“Неми български свидетели” отвъд Калотина и Връшка чука

Европейско бъдеще на България и Сърбия изискват честна преоценка на миналото

При кан Крум Белград влиза в пределите на България

Още от учебниците по история помним, че земите на средновековна България са се простирали далече на запад от днешните ни твърде скромни държавни граници. Не само Македония, но и източната половина на съвременна Сърбия е изконно свързана с нашето минало, култура, народ. Срем (дн. Сремска Митровица), Белград, Браничево (дн. Костолац), Ниш, Свърлиг, Лесковац, Враня и други градове са в пределите на средновековна България. Същото се отнася и за Косово, днес самостоятелна държава с доминиращо албанско население. Срем е последната крепост, завладяна от Василий ІІ Българоубиец през 1018 г., а въстанието на Петър Делян през 1040 г. избухва в Белградската област.

Кръстоносците през ХІ-ХІІ век са стъпвали на българска земя при „Алба Булгарика“ (Белград), след което продължавали пътя си през „Силва магна булгарика“ („Голямата българска гора“), достигаща до Ниш и София. По време на Второто българско царство Белград и Браничево са „ябълка на раздора“ между България и Унгария. След всяко завладяване на двете области унгарските владетели прибавят към своята титулатура и „крал на България“. Ниш и Пирот са в пределите на България дори и във времето на цар Стефан Душан (1331-1355), когато Сърбия постига най-голямото си териториално разширение. Въпреки опитите на нашите съседи да „приобщят“ Поморавието към средновековната сръбска история, от ІХ век до 1878 г. неговият български характер е отразен във византийски, западноевропейски, османотурски и дори сръбски документи, хроники и пътеписи. Примерите са много, вкл. и в епохата на Възраждането, църковната борба и националноосвободително движение на нашия народ през ХІХ век.

Има ли ги днес, както казваха старите писатели, онези „неми свидетели“ на българското минало отвъд от днешната граница? Историците и археолозите в западната ни съседка, да не говорим за държавната пропаганда, не обичат тази тема. Хората, които днес живеят по тези земи, и то цели поколения, са лишени от знанието за своите корени. Въпросът обаче е дали самите ние помним това наследство? Паметта не е оръжие на някакъв абсурден в днешни дни реваншизъм, а знание, достойнство и самоуважение. Става дума за десетки църкви и манастири в Поморавието и по на запад, за руините на стари крепости, за хиляди артефакти, които се пазят в музеите по онези места.

В продължение на векове един от водещите центрове в северозападните земи на средновековна България е Белград. При кан Крум градът влиза в пределите на България, а изграждането на средновековната му крепост е дело на Омуртаг. През 886 г. Светите Климент, Наум и Ангеларий, най-изтъкнатите ученици на Първоучителите Кирил и Методий, идват от Великоморавия в Белград. Тук са посрещнати от управителя (таркан) Радислав, който ги изпраща в Плиска при „светия цар“ Борис-Михаил. Още през Средните векове името на днешната сръбска столица влиза в гръцки, латински и останалите европейски езици в българската си форма „Белград“, а не в по-късната й сръбска версия „Београд“. По времето на цар Калоян, а вероятно и по-късно градът е управляван от болярина Белота, а в църковен план местният епископ е подчинен на Търновската патриаршия. За последен път българска власт в Белград е регистрирана през 1329 г. при цар Михаил III Шишман. В края на ХІV век Белград е отстъпен на Сърбия от Унгарското кралство, но след това отново е унгарски, разбира се с преобладаващо българско население. Едва през XVI век в града навлиза и започва да доминира сръбският елемент. И все пак, население с български корени и език в района има дори и в началото на ХХ век Днес, когато туристи посещават белградската крепост „Кале Мегдан”, получават изобилна информация за римската, византийската, османската, сръбската епоха. И нито дума за българския период – за повече от пет века от историята на града!

През вековете българските власти изграждат редица крепости в планините и поречията на Дунав, Южна (преди 1878 г. Българска) Морава, Тимок, Нишава... И днес могат да се видят руините на средновековните твърдини Свърлиг, Соколец (при дн. Соко баня), Ждрело (при Петровац на р. Млава), Сталак (близо до Крушовац), Враня. Да припомним известното Свърлижко евангелие, в което е записано името на цар Ивайло/Иваил, а Ждрело е „столицата“ на местните български боляри Дърман и Куделин в края на XIII век.

