Великият артист учел за офицер, преди да бъде открит за операта

Днес един от най-великите световни оперни певци на всички времена Николай Гяуров щеше да навърши 90 г. Той почина преди 15 г. в гр. Модена, където се беше установил да живее. В негова памет публикуваме спомените на бившия министър на културата Георги Йорданов, който е бил близък приятел с баса.

От края на опустошителната световна война беше изминало по-малко от десетилетие. Раните на София, причинени от жестоките англо-американски бомбардировки, постепенно се заличаваха. Усилено се строяха сградите в подновяващия се център на столицата. Поводи за радостни преживявания имаха и почитателите на музиката. Най-после София се сдоби с нова сграда на националната опера.

И за мен — студент по право в Софийския университет, бе истински празник, когато попаднах във фоайето и в голямата зала. За пръв път виждах такава красота и удобства, създадени за артисти и публика. Посрещнахме с аплодисменти появата на щастливите артисти върху най-високата българска сцена.

В началото на лятото на 1955 г. тук се състоя тържественият концерт на българските участници в поредния Световен младежки фестивал, който предстоеше да се открие във възобновена Варшава. От Варшава долетя радостната вест: първа награда е получил студентът от Московската консерватория Николай Гяуров. За пръв път чувах това име. Не мина много време и радиото и вестниците гръмнаха с ново съобщение: на приключилия в Париж международен конкурс за оперни певци Николай Гяуров е удостоен с Голямата награда, а тенорът Димитър Узунов — с Първа награда.

Не секваха коментарите за проявите в Москва на изключителния млад бас Николай Гяуров. Бях в залата на Софийската опера, която се тресеше от овации при неговото първо встъпване на българска сцена в ролята на дон Базилио от “Севилския бръснар” на Джоакино Росини. Оттук, от сцената на Софийската опера, започваше невероятният път на новата звезда на световната музика. За кратко време Николай Гяуров покори европейските сцени. Специалистите вече го нареждаха до легендарните баси — Фьодор Шаляпин и Борис Христов.

През тези години добивахме представа за творческите сполуки на изключителния артист от радиото и кинопрегледите, от вестниците. Все по-често четях отзиви за шеметния триумф на вече утвърдения бас номер едно, както наричаха красивия български певец. Не крия, че желанието ми да се запозная с него нарастваше с дни и месеци.

Срещнах се и се запознах отблизо с прославения артист в началото на 70-те години. Оттогава до сетните му мигове бяхме в най-близки приятелски отношения. Имам грамофонни плочи, филми и други записи на почти всички негови изпълнения. Бях истински щастлив, че в лицето на Николай Гяуров открих един от най-близките си хора. Споделяхме еднакви мисли за развитието на българската музика, за създаването на условия постиженията на музикалното ни изпълнителско изкуство да се съизмерват с най-високи образци. При всяко негово идване в София прекарвахме часове и дни заедно. Много пъти сме били на лов, на културни и спортни празници. Разказвал ми е за динамичния си живот, за творческите реализации със забележителни музиканти — диригенти, певци, режисьори. Както и за пречки, които са му създавали завистници, недоброжелатели.

Въпреки невероятната си заетост — програмата му беше запълнена с ангажименти за 4-5 години напред, той се отзоваваше на всяка наша покана за участие в постановки на Софийската опера, в тържествени концерти, музикални записи, които разпространявахме чрез най-реномирани музикални къщи. Николай Гяуров не прекъсна своите връзки със Софийската опера. Присъстваше като неин солист на почти всичките й изяви в чужбина. Той бе най-младият народен артист: заслужено бе удостоен с всички високи български държавни награди и отличия. Всяко признание, което получаваше, го насърчаваше за нови големи творчески планове и намерения. Разбира се, изключителните художествени резултати на Николай Гяуров са плод на системно обучение и висока култура, на работоспособност и всеотдаденост на музикалното изкуство. Той използваше всеки свободен ден от престоите си в София да репетира във вилата си в Бояна, да се подготвя за новите си сценични изяви, за предстоящите записи в най-реномираните музикални студиа. Постоянно бе във въздуха на път за Чикаго, Лос Анджелис, Сан Франциско, Ню Йорк, Буенос Айрес, Токио, за всяко голямо европейско музикално средище.

