Не заслужава ли признание и йеромонах Игнатий - Васил Левски, когото народът ни тачи като великомъченик и Апостол на свободата

Ходим по земя, пропита с мъченическа кръв, по стъпките на светци, за които знаем малко

Като древен християнски народ ние българите почитаме светците, преподобните и мъчениците в тяхната универсална цялост. В този духовен пантеон влизат древните пророци, апостоли и отци, ярки и познати на всички сакрални имена от ранга на архидякон Стефан, Георги Победоносец, Димитър Солунски, Николай Мирликийски и стотици бележити личности от общочовешката християнска история. Преди Разпети петък нека обърнем поглед към българските светци и мъченици. С основание Българската православна църква е учредила отделен празник - „Неделята на всички български светии“, отбелязван през втората неделя след Петдесетница. За съжаление, пантеонът на нашите светци продължава да е непопълнен с редица имена, някои от които са присъствали в него още преди векове Надали може да има съмнение обаче, че тази тема има не само „чисто“ църковни, но и своите културни и обществени измерения.

Кои са, колко са и какви са българските светци са се опитвали да изяснят още средновековните ни прадеди. В края на ІХ и през Х век българската църква канонизира светите Кирил и Методий, техните най-близки ученици и княз Борис-Михаил, но се вглежда и по-назад във времето. Тези усилия са продължени от патриаршиите в Охрид и Търново, от бележити писатели като св. патриарх Евтимий. Векове по-късно св. Паисий Хилендарски споделя пред своите читатели: „Можах да намеря толкова имена на свети мъченици, които са били от български род... Аз претърсих всички светогорски манастири, гдето има стари български книги и царски грамоти, също така и из много места из България, гдето се намират много стари български книги... Тук написах накратко, колкото да ги събера всички заедно в тая кратка историйца, за да знаят всички българи колко светци има от българския род. Тук се написаха петдесет и осем, толкова се и намериха...“

И в ново време въпросът занимава изследователите, а и самите вярващи. Според проф. Асен Василиев „... историята на българите светци е дело на народната памет...“ За игумения Валентина (Друмева) „... българската святост не се заключава само в границите на днешна България. Това трябва да се помни, когато говорим за светиите, просияли извън сегашните български предели, но свързани с България...“ Валя Христова с основание отбелязва: „В наши дни житията на тракийските светци служат предимно като източници на научна информация... Ние ходим по земя, пропита с мъченическа кръв и по стъпките на светци, за които знаем малко или не знаем изобщо... Българската същност е в българската святост...“ В книгата „Българи светци“ заедно със ст.н.с. Христо Темелски се постарахме да направим обзор на известното ни за тези достойни представители на нашия народ, като изказахме някои идеи за канонизирането на други видни българи от многовековната ни история. Става дума за повече от сто и двадесет личности и групи, някои от които от десетки мъченици, свързани с християнството по българските земи.

Още през античната епоха срещаме християни от различни краища на тогавашния свят, разпространявали Божието слово в Мизия, Тракия и Македония, включително редица светци от тракийско потекло. Известният археолог и историк проф. Георги Атанасов издаде книга, в която припомни делата на 345 сакрални личности от времената на ранното християнство до идването на Аспарух на Балканите. Често се приема, че тези култове са заглъхнали или напълно забравени. В много случаи наистина е така, но в онзи с Тивериуполските (Струмишките) мъченици имаме памет и приeмственост, пренесли техния култ от IV век във времето на св. княз Борис-Михаил и цар Симеон Велики. Сходен е примерът с раннохристиянските светци от Дуросторум (средновековният Дръстър, дн. Силистра), сред които се открояват Дазий и Емилиян. Не са били забравени и мъчениците от Филипопол (Пловдив), още повече, че християнската община в града е съществувала без прекъсване в продължение на векове. По всяка вероятност това важи и за други наши градове и сакрални места, пазещи спомена за древни християнски мъченици. За средновековните българи те определено са значели повече, отколкото за нас.

