Две жертви и десетки ранени при пожар в хотел в Прага (ВИДЕО)

Европа ще рециклира всички пластмасови опаковки след 2030 г.

Молдова ще иска компенсация от Русия заради „окупацията“ на Приднестровието

Спряха камионите по няколко направления заради снега

Просветният министър: Привличането на млади учители е предизвикателство

Въоръжена атака срещу 5-звезден хотел в Кабул

Вижте акцентите от броя на „Труд“ в неделя, 21 януари 2018

Меркел и Борисов в отговор на “Труд”: България влиза много скоро в Шенген Премиерът събира европейските лидери и Реджеп Ердоган във Варна

Командоси щурмуват пробно прототипи на стената на Тръмп

Махат незаконни билбордове в София Столичният инспекторат откри 14 такива само по бул. „Черни връх“

Ципрас: Македонска нация никога не е имало Ще е абсурдно обаче в името на страната да няма Македония, смята гръцкият премиер

Хиляди румънци се събраха на протест в Букурещ (ВИДЕО)

САЩ и Русия призоваха Турция и сирийските кюрди към сдържаност

Турция нанесе въздушен удар по позиции на сирийските кюрди

Григор искал да е бегач и да знае френски език

Не е вярно, че университетите в България са много

„Труд” започва професионална дискусия за висшето образование в България. Поканихме за откриването й професор Борислав Борисов – човек с изключителен организационен опит и доказани практики в развитието на университетското образование у нас. Професор Борисов ни предостави серия статии по темата, които „Труд” ще публикува всяка сряда.
Ще бъде определено полезно, ако и други представители на университетските среди, както и всеки съпричастен към проблемите на висшето образование в България вземат отношение по поставените въпроси на страниците на вестника.

По покана на вестник „Труд“ в поредица от материали ще изложа своето виждане и ще определя някои от основните проблеми на висшето образование в България, които пречат за неговото европейско развитие, като качество на обучението, привлекателност и престиж.

Това виждане се базира на натрупания от мен опит като университетски преподавател вече 40 години, основател и 25 години ръководител на катедра, заместник-ректор и два мандата ректор на УНСС, както и два мандата председател на Съвета на ректорите на висшите училища в България.

В неадекватните решения, неглижирането и бездействието на институциите по отношение на университетската система за наука и образование съм се убеждавал също така и като вносител на немалко приети предложения за изменение и допълнение на Закона за висшето образование в ролята ми на депутат и председател на парламентарна група в 43-то Народно събрание, депутат и член на парламентарната Комисия по образованието и науката в 39-то Народно събрание, както и през 12-те години председател на национално призната работодателска организация.

В поредицата от материали ще се използват данни на МОН, НАОА, НСИ, Евростат, Сметна палата и други официални източници, като, за съжаление, публикуваните от тях стойности се разминават по отношение на някои от обектите, но тези различия не са от степен на значимост за направените изводи и получените резултати.

В публикациите “висше училище” и “университет” ще се използват като тъждествени понятия, без да се влагат никакви същностни различия между тях.

Първият и най-често срещан упрек към системата на висшето образование е наличието на твърде голям брой висши училища за държава с мащабите на България. При това, този упрек се отправя от всички страни, като се започне от непосредствено ангажираните с висшето образование ръководители и специалисти и се стигне до политически, стопански и държавни дейци от висок ранг, независимо че може те и да нямат непосредствен поглед върху образователната система. Бих добавил към тях и солови изяви на представители на европейски структури и специалисти от чужбина, чиито тези ме карат да се усъмня не само в техния професионализъм и компетентност, но и да ги разглеждам като опит за масово посичане на българските висши училища в контекста на разчистване на конкурентната среда от тяхното присъствие.

1617_1_208366И така, наистина ли висшите училища в България са толкова много, както непрекъснато се твърди от всички страни? На пръв поглед броят им наистина стряска. За мащабите на нашата страна 51(54) висши училища определено изглеждат много. Особено на фона на само 30 университета през 1990 година и при това, с около 2 милиона по-голямо население в страната отсега.

За да отговорим на този въпрос, ще направим един сравнителен анализ с броя на висшите училища в близки по мащабите на България държави като население и територия, които са членки на Европейския съюз (ЕС). За целта избираме Дания, Белгия, Чешката република и Гърция. Анализът ще представлява едно обикновено сравнение между числеността на населението и броя на университетите в конкретната държава, като за целта определим съответно и на колко души от населението съответства един действащ университет в страната.

За България със своите 51 университета този показател възлиза на 139 000 души от населението, съответстващи на 1 действащ университет в страната, в Белгия 1 университет „обслужва” 135 000 души или с 4 000 по-малко, в Чешката република те са 132 000 на 1 университет или със 7 000 по-малко, в Дания са 75 000 или с 64 000 души по-малко, и само в Гърция на 1 университет съответстват 140 000 души население или едва с 1000 души повече, отколкото в България. Това означава, че спрямо своето население броят на университетите в нашата страна е почти еднакъв с този на Гърция. Белгия има само 2 университета повече от нас, а Чешката република – 3. Ако се сравняваме обаче с Дания, то изоставането е почти двойно и в България би трябвало да има не 51, а 95 университета.

Аналогични изчисления за броя на висшите училища спрямо общото население на Европейския съюз ще ни убедят във факта, че броят на висшите училища в България е напълно сравним с броя на висшите училища в държавите – членки на ЕС, както и в Европейския съюз като цяло.

Следователно тезата за неимоверно нарасналата численост на висшите училища в нашата страна спрямо нейното население е категорично неоснователна и невярна. В този смисъл под израза „оптимизиране на мрежата от висши училища в България”, използван на институционално най-високо равнище, не трябва да разбираме редуцирането на техния брой, а нещо друго.

Преди да отговоря на въпроса „Кое е това нещо друго?” обаче, ще се спра на някои позабравени или по-скоро пренебрегвани истини за университетите с присъщите им функции и тяхната връзка с прословутия „голям брой на висшите училища в България”.

Обикновено, когато се говори за основните задачи на висшите училища, се споменават най-често тяхната учебна и изследователска функция и почти забравената възпитателната функция на университета, която освен начина на мислене на бъдещия специалист с висше образование, формира неговия бъдещ модел и стил на поведение като ръководител, начина на общуване в обществото и в професионалната му среда, ценностната му система и отговорност към неговите задължения и т.н.

В случая обаче поставям акцент върху една друга функция на университета, която има изцяло социална насоченост и за която обикновено не се говори на каквото и да е равнище на обсъждане на проблемите на висшето образование. И това е фактът за неразривната връзка между самото наличие на висше училище в дадено селище и неговия бит, икономика, култура и въобще съществуването и развитието на това селище. С особена сила това се отнася за малките и средните градове, където и да са те по света. Достатъчен е един поглед назад във времето, за да се убедим в историческия факт, че селище, в което е основан и функционира университет, не само е просъществувало през столетията, но и винаги е било средище на интелектуален елит, на икономическо благоденствие и културен просперитет.

Едва ли е необходимо да обяснявам защо това е така. Студентите са един постоянен и сигурен във времето немалък контингент от потребители, които трябва да се хранят, обличат, живеят, развличат, като при това, тяхното присъствие внася определен интелектуален и културен привкус в живота на градската общност. Не без значение е, че част от тях остават като постоянни жители на селището, било то постъпвайки на работа в университета или създавайки семейство с местни жители, или по друга причина. Това, от своя страна, увеличава интелектуалния и креативен потенциал на градската общност, което е в основата на способността й да се развива.

Много образно и изключително сполучливо за взаимовръзката „университет – селище” е битуващата в академичните среди фраза, че: „Ако го нямаше Великотърновския университет, Велико Търново щеше да бъде толкова „велико”, колкото „велик” е Велики Преслав”. Такива примери в нашата страна могат да се посочат много. Достатъчно е само да се запитаме какво би представлявал град Свищов без Стопанската академия в него! По тази причина за преобладаващата част от малките и среден тип градове съществуването на университет в тях е въобще въпрос за съществуването и развитието на самото селище.

Една доста близка аналогия може да се направи с училищата. В селищата, където те бяха закрити, започна масово обезлюдяване и в много от тях вече животът е замрял и те на практика не съществуват в икономически и в социален план. В този смисъл и в контекста на развиващата се демографска катастрофа в нашата страна, можем с голяма степен на увереност да прогнозираме, че регионалният обществен натиск за разкриване на нови висши училища в селища като Казанлък и други от този тип ще се засилва все повече.

В потвърждение на тезата, че не броят на университетите предопределя качеството на висшето образование, привеждам пример от една от световните класации на университетите (Webometrics), в която е отразено присъствието на университети от държавите, с които вече се сравнихме, съответно сред най-добрите от първите сто университета – класация ТОП 100 (от 1 до 100), и също – ТОП 200 (от 100 до 200), ТОП 500 (от 200 до 500) и ТОП 1000 (от 500 до 1000).

Данните от класацията са отразени в таблицата по-долу, като не мога да подмина отчайващия факт, че България класира само един свой университет и то в ТОП 1000, (Софийския университет – на 931 място).

Посочените данни недвусмислено показват, че не броят на университетите е факторът за мястото, което заемат тези университети в световната класация на най-добрите от тях. Ако по брой университети ние сме относително сравними с изследваните държави, то по мястото на българските университети в тези световните класации изоставаме и то драстично.

