Дневен хороскоп на Алена за неделя, 20.10.2019

На 20 октомври 2019 да почерпят

Йордан Радичков давал зайци като автограф на цялата дружина

„Левски“ измъкна трудна, но важна победа на „Герена“

Треньор обезвреди въоръжен ученик с… прегръдка (ВИДЕО)

Тео Ушев с нова номинация за „Оскар”

Рафаел Надал се ожени

Италианец, воювал с кюрдите срещу ИДИЛ: Турската офанзива ще възроди Ислямска държава Турците унищожават бойците, които изстрадаха толкова много за света, казва Клаудио Локатели

Един милион протестираха срещу Брекзит в Лондон

Внезапна сърдечна смърт покосила 15-годишната ученичка от Димитровград

Апатит наш насущний Съдържа се в костите и зъбите

Първанов: Отстъпили сме прекалено много на Македония

Испанският премиер отхвърли призива на лидера на Каталуния за диалог

Дмитрий Медведев: Газопроводът „Турски поток“ е изгоден за цяла Европа

Полицаи обискираха дома на кмета на Несебър Цял ден в града се провежда специализираната акция

Нещото и нищото – Петър Берон и ние Капиталният му труд е в 7 тома - “Панепистимия”

Портрет от Николай Павлович.

Потресен е краят му – удушават го румънски наемни убийци

Трудно ми е да пиша за д-р Петър Берон (1799-1871 г.). Трудността идва от нашето (и моето) познание за научния му принос. Но затруднително се оказва най-вече нежеланието да се превърна в поредния назидател и мърморко. Който ругае за слабо познаване и авторитет на част от историята ни. И съветва: “дайте да дадем”, та да върнем блясъка й. Няма да дам – само тогава човек може да съди другите, но ще напомня и за величието, и за принизяването. Защото става дума за фундаментално непознаване и изкривяване, да не кажа оскверняване, на достижения за гордост.

По света има специализация и посвещаване на историците на една личност от литературата, изкуството и науката. У нас всеки е специалист по всеки. И в определени моменти всички започват да пишат за някого. Примерно – за Вапцаров, щото видите ли бил спорен в дейността си и даже като поет. Спорен е за болните от синдрома на вродена или конюнктурно придобита интелектуална недостатъчност. Или пък за Левски. Всеки имал какво ново да ни каже за него. По български – аферим.

Д-р Петър Берон не е забравен. Напротив, помним го по начин не много по-пристоен от забравата. С първия му ранен труд – “Рибният буквар”, преди още сам да се образовал достатъчно. Чудесно – заради несъмнения приносен характер и важната му роля в зората на българското образование. Излязъл в 1824 г., букварът има 5 издания до 1862 г. А това значи много във време, когато малцина българи са грамотни. Но от “Буквара” нататък П. Берон го няма в нашите представи. Преди да попитам защо, нека видим какво прави той след 1824 г.

П. Берон е от Котел, дал през Възраждането и Софроний Врачански, Г. С. Раковски и още видни личности. Преди “Буквара” завършва колежа “Св Сава” в Букурещ – водещ образователен център в Румъния. В 1825 г. заминава в Германия, където учи философия в Хайделберг, но се дипломира като лекар в Мюнхен в 1831 г. С дисертацията си впечатлява преподавателите. Вероятно тогава изготвя стратегията на бъдещия си живот. И тя е сдобиване с материална независимост, за да се осъществи в науката.

Как го прави? От януари 1832 г. получава право на свободна лекарска практика в румънския град Крайова, тогава с около 20000 жители. Става градски лекар, а немного след това – и окръжен лекар. Бързият възход на чужденеца говори за качествата му на лекуващ лекар и медицински организатор. А и създава свои лекарства. По-късно ще обяснява болестния процес като психическа и душевна дисхармония. Което сигурно е подпомагало практиката му. Всичко спечелено от лекарските си умения влага в стопанска дейност. Купува, дава и наема земеделска земя и произвежда селскостопанска продукция. Най-голямото му имение Скорила му носи приходи от хиляда австрийски жълтици годишно. Търгува с дървен материал и със сол.