В българския светителски пантеон личат имената на най-видните ни духовни водачи и бележити личности от Средновековието - от Светите братя Кирил и Методий, княз Борис и Иван Рилски до патриарх Евтимий. Техните имена са известни на всички, но и тук попадаме на парадоксални случаи. Така например Йоан Екзарх присъства като светец в руските православни календари, и то с две дати за прослава - 31 януари и 31 юли! Ясно е, че големият старобългарски писател, преводач и архиерей е канонизиран не от руската, а от българската църква още през „неговия“ X век. По същия начин стоят нещата и с презвитер Козма, който в руските преписи на „Беседа против богомилите“ категорично е светец. В крайна сметка обаче и двамата ги няма в календара на българската църква... Трудно обяснимо е и отсъствието на Сто и десетте търновски великомъченици, избити от османските завоеватели през 1394 г. най-вероятно в църквата „Св. Четиридесет мъченици“. Както свидетелства Григорий Цамблак, българските първенци отказват да приемат исляма: „О, воини на Христа, вие опазихте вярата си и броя си не намалихте!“ Трагичната им съдба буди негодуванието на патриарх Евтимий, който със сигурност е в основата на тяхната канонизация. Какво пречи днешната ни църква да се върне към онова, което ни е завещал самият св. Евтимий Търновски...

През вековете на робството се прославят десетки светци и мъченици: Георги Нови, Георги Най-нови и Николай Нови Софийски, Пимен Зографски, Злата Мъгленска, Димитър Басарбовски, Игнатий Старозагорски, Прокопий Варненски, Дамаскин Габровски, Йоан Търновски и много други. Светият Синод прибави към тях хилядите жертви от Батак и Ново село (Априлци), паднали при кървавото потушаване на Априлското въстание. Неизвестно защо обаче остават недооценени по подобаващ начин, а именно чрез канонизация, водачите на християнския ни народ Неофит Хилендарец (Бозвели), Иларион Макариополски, екзарх Антим I... Не е ли достоен за канонизация отец Зотик Преображенски, тачен от съвременниците си като духовен пастир и будител? А отец Сергий Плаковски, един от водачите на Велчовата завера, подложен на мъчения, завършил дните си в Мъглижкия манастир. Самият Раковски възкликва: „Достоен да се числи в реда на светите великомъченици, понеже издъхна под толкова мъки за вяра и за Отечество! Вечна ти памят, родолюбче Сергие! Ще дойде време да ти въздигне българский народ храм...“ Не заслужават ли признанието на мъченици братята Димитър и Константин Миладинови, хвърлени в тъмница и фактически убити от фанариотите? И, разбира се, йеромонах Игнатий - Васил Левски, когото народът ни тачи като великомъченик и Апостол на нашата свобода. Никакви доводи не могат да оправдаят „официалното“ отношение към въпроса за канонизацията на Апостола - та нали още неговите съвременници „... светец го зовяха...“

Нашата църква следва да отдаде прослава на свещенослужителите и миряните в българската земя Македония, подложени на гонения от сръбските и гръцките окупатори през 1913 г. и след Ньойския договор. И, не на последно място, на репресираните от комунистическия режим - според изследванията на д-р Венцислав Каравълчев става дума за повече от 120 православни духовници! Сред тях са имената на митрополит Борис Неврокопски, архимандрит Ириней Попконстантинов и десетки свещеници по градове и села, избити без съд и присъда след 9 септември 1944 г.

Нека завършим с думите на един монах и изтъкнат учен, какъвто беше покойният архимандрит доц. Павел Стефанов: „Ние сме дали православието и писмеността на другите славянски народи, които имат повече светци в календарите си от нас. Трябва сериозно да се помисли за канонизирането на великите и благочестиви наши царе като Иван Асен ІІ, Иван Александър... Не заслужава ли ореола на светостта един титан със световни мащаби като Екзарх Йосиф...“ Можем да продължим с имената, които посочихме дотук, да прибавим и други. Ясно е обаче, че въпросът не опира толкова до броя на светците, колкото до признанието, което им дължим. И до достойнството на един народ и неговата църква.