През 1984 г. на прочутия фестивал в Залцбург Херберт фон Караян беше привлякъл Николай Гяуров, Гена Димитрова, Анна Томова-Синтова, Маргарита Лилова, хора на Софийската опера. Присъстваше и Мирела Френи, съпругата на Гяуров. Чудех се на издръжливостта на Николай. Бурни аплодисменти придружаваха всяко негово изпълнение. Последен се оттегляше от залата, защото трябваше да дава автографи на безчет почитатели. От ранни зори подготвяше следващото си участие. А в малкото свободни часове бързаше да отиде на риболов в някоя от буйните алпийски реки около града на Моцарт.

А как се възхищаваше от красотите на природата! След всяка уловена рибка или ловна слука се радваше, както се радва при възторжени аплодисменти на публиката.

Николай беше фен на футболния “Милан”. При кратките му престои в София посещаваше интересни мачове. Заедно със своята Мирела изразяваха нескрито вълнение при успех на любимия отбор.

Бивахме често във Велинград, в милата му бащина къща. Неговите съграждани го посрещаха с най-сърдечни чувства. Не криеха гордостта си, че е техен земляк. Напомняха му за първите музикални изяви в ученическия оркестър и в програми на читалищната сцена. Мечтаеше да организира музикален фестивал в родния си град. Пристъпихме към строителство на съвременен културен дом, който за съжаление все още е недовършен.

Разказвал ми е свидни спомени от своето детство и младост. Като юноша заедно със семейството е интерниран в Търговищкия край, защото брат му — ученикът от Пазарджишката гимназия, известният по-късно обществен деец Костадин Гяуров, е бил сред родопските партизани.

От тези младежки години идва чистата приобщеност на Николай към левите идеи. С чувство на отговорност постъпва във Военното училище в София. Подготвя се да измине целия път на офицер от българската армия...

С усмивка разказваше, че избраният път е прекъснат, сам не знае за добро или за лошо, след фестивал на войнишката самодейност. Направили го солист на хора на Военното училище. Изпълнявал солова партия от “Мы за мир” на Мурадели. След концерта началникът му го извикал, обяснил му, че акад. Петко Стайнов желае да се срещне с него. Големият композитор и учен — незрящият Петко Стайнов, бил категоричен: ще ходатайства да го освободят от военна служба, за да учи музика. Започва да взема първи уроци при професора от Музикалната академия Христо Бръмбаров. Именитият музикален педагог му вдъхва увереност, предрича му голямо бъдеще. Постъпва в консерваторията в Ленинград. Заради доказано дарование е прехвърлен в Московската консерватория, която носи името на гениалния Пьотр Илич Чайковски.

Николай Гяуров бе признателен на своите първи учители — българи и руснаци. Спомняше си за тежките следвоенни години, когато са споделяли оскъдицата на преживелите войната съветски граждани. Със смях казваше, че хайверът — червен и черен, бил в изобилие и го консумирали без ограничение. Благодарение и на това имал сили да учи без спиране, да изпълнява най-трудни партитури и арии. Първите му музикални изяви са на московска сцена. След зашеметяващите успехи във Варшава и в Париж е поканен за участие в големи европейски оперни театри. Изучава италианското белканто и италианския език. При това толкова прилежно и задълбочено, че и най-големите специалисти сочеха изпълненията му като образец на съчетание на красивото италианско пеене с топлото славянско звучене. В тези първи години неоценима помощ му оказва съпругата му Златина Мишакова, негов корепетитор, критик, педагог и майка на двете му деца — бъдещия диригент Владимир Гяуров и завършилата артистично майсторство в Италия Елена.

По-късно съвместните изяви с най-прочутото сопрано Мирела Френи възпламеняват взаимната им любов и от средата на 70-те години те заживяват като съпрузи. Заедно имат триумфални изпълнения на най-прочутите сопранови и басови партии. Мирела беше скромна, сърдечна, с чувство за хумор. Любовта ги озаряваше и вдъхновяваше за изключителни артистични успехи. Гениалният маестро Херберт фон Караян ми е споделял, че любовта между двамата допринася за върховите им изяви на световната сцена.