Всичко това му позволява да се отдаде на науката. От средата на 40-те години живее предимно в Париж. Това служи за един от упреците към него – изоставил бил проблемите на родината си. Че къде да прави тогава наука – в Банкя ли? Но по-важен от евтиниите е отговорът на въпроса: какво е направил. Неговият всеобхватен, търсещ и обобщаващ ум първоначално навлиза в частните науки. Издава първите си трудове – “Система на атмосферологията”, “Система на геологията” и др. Забележете – навсякъде опитва да се добере до същността и да обобщи.

Тези текстове са само прелюдия към капиталния му труд, излязъл в 7 тома – “Панепистимия”. Което значи Всенаука. В него П. Берон се опитва да открие как е създаден светът и по какви закони той съществува. Не мога да кажа нещо повече от това, че ученият счита, че всичко произлиза от първичен флуид, наречен от него електър. За съжаление и досега трудът му не е преведен на български език. И малцината занимаващи се с приноса на П. Берон не са представили както същността му, така и научната му коректност спрямо днешните познания за материята, Космоса и всичко друго, към което има отношение “Панепистимия”. Че цялостната му теза, родена във времето на множеството догадки, едва ли е вярна, е допустимото предположение. Но има ли в “Панепистимия” и във всички останали трудове на П. Берон рационални зърна, времето потвърдило ли е нещо от неговите Системи? Отговорите на тези въпроси ще ни кажат дали той е бил дързък ентусиаст или е съумял да проникне в някои от тайните преди другите. Та нали П. Берон е бил и преподавател, участник в научни форуми – сигурни белези на признание от съвременниците му.

Но питането ми е докога ще чакаме отговорите да паднат от небето. А и не ще дочакаме да ги даде чуждестранен историк на науката. Срамно е такава личност да представяме само с “Рибният буквар”, педагогически възгледи и спонсорски жестове.

Отиваме и до неразбиране на националната си същност и до неумение да я пропагандиране. До незачитане на великото време в новата ни история – Възраждането. Този период е наречен правилно така, макар днес по-често да тълкуваме думата стеснено. Тя не е само събуждане или усилие да встъпим в модерния живот. Главният неразбран докрай патос и смисъл на това време е възвръщане към живот на някогашното славно минало и присъствие на България преди хилядолетие-две-три. Изразителите на неговите същностни характеристики, които е трябвало да пренесем от себе си в бъдещето са станали четиримата гении Левски, Ботев, Берон и Раковски. Левски персонализира обществения морал, Ботев – силата на Словото и изкуството, Берон – способността за образование и наука /ако щете – научна дързост/, Раковски – държавността. А всички те заедно – свободолюбието и народностния дух, наричан недотам точно патриотизъм. Доколко и как ги следваме е друга тема. Въпросът е защо сме разпознали само Левски и Ботев. И то не толкова като пратеници на миналото с надежда за възход, а просто като гении и символи на добродетели. Защо Раковски остава като “образ невъзможен”, а П. Берон като автор на “Рибният буквар”? Нали интелигенцията на всяка нация трябва да “преведе” на останалите по-сложното за възприемане – Науката и Държавността!?

Потресен е краят на П. Берон – в 1871 г., в продуктивна за него възраст, го удушават двама румънски наемни убийци. Изпратени от вдъхновителя Чокулеску, също румънец, когото не осъждат само защото в съда не са представени неопровержими доказателства за вината му. Да, ама дълго витае версията, че българи – заради завещанието му, са инициатори. Подобни спекулации са съзнателни престъпления срещу нацията, целещи се в разнебитването й. Но въпреки “академизма” и клеветничеството П. Берон ще намери своето място. Като пратеник, възвестяващ потенциала и бъдещето на нацията.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.