Нораир Нурикян - Кавалерът на щангата

България може да се гордее с шестима двукратни олимпийски шампиони, но в родните щанги той е единствен! Освен с две титли от игрите Нораир Нурикян два пъти покорява световния връх и има общо 8 медала от големи първенства. В бляскавата си кариера прави 4 корекции на планетарния рекорд. А през 1994 г. е приет в Залата на славата по вдигане на тежести. Заради джентълменското си поведение е наричан Кавалер на българската щанга. Наскоро етническият арменец, роден в Сливен, отпразнува 70-годишен юбилей.

В спорта няма какво да делиш, с всичките ми противници и съотборници съм приятел, казва Нораир Нурикян.

И още навремето е “душата на отбора”, зарежда с упоритост и амбиции всички около себе си. Така е и до днес, рядко ще го срещнеш в мрачно настроение.

А в щангите попада случайно и то твърде късно, на 18 години. Дотогава спортува гимнастика, футбол, но голямата му любов е баскетболът. Пъргав е под коша и тайничко се надява играта с оранжевата топка да му помогне поне малко да порасне (висок е 155 см). Но съдбата си знае друго. В онези години Техникумът по текстил, в който учи, трябва да бъде представен в градско първенство по вдигане на тежести. Предложили му да участва. Отива и става първи, просто защото няма друг конкурент. Но на състезанието присъства не кой да е, а Иван Абаджиев. Папата на щангите вижда в младока скрит талант. И на другия ден е привикан в кабинета на директора. Там е и Старшията, който настоява да се захване сериозно с вдигане на тежести. Талантът дава дума да продължи. “След първата тренировка не можех да стана от мускулна треска”, признава Нурикян.

На път е да се откаже. Следват пак увещания от страна на Абаджиев и дребничкото момче остава в залата, този път завинаги.

Първият му медал от голямо първенство е през 1969 г., когато е трети на европейското. Оттам нататък отличията се редят едно след друго. А от двете олимпийски титли първата от Мюнхен 72 е с най-голям престиж. Конкурентите не го слагат в сметките си и му предвиждат класиране в топ 6. Но българинът им обърква плановете. Фаворитът за титлата Диего Шанидзе от бившия СССР е направил последния си опит и вече го сочат за шампион с 400 кг в трибоя. Нашият е веднага след него и има тежката дума. За да направи подвиг, иска 10 кг повече - 157,5 кг. Тежест, която никога не е изхвърлял над главата си, дори и на тренировка.

“Тук стават чудеса! Онзи, който има дух и характер, ще стане шампион!”, думите са на Иван Абаджиев към Нурикян преди да тръгне към подиума.

И чудото става. Събира 402,5 кг, подобрява световния рекорд в категория до 60 кг и записва името си със златни букви в историята като първият българин, стъпил на Олимп във вдигането на тежести.

“Преди състезание си пишехме на коланите от вътрешната страна кой колко иска да вдигне - разкрива сливналията. - За Мюнхен си бях изографисал 400 кг, но това граничеше с фантасмагория и го закрих с бинт. После си казах: Ето, че понякога каквото си пожелаеш, се случва. Сега този пояс е в Музея на спорта.”

Втората му титла обаче от Монреал 76 е спечелена с много пот и лишения. Старшията решава да го свали в по-долната категория до 56 кг. Година преди игрите започват мъките. На няколко състезания прави “нула” и от яд удря в стената с юмрук. Чупи кост и е в гипс. Няма как да вдига щанга с обездвижена ръка. Но Старшията измисля как да тренира - клякания. А на всичкото отгоре трябва да свали и 10 кг, за да влезе в категорията. “Бях на една пържола и шише минерална вода на ден”, спомня си шампионът.

Но нечовешките усилия са оправдани. В Монреал отново е на Олимп, и то вдига с 10 кг повече от втория, поляка Войновски, записва и световен рекорд.

“Щангите не са за всеки - казва юбилярят. - Освен физически данни изискват и невероятна психическа концентрация. Трудът е жесток, убийствен, до изнемогване.”

И както повечето спортисти суеверието не подминава и Нурикян. Винаги тръгвал с левия крак и посягал към щангата с лявата ръка. А за своя учител Иван Абаджиев казва, че е “епоха в световните щанги”, чиято методика е азбука за “железния” спорт. След като слиза от подиума, шампионът 14 г. е помощник на Абаджиев, а от 1990-а вече е старши треньор. Славата обаче не го заслепява. Остава си все така земен и често можеш да видиш закачливата му усмивка из под мустак. А само пет минути да си побъбриш с великия шампион - положителният заряд ти е гарантиран за целия ден.

 

Несбъдната мечта

Несбъдната ми мечта е, че не успях да порасна поне с 20 сантиметра – казва с усмивка Нурикян. – Баскетболът си остана голямата ми тръпка. И до днес гледам как тези хали в НБА забиват в коша.

През последните години дребничкият арменец водеше люта битка със злокачествено заболяване. Но за щастие се пребори, все пак е двукратен олимпийски шампион. А в момента се наслаждава на всяка минута със семейството си, което дълги години бе в Щатите.

 

За него

Тенисът е сред любимите му спортове

Никога няма да забравя олимпиадата в Сеул 88. Тенисът е сред любимите му спортове и той всеки ден ходеше и тренираше. А аз бях хванал два пъти ракетата. Но се хванахме да играем мач, а залогът беше една каса уиски. Ето, че го бих и тогава имаше почерпка за целия отбор. Нурикян е с невероятно чувство за хумор. От началото до края ми е бил личен треньор в националния отбор. При него станах олимпийски и пет пъти световен шампион. Всички състезатели го харесваха. А за мен той е един от най-добрите и обичани треньори. Знае с думи как да те предразположи. При него забравяш и за болка, и за умора и даваш всичко от себе си.

Янко Русев, златен медалист от Москва 80

 

Поднесох му най-големия подарък

Нурикян ми беше личен треньор. Поднесъл съм му най-големия подарък, това са негови думи. На 26 юли в деня, в който станах олимпийски шампион в Барселона 92, той имаше рожден ден. Моята, а и неговата радост бяха неописуеми. Много лесно се работи с него, винаги намира думи и знае как да предразположи състезателя. А шегите са запазена негова марка и по време на изнурителните тренировки тежестите сякаш не ти се струват толкова непосилни.

Иван Иванов, златен олимпийски медалист и сега старши треньор

 

Душата на отбора

Нурикян ми бе треньор в националния отбор, душата на отбора, по всяко време имаше шеги и закачки. Случвало се е да се хванем на бас. Губил е, но никога не си е бръснел заложения мустак. Все се измъкваше с нещо друго, по арменски. А иначе тежестите не са ни били по-леки, но когато има някой, който да разведри обстановката, всичко се случва с доста по-леко.

Неделчо Колев, бронзов медалист от олимпиадата Москва 80 и настоящ президент на федерацията

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Силуети