Крепостите на Ниш и Пирот придобиват днешния си вид през османската епоха, но имат и своите по-стари български културни пластове. Днес в България не знаем достатъчно и за нашите средновековни църкви и манастири в днешна Сърбия. Впрочем, това важи и за храмовете, изграждани от местните българи през Възраждането, за които ще разкажем някой друг път. Най-старата българска църква е в град Прокупле и е построена най-вероятно във времето на цар Петър (927-969). В тази базилика, напомняща храмовете в Плиска и Велики Преслав, се пазят мощите на св. Прокопий, откъдето идва името на града. В малката църква „Св. Богородица“ в село Долна Каменица при Княжевац (българското му име е Гургусовец) са съхранени ктиторските портрети на местна болярска фамилия. В ктиторсия надпис се чете името на видинския деспот Михаил (син на цар Михаил Шишман). Тази иначе малка църква е с две импозантни кули в готически стил – интересен пример за навлизането на западно влияние в средновековната ни архитектура.

Недалече от Пирот, до село Станичене, редом до самия път от София за Ниш и Белград, е запазена друга интересна църква. В надписа за създаването й през 1331-1332 г. четем името на видния болярин Константин, на „господин Белаур“ (владетел на Видин) и на върховният владетел „цар Йоан Асен“! Така като потомък на Асеневци често се е подписвал цар Иван Александър. Сръбските археолози откриват останки от златоткани одежди с монограм на Иван Александър. Всичко показва, че Константин и семейството му са близки роднини на българската царска династия. Интерес будят и старинните църкви край Орляне и Горни Матеевац, Нишко, обявени разбира се за „византийски“. Манастирът на св. Прохор Пшински е създаден през втората половина на ХІ век от този виден последовател на св. Иван Рилски.

Погановският манастир „Св. Йоан Богослов“ е изграден от Константин Драгаш, владетел на Велбъжд/Кюстендил и Северна Македония в края на ХІV век. Известен е т.нар. Погановски поменик на български царе и царици, изписан върху икона, днес в криптата на патриаршеския храм „Св. Александър Невски“ в София. Недалече от Погановския, отново в Западните покрайнини, е Суковският манастир. Манастирът „Суводол“ („Суходол“) е в района на Зайчар, а „Св. Петка“ при Парачин и други обители са били в земите на Видинското царство. Манастирът „Вратна“ на река Тимок и Буковският манастир са създадени в средата на XIV век от св. Никодим Тисмански, македонски българин от Прилеп, изградил по-късно забележителни обители във Влахия в края на ХІV век. Много важен за нашата история е Темският манастир „Св. Георги“ при село Темско, близо до Пирот. Тази обител е свързана с едноименната крепост и с „господаря на България“ Фружин, водил не една битка с османските завоеватели. През 1764 г. тогавашният игумен Кирил съставя своя Темски ръкопис на „язик болгарский...“ за полза на българите от Пиротския край.

Средновековно българско наследство срещаме на още много места на запад от Калотина и прохода Връшка чука. Сред най-ранните паметници на българската азбука, кирилицата, е т.нар. Темнички надпис от края на Х - началото на ХІ век. Днес се съхранява в Народния музей в Белград. В манастира Раваница, недалече от град Чуприя, е гробът на прочутия исихаст св. Ромил Видински, починал тук около 1385 г. В манастира на сръбската патриаршия при град Печ (днес в държавата Косово) е саркофагът на друг българин – патриарх Ефрем, родом „... от Търновската страна...“, духовен глава на Сърбия през 1375-1380 и 1389-1392 г. В манастира Банска е погребана кралица Теодора, дъщеря на цар Смилец (1292-1298) и майка на най-могъщия сръбски владетел Стефан Душан.

Настоящето и общото европейско бъдеще на България и Сърбия изискват честна преоценка на миналото. Проучването и популяризирането на българското наследство няма как да навреди на днешната сръбска държава и народ, напротив – само ще допринесе за разкриването и осмислянето на корените и многовековно развитие на сръбската култура, на старите и дълбоки връзки с България и българите.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи