„Лара“ - дебютният роман на авторката, няколко седмици е начело в класациите на най-продаваните книги у нас

Срещаме се в известно, шумно кафене в столичен мол. Тя пристига с походка на газела и балансира на сребърните си сандали с тънки каишки виртуозно, както умее само човек, който бяга по пет километра почти всеки ден. Очите й са нефритени и веднага предразполагат за разговор на „ти“. Ще й говоря на „вие“ обаче, защото я ценя много след онова, което прочетох. Думи от сърцето на много смела, забавна, омагьосваща жена. Думи, в които няма и грам преструвка, поза и опит да се изпроси снизхождение. Моите почитания, Лара, пардон, Ния!

- Как се стигна до тази смела стъпка да опишете така искрено зашеметяващия си живот?

- Започнах да пиша книгата в период, в който не бях вдъхновена от ежедневието си и търсех начин, по който да осмисля дните си. Започнах да пиша за свое собствено удоволствие, тъй като подсъзнателно съм търсела автотерапевтичния ефект, който намерих чрез преразказването на живота ми. Била съм искрена относно страховете и комплексите си, което в ретроспекция мисля, че е донесло най-висока добавена стойност на книгата ми. И бидейки отново искрена, ще кажа, че животът ми в никакъв случай не е зашеметяващ.

- Защо заминавате, и то в крехка възраст, за Австралия?

- Поради две причини: исках да науча английския език като роден, защото усещах, че това е задължително условие, ако искам да съм гражданин на света. Също така, исках да стана абсолютно самостоятелна и независима от родителите си. Скачайки в дълбокото, образно казано, смятах, че ще се науча да се оправям сама в живота много по-бързо, отколкото ако остана в България и живея с нашите. Много хора ме питаха не ме ли е страх да замина сама толкова далече. А аз им отговарях, че всъщност ме е страх да не се случи нещо, което да възпрепятства  заминаването ми.

- Начинът, по който разказвате за любовните си авантюри и разтърсващи любови, печели с автентичността и откровеността, но как възприе съпругът ви романа?

- Не всичко описано в романа е изцяло вярно. Героите са истински, както и тяхното въздействие върху Лара, главната героиня, съответства на това, което съм изпитала в реалния живот. Но обстоятелствата, при които съм ги срещнала, описани в книгата, не съответстват задължително на реалността. Обсъждала съм тези детайли със съпруга ми още преди книгата да бъде публикувана, така че сюжетите в романа не са изненадващи за него. Това, което ме изненада мен, и то с положителен знак, беше промяната в поведението му към мен по отношение на ежедневните, рутинни детайли от съвместния ни живот. След като прочете „Лара“, той видя моята гледна точка не през неговата позиция, а от позицията на външен човек и започна да се съобразява с мен и моите желания много повече от преди.

- Защо се отказвате от кариера на модел, актриса и агент в издателство в Австралия, за да се върнете в България?

- Никога не съм искала да бъда модел, защото мога да се оценявам реалистично и знам, че не притежавам съответните данни. Актриса исках да бъда като много, много млада – това е последствие от образованието ми, когато се повлиях от тази идея, а все пак актьорското майсторство е и средство за себеизразяване, което е много важно за моята природа. С израстването ми разбрах, че за моята емоционалност ще е най-добре да изразявам собствените си емоции, а не чуждите, както правят актьорите, и затова лека-полека се преориентирах към писането, като хоби. А може би най-важната причина беше чисто практическа – в един момент, във втората част на 20-те ми години, исках да прекратя с неизвестността около утрешния ден и да „уседна“ – в една държава, да създам семейство, както и стабилен доход, на който мога да разчитам.

- На родителството и майчинството са посветени може би най-вълнуващите редове в романа ви. Ако е прав философът, че децата ни са изпитът, който държим пред Бог, как се оценявате с днешна дата?

- Майчинството е крайъгълният камък, който променя живота на жените. Аз лично разделям живота си условно на две части – преди и след като станах майка. Емоциите и приоритетите от живота ми преди майчинството нямат нищо общо с тези след това. Когато децата ни са малки, ние им се отдаваме изцяло – това за някои от нас може да е шок, защото означава да поставим кариерата си, другите си цели, социалния си живот, хобитата си и всичко останало на заден план. След като децата поотраснат, се налага да преустроим отново живота си и да направим отново място за всичко останало – кариера, хобита и т.н. Ако не го направим, рискуваме да станем от обсебващите майки, които не искат да пуснат детето си да порасне и се месят в живота му повече от необходимото, когато е възрастен. Накратко, предизвикателството да си майка е да изгубиш себе си, когато детето е малко и има нужда от присъствието ти повече от всичко, и после да намериш или по-точно да преоткриеш себе си и да продължиш по пътя си, когато детето ти порасне и вече няма толкова голяма нужда от теб. Към днешна дата си давам положителна оценка като майка, но да не забравяме, че майчинството е до живот и положителната оценка, която си давам сега, е обект на актуализация във времето.

- Лара – жената, която иска всичко. Това е подзаглавието на романа ви. Колко получихте от съдбата и как определяте цената, която платихте?