Доста тъжна констатация, която говори много за равнището на българското висше образование и за мястото на българските университети сред академичните им събратя от Европа и от света. Само ще допълня, че веднага след нас в световната класация за м. януари 2017 г. са Литва, Беларус, Ливан, Коста Рика, Кения и т.н.

Защо е така? Ще потърсим отговорите в следващите публикации от поредицата „Висшето образование в България”.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (4)

  1. Като познавам десетки дипломирани от родни „университети“, си задавам въпроса как са се дипломирали като нямат познания не за средно, ами за основно. А и не се сещам за неуспели да завършат ВУЗ, след като са „кандидатствали“ и са били „приети“. Възможно е да има и такива, но това е в резултат не на високи изисквания във ВУЗ-овете, а на нечовешки мързел от страна на въпросните „студенти“.

  2. Браво на коментара на „Декан“! Пълна неграмотност на завършилите ВУЗ, срам и позор! Не бройката на университетите е важна, а какви са критериите за прием. Сега се приемат и кандидати с тройки. Като кандидатствах навремето право в Софийския университет, за едно място се борихме по 1200 абитуриенти. Влизаха само най-добре представилите се на двата приемни изпита. А как е днес? Куцо и сакато се приема, а завършилите юридическо образование една исква молба не могат да напишат грамотно. В този смисъл университетите ни са прекалено много. Приемат куцо и сакато, сори за израза, само и само да се осигури съществуването на съответния ВУЗ.

  3. ми съ тъковъ професорску тяло у нас се ръзпрострънявъши максимътъ:ууууучи мамъ тъ дъ не ръботиш:shizophrenia made in bg:в тези тебеширени унитъ произвеждът умници които викът:зъкони имъми ну немъ кой дъ ги спазвъ:(etc):отъ тези bg дъскорезници съ възпитъницити които мееееекът:руууутят се:ъъъъ-кът:нууу-кът:ако-то го фонетизирт къто:аааку:те входират:те въканцувът:нъ тях сичко веки „се случвъ“: те съ себеси:те говорят обрано:те презентирът:те опонирът (веки немъ възръзявъм):те възклицавът:уаааау :нъ рожден ден тези съ пискюлите пеят съ слюнки въ плювалниците хеееееепибърддей:този професор е само един грамаден селендур къто сички селяне бългърски:по какво ште го познаете ли:ми когато ни поднася сръвнението къде колко унитъ имъли:имъъъъъът дъ ти го ооооопониръм професоре ну произвеждът skodi:аку не е верно предвърително мерси зъ което:(„зъ което“ е отъ речникъ нъ зъвършилите вишисти):професоре съ уни тъпотиятъ ви кво правим:ъъъъ:(„кво правим“:пак там въ новоселяндурскиъ bg речник):bg простотиятъ е нееееепробиваемъ:(i сиктир нъ селянете)

  4. Голям проблем за Образованието в България е, че сигурно 90% процента от реформираното образование…. идват от преводи на чужда литература. Просто защото е най-лесно…. В същото време с най-малко копетентност…., изследвания, труд и т.н…… Печалби, студенти….някакви моди….Започвайки от това, че в България е прекъсната връзката с нейното си образование до 1944 , което отговаря на нейните потребности. Които са и културни…. Мястото на културния и на образования човек…. Всичките лъжи… след 1989/1944 ???? Даже „европейската риторика„…. в действителност е била подложена на някакви цензури… т.е. не е усвоена в естествен контектс/или език! Те се отнасят и цялостно – до Пространството и Времето като измерения на Културата и способността за интелегинетност и култура. Няма Култура .. без Интелигентност… Сега непрекъснато се копират чужди образци, които имат своята логика в съответните чужди системи. Кой може да прави оценки на чужди системи и образователни йерархии/функции? Доколко е направена оценка на собственото ни образование до 1989? Колониално в реални условия. Защо – защото образованието служи за контрол, а не за самостоятелност. Ако тази оценка не се направи в България – другите я правят за нас. И какво се получава – пост-колониализъм. Наваксваме това, което не сем знаели… като непрекъснато нови измислици на маркетингова психология. Ако аз съв изградил или остоявал тези критерии – другите не. Определено са страшно некачествени сегашното образование и култура…. Как това се свързва със „социо- демографските“ императиви/манипулации – също не е ясно.
    Ето страхотни данни – Вишеградската тройка – имат многопартийна система съвсем официално 3 години преди 10 ноември, когато на нас ни се изсипа като гръм от ясно небе със всичките истерии и психози….Управление на информация! СИВ – фалира в края на 70-те години. Също известно на всички други от бившия соц. лагер…. Само България гледаме като идиоти. И къде си с подобен умствен багаж, и потенциал за развитие застопорен поне от 1989г? Собствен анализ тука, адекватно реагиране…. мерки????

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.