Мирела се включваше заедно с Николай в нашите концерти по случай 1300-годишнината на българската държава, на Двадесет и третата Генерална конференция на ЮНЕСКО в София и по други празнични поводи. Под ръководството на талантливия диригент Емил Чакъров двамата имаха блестящо участие с фестивалния симфоничен оркестър по сцени на Европа. А записите им с оркестъра и български хорове и днес се разпространяват по света.

Подчертах, че творческото съдружие в изкуството и в живота с гордостта на българската култура — народния артист Николай Гяуров, я свързва и с нашата родина България. Връзките на прочутата прима на световната опера с България не секнаха и след кончината на великия й съпруг Н. Гяуров. Тя бе удостоена с най-високото академично звание “Доктор хонорис кауза” на Музикалната академия “Проф. Панчо Владигеров”.

Николай Гяуров не е забравен. Не увяхва споменът за българския артист Николай Гяуров: в Миланската “Ла Скала”, Виенската “Щатсопера”, Парижката “Грандопера”, Лондонската “Ковънт гардън”, Московския “Болшой театър”, Буенос Айреският “Колон” и на почти всички прочути сцени в Италия, Испания, Германия, Япония, САЩ и къде ли не. Оценка за неговия принос в световната култура са и най-високите награди, които получи в Италия, Франция, Австрия и други страни. В една от влаковите композиции под Ламанш през цялото време се слуша музика в изпълнение на Мирела Френи и Николай Гяуров.

Николай Гяуров бе “пеещият велик актьор” — така го наричаха заради неотразимото му сценично излъчване. За почти 50 години той изпя блестящо над 50 басови партии — в опери, оратории, реквиеми, кантатно-ораториални пиеси, звукови и визуални записи, филми. Винаги верен на италианския, руския, френския, немския, английския стил на композиторите Верди, Пучини, Росини, Моцарт, Белини, Масне, Вагнер, Гуно, Бойто, Мусоргски, Чайковски, Бородин, Хренников. Неговият мощен и красив многопластов глас, звучен тембър — еднакво завладяващ и при фортисимо, и пианисимо, бе озарен с ясна дикция и отлично певческо дихание. Сложна мимика, прекрасно сценично излъчване.

Той се гордееше, че е българин, и облиташе световните простори с червения паспорт на български гражданин. Показателни са дарителските му прояви в полза на Софийската опера, на културни институции, на Държавно-обществения дарителски фонд “13 века България”. Обитаваше световния музикален връх, а бе естествен, отзивчив, човечен! А маломерни чиновници от Министерството на външните работи “информираха” дори Тодор Живков, че Н. Гяуров престава да бъде български гражданин. Добре че сплетнята не стигна до прочутия артист...

Николай Гяуров имаше щастливата възможност да участва в оперни постановки и звукозаписи под диригентството на велики имена в музиката от миналия век — Херберт фон Караян, Клаудио Абадо, Рикардо Мути, Зубин Мета, Джон Причард, Генадий Рождественски, Асен Найденов, Константин Илиев, Добрин Петков, Емил Чакъров. Преживя вълнението в постановки и концерти, дирижирани от неговия син Владимир Гяуров в България, Европа, Япония. Най-големите оперни режисьори Франко Дзефирели, Алексей Любимов, Лукино Висконти, Маргарета Валмонт, Покровски, Драган Кърджиев, Петър Щърбанов, Пламен Карталов и други постоянно привличаха за изпълнител прочутия бас. Н. Гяуров бе сред българските артисти при провеждане на дните на българската култура в други страни. Няма да забравя например как в Болшой театър го посрещаха с гордост като най-ярка звезда в музиката.

На 2 юни през 2004 г. в Модена, Италия приключи необикновеният жизнен път на Николай Гяуров. Той бе на музикалния връх не година-две, не десетилетие, а половин век. Колцина творци имат подобна щастлива участ?

От книгата на Георги Йорданов “Срещи” от поредицата “Притаени мигове” - със съкращения.

*Авторът е бивш министър на културата по време на социализма. Той е правист по образование.