда“ срещу военната операция в Сирия

68-годишна загина, мъжът й с опасност за живота заради забравени котлони

Св. Синод: Истанбулска конвенция отваря широко вратите към морален разпад БПЦ призова парламента да не ратифицира споразумението

Грабител изтърси портфейл от чанта

Илияна Йотова: Преживяваме един от най-колебливите периоди в развитието на ЕС

Цеко Минев: В Европа правят по 200 лифта, а ние се обясняваме за един

Задържаха 20-годишен, ударил фелдшер в Спешния център в Нова Загора

Моята Европа: Битката за душата на Берлин

 

Когато пристигнах в Берлин преди 20 години, имах усещането, че съм облякъл палто с доста по-голям размер от обичайния. Толкова голямо беше пространство, което ме отделяше от този град. Свои незабравими следи тук са оставили Валтер Бенямин, Бертолд Брехт, Валтер Рутман. Дори моят велик съотечественик и изкуствовед Ото Бихали-Мерин от времето на историческия авангард на 1920-те години е допринесъл нещо за историята на този град. Владимир Набоков също изпълва сърцето на този град, както и останалите руснаци, творили преди него. На една пейка в парка „Тиргартен“ полският романист Витолд Гомбрович разсъждава над смъртта; свои редове, посветени на Берлин, пише и Борис Пастернак. Иво Андрич пък е бил посланик на далечното югославско кралство, а големият сръбски поет Милош Църнянски е бил аташе. Нищо че неговият шеф му препоръчвал да се разхожда на воля из Берлин, вместо да пише стихове.

Благодарение на моята стипендия и аз имах възможност да се разхождам, но и да пиша. В моя белетристичен дневник описвах някои от страховете си. Питах се например къде ще живея през следващите месеци, защото си представях, че първо ще трябва да се намери убежище за човек като Ходорковски, преди да дойде ред да се мисли за мене. По-късно всичко се поуспокои и подреди. При разходките ми из източната част на града установих, че с рушащите се сгради по „Ораниенщрасе” Берлин твърде ми напомня за  някои части на Белград. Постепенно Берлин се отърсваше от своята „берлинщина” и започваше да се превръща в приятен град, с който свързвах своето бъдеще. Той като че ли беше приел някои белградски особености и беше станал като моя бивш град, но в доста уголемен размер. Изведнъж установих, че обществото вече не е същото. По-лесно беше да се ремонтират западналите фасади, да се възстанови „Потсдамер плац”, отколкото да бъде завършена онази промяна, която се разиграваше в съзнанието на хората. Пристигнах в Берлин няколко години след падането на Стената, но все още усещам възторга и еуфорията от онова събитие, което, според мен, е най-важното през втората половина на миналия век.

Постепенно стана ясно, че не всичко е приключило с целувките между тийнейджърите и граничарите на ГДР, които на 9 ноември 1989 равнодушно вдигаха бариерите на Бранденбургската врата. Това равнодушие после се разпростря върху целия ни живот в Берлин. Видя се, че онова единодушие от есента на 1989 година постепенно се разпада и възникват все повече въпроси, които засягат не само Германия и Берлин, а Европа и целия свят. Оказа се, че има злокобна алтернатива на празничните фойерверки. Отново започнаха да избухват бомби, както по времето на обезумялата Фракция „Червена Армия”. И както се случва често в историята, причинителите на хаоса дори не съзнават своята агресия. Но хората никога не могат да се заситят – както на добро, така и на зло.

Берлин, както и всяко друго място за живот, е безкрайно многолик. Проблем за всеки град е как да продължи да съществува, когато престане да бъде нещо особено в нечие съзнание и стане просто обикновено място за живеене.

(Със съкращения)

*Бора Чосич е роден през 1932 г. в Загреб. Той е един от най-известните представители на съвременната сръбска и хърватска литература. През 1992 година, по времето на войната в бивша Югославия, той напуска родината си. От онова време датира известното му изречение: „Не аз напуснах родината си, а тя – мене.“

 

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (2)

  1. Стената, та стената… а историята срамежливо премълчава, че 55та комунистите са предложили демилитаризиране на германия по австрийски образец, което обичащите германците западни окупатори са отхвърлили.

  2. Стената Genosse Walter Ulbricht я издигна тихомълком през август 1961ва. И ето ти, хоп, разделен град и разделение семейства. Даже улицата отдясно тротоара бе Западен Берлин, а отляво бе Източен Берлин. И после стреляха на месо граничарите от ГДР.

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.