- Под „жената,която иска всичко“, всъщност съм била много по-скромна от това, което изглежда на пръв поглед, и съм имала предвид жена, която не се страхува да поиска едновременно да има и кариера, и семейство, и мечти, чието преследване да осмисля допълнително живота й. Чрез подзаглавието не съм визирала материални придобивки. Получила съм от съдбата много – това, че съм здрава, че близките ми са здрави, че не съм родена в държава като Сирия или Афганистан, където правата ми като човек и като жена биха били тотално потъпкани, ме прави галеник на съдбата, наред с много други хора. Лошото е, че не винаги оценяваме това и не винаги сме благодарни за базисни неща като здравето си и нормалните условия за живот. Не смятам, че съдбата ми е отнела каквото и да е – за всичките проблеми и комплекси, които имам, съм отговорна изцяло аз. Осъзнала съм ги и в момента се опитвам да ги преодолея, което не е въобще лесно.

- Кои са най-големите въпроси, които стоят пред жената в България?

- Не мога да говоря колективно от името на жените в България, защото всяка жена води нейна си битка. Лично за себе си мога да кажа, че не ми дава мира презумпцията, че жената е винаги виновна. Ако нещо в семейството е нередно – обществото обикновено колективно обвинява жената. Обвинява я като майка, като съпруга, като служител и, не дай си боже, ако дръзне да влезе в ролята на ръководител или предприемач. Единствено жените, които са избрали ролята на домакини, като че ли не биват обвинявани от обществото, тъй като това е позицията, където не само им е разрешено да бъдат, но е и желателно да си останат. Всяко желание на жената да излезе от отредената й роля на домакиня и майка бива осъждано от една или друга част от обществото. А дори не искам да зачеквам темата как жените, които са изнасилени, както и жените, обект на домашно насилие, много често получават етикет „сама си е виновна“ и „търсела си го е“ – пак от това наше общество.

- Не мога да не засегна темата за българина в чужбина. Що за черти от характера ви се проявиха в странство? 

- Когато живеех в Австралия, не се самоопределях като „човек в странство“, или като „имигрант“. Определях се като човек, млад човек – тогава бях на 19, който иска да се научи да е независим, да е финансово самодостатъчен и да е човек, който разширява мирогледа си. В Сидни няма голяма българска общност, както например в Чикаго, така че, без да го планирам, бях обкръжена най-вече от местни или приятели от други националности. От време на време се срещах с представители на българската общност, имах 1-2 приятелки там, но не съзнателно съм търсила компанията им, нито съзнателно съм я отбягвала. Приятелите си съм избирала не по националност, а по сходство в мисленето. Не съм сигурна дали определени черти на характера ми са се проявили в чужбина, но определено, докато бях там, научих няколко неща: че аз не съм центърът на света, че България не е центърът на света, както и че нашенският манталитет не винаги е мерило за правилно поведение.

- За кого написахте тази книга? 

- Започнах да я пиша за себе си, но с напредъка в писането сметнах, че книгата е за всички жени, които някога са се чувствали виновни, без да имат вина, както и за мъжете им, които ги обичат и искат да ги разберат. Това съм написала и в посвещението на „Лара“. Книгата не е посветена на конкретен човек, а на нас, жените, като едно колективно цяло.

Лара иска всичко

Лара има съпруг, две деца, три гардероба с рокли и кратък списък с убеждения, които следва. Няма задръжки, когато споделя. Разказва откровено за детството, за изневерите, за всички свои страхове и многобройни грешки. Ще обикнете Лара. Ще я презирате. Ще обичате да я мразите. Може би понякога дори ще откривате частица от зеления й поглед срещу вас в огледалото. Защото Лара иска всичко – да е прекрасна майка, стихийна бизнесдама, страстна любовница и любяща съпруга – роли, за които скрито или явно мечтаят милиони жени по света. „Лара“ ще ви преведе през трийсет и девет години от един живот, който се случва между Австралия и България, между дома и офиса, между семейното легло и хотелски стаи в Барселона, между „какво ще кажат хората“ и „какво искам аз“. Ще ви върне назад към годините на „Шатовалон“ и образцовите домове и ще ви накара да погледнете напред с усмивка. Ироничен, неподправено истински и хапливо откровен, „Лара“ не е просто „женски“ роман, той е роман жена – многолик, хаотичен, изпъстрен с противоречиви настроения и много любов. Роман, в който има всичко.

Коя съм аз?

Казвам се Ния Йотова, родена съм на 5 декември 1979 г. в София. Завърших средното си образование в Италианския лицей в София. Приеха ме в НАТФИЗ, специалност „Публична реч“, където учих една година. След това се прехвърлих в University of New South Wales, Сидни, Австралия, където продължих образованието си и придобих бакалавърска степен, специалност „Театър и филм“. След като прекарах по-голямата част от периода 1999-2006 в Австралия, се прибрах в България, където срещнах съпруга си. В момента съм мениджър бизнес развитие в MobiSystems, една от малкото български фирми с успешна реализация на световния пазар. Софтурните й продукти имат над 300 милиона потребители и конкурират пряко продуктите на Google и Microsoft.

Омъжена съм и съм майка на двама сина.