Насаждат ни се някакви ценности, в които няма място за обич към Родината

През досегашните си 50 години Любомир Андреев от Лом на няколко пъти променял живота си от основи. В младостта си бил офицер в армията, след падането на комунизма 15 години учителствал. А през 2007 г. съдбата, която най-често има женско лице, го отвела в Словакия, където работил какво ли не - градинар, диспечер в транспортна фирма, инструктор по рехабилитация… Където и да живеел, каквото и да правел обаче бившият офицер и учител не променил едно - обичта си към България и почитта към родната история. Навсякъде - у нас и в чужбина, той се ровел в книги и документи, разговарял със старци и учени и отвсякъде парче по парче събирал частици памет и родолюбие. И през 2016 г., когато , както всяка година, се върнал за малко в родния край, се заел да подреди музей за живота на поколенията край река Лом от дълбоката древност до наши дни. За място на експозицията си избрал едно от селата, в които бил учител по история и география - Дреновец. А сбирката от находки, стари вещи и документи нарекъл „Паметохранителница“.

„Три пъти съм бил учител в Дреновец, майка ми е родом от това село и познавам добре миналото и хората му. Пък и срещнах огромна подкрепа за инициативата си от местната кметица Надя Иванова и кмета на община Ружинци Александър Александров“, обяснява Любомир. Местната управа предоставила за паметохранителницата една от стаите в читалище „Христо Ботев 1926 г.“, но размахът на ентусиаста бил толкова голям, че се наложило да му дадат още едно помещение. „Стаите бяха в трагично състояние - потънали в прах, с изпочупени мебели, мръсни стени, разбити прозорци и паяжини… Дни наред почиствах, стържех, боядисвах по няколко пъти, докато всичко светна“, спомня си Андреев. Когато потегнал базата, емигрантът започнал да подрежда и експонатите.

„Основа на сбирката стана собствената ми колекция от древни находки, събирани години наред. Кметът на община Ружинци Александър Александров също беше съхранил доста старини, които даде за общото дело“, казва уредникът. А след това започнало голямото събиране - Любо и негови помощници тръгнали да обикалят къщи, ровели по тавани и мазета за антики. Местни жители, също носели вещи, завещани от баби и дядовци. От близкото село Черно поле дарили историческата сбирка на затвореното си вече школо, разказва бившият учител.

Северозападното село Дреновец с 1400 жители е част от община Ружинци в област Видин и има богата и интересна история, която е като умален модел на българската съдба, обяснява краеведът. Според Феликс Каниц в древността Дреновец е бил римски град, седалище на епископ. От онова време край селото има руини на римска вила, наричана „Градището“, и останки от крепост. Селището процъфтявало на кръстовището на два важни пътя - от Рациария - столицата на провинция Крайбрежна Дакия, към Монтана и от Ниш към Алмус (днес Лом). „За съжаление след бурите на времето и лопатите на иманярите от онази епоха до нас са стигнали само трохи“, ядосва се музейният уредник. Според него обаче заради стратегическото си положение и развитото земеделие и търговия Дреновец продължил да бъде град и по време на Второто българско царство чак до падането на България под турска власт. А после селището започнало да залязва и се споменава чак през 1454 г. в регистрите на Видинския санджак. Потисничеството на османците обаче не пречупило местните хора - през 1688 г. по време на Чипровското въстание Дреновец също се разбунтувал начело със свещеника си поп Боно, но турската войска разбила въстаниците и сринала селото. През 1689 г. край Дреновец разпънала стан австрийска армия, тръгнала да превзема Видин. Почти два века по-късно дреновчани отново се вдигнали на бой срещу поробителите заедно с десетки села в Северозапада, но слабо въоръжените чети били пометени от аскера. Жаждата за свобода и родолюбието обаче не угаснали у местните хора - дреновчани се включили в битките за освобождението на България, а през Първата световна война костите си по фронтовете оставили 10 мъже от Дреновец, разказва Любомир. Свидетелствата за участието на местните хора в историческите събития от древността до наши дни той подредил в двете стаи на „Паметохранителницата“. Сред най-древните експонати са каменна брадва от неолита, антични монети и оръжия. Обстойно в малкия музей е представено създаването на българската държавност. Бившият учител по история е запален привърженик на теорията, че Северозападна България е била заселена с хунобългари два века преди идването на Аспаруховите воини край Дунав. А в земите край река Лом, твърди той, се настанило племето кутригури. Части от стрели и мечове и останки от земеделски оръдия илюстрират живота от първите векове на българската държава в земите край Дунав. Сред ценните експонати от следващите епохи има гюле от хайдушко дървено топче, синия (трикрака софра) от XVIII век, народни носии, тъкани преди 200 години.. В раздела за комунизма пък са окачени портрети на Георги Димитров и Тодор Живков, червени знамена, снимки на кооперативни бригади и кутии вафли „Искър“. Второто помещение на паметохранителницата уредникът нарича „стая за едрогабаритни експонати“. В нея са разположени конска каруца с ковани железа, шейна от XIX век, която била теглена от коне, дървен чин, на който седели поколения дреновчани. Неотдавна кметът на общината Александров измолил от Министерството на отбраната и 152-милиметрова гаубица. Тя обаче няма как да се вмести в музейната площ и ще бъде монтирана на площада в Дреновец. Музеят ще продължи да се развива, смята Андреев.

„Много сме благодарни на Любо Андреев за идеята и усилията, които хвърли. Паметохранителницата е нещо уникално, дори местните деца не знаеха много неща от миналото на прадедите си. Вече има интерес към сбирката от съседни селища и общини. Идват и чужденци - французи, словаци, а това оживява селото ни“, казва кметицата Надя Иванова.

„Всеки път, когато се връщам в България, виждам, че след близо 30 години частични реформи страната ни не се е променила много към по-добро. Насаждат ни се някакви нови ценности, в които няма място за обич към Родината и почит към традициите. Старата България все повече изчезва, а трябва да бъде съхранена“, споделя бившият офицер и учител. Той тъгува, че красивият и плодороден район край реките Дунав и Лом днес почти обезлюдява и е обявен за най-бедния в целия Европейски съюз. Затова чрез паметохранителницата иска да запази богатото минало на тези земи и хората, живели в тях, и да даде пример на младите, че с труд и инициативи могат да възродят родния си край. Посещенията на туристи от страната и чужбина също могат да помогнат за съживяване на района. Ако след десетките обещания на български и сръбски управници се отвори прохода Свети Никола в Северозападния Балкан, по древния път между Лом и Ниш ще тръгнат отново хора и стоки и селищата ще живнат, убеден е Любомир Андреев. И накрая признава, че чрез малкия музей изплаща и личен дълг към родината си. „И двете ми деца са в чужбина - дъщеря ми от първия брак Десислава е журналистка в Англия, синът ми Преслав е в Словакия. Лишил съм България от две деца и трябва да й оставя нещо“, казва 50-годишният мъж.