Отиде си Карата – легендарният строител на „Кремиковци“, Димитровград и Дома на Профсъюзите

Легендарният строител Георги Карауланов. Снимка Мариела Балева

Героят на социалистическия труд Георги Карауланов спасява проф. Георги Фотев от тоталитарната власт

На 86-годишна възраст почина Георги Карауланов - легендарният строител на едни от най-емблематичните заводи и предприятия по времето на социализма. Карата, както го наричаха всички, беше Герой на социалистическия труд – звание, което преди 1989-а се даваше само на най-заслужилите, а те бяха малцина. Новината за неговата кончина съобщи във фейсбук социологът проф. Георги Фотев, който е бил близък с бригадира и е работил при него. Точно комунистът Карауланов спасява бъдещият голям български учен от тоталитарната машина в онези години. Постът на професора е изключително емоционален и разказва за Човека Карауланов, за неговия морал и качества (може да го прочетете накрая - бел. авт.).

Георги Карауланов е роден на 4 декември 1933 г. в Средец в полите на Страджа планина. Той е строител-монтажник и е един от най-прославените герои на социалистическия труд (1969 г.). Участвал е в строителството и градежа на Азотноторовия завод в Димитровград, „Марица изток“, „Кремиковци“, заводите в Троян и Ловеч, зала „Фестивална“, покритите тенис кортове в Борисовата градина, радио „София“, 25-етажния Дом на профсъюзите (сега КНСБ) на столичния площад „Македония“. През 1974 г. става секретар на ЦС на българските профсъюзи. От 1972 до 1974 г. е директор на Завода за метални конструкции. През 1974 г. е избран за секретар на Централния съюз на българските профсъюзи. Остава на този пост до 1990 г. Бил е члена на ЦК на БКП (1977-1990). Издава четири книги: „Кръвна група“, „Зърно и плява“, „Чаша носталгия“ и „Пълно за празно“. Награждаван е с много ордени и медали.

Познавах Карата покрай журналистическата си работа, няколко пъти съм била на гости в жилището му, за да правя интервюта с него. Тези срещи и досега са незабравими за мен. Вместо за час, те продължаваха по няколко часа, защото с Карата не може просто да натиснеш диктофона и след 10-15 въпроса, които си му задал, да си тръгнеш. Прекрасната му съпруга всеки път беше се постарала – на масата да има от вкусните й сладкиши и сок, за да може приказвата ни да е сладка. А Карата я прегръщаше и следеше зорко да не пропусна да опитам от всичко.

Той беше мъж на честта. Мечтаеше за справедливост и искрено се ядосваше на грешките и глупостите, които властта през всичките тези години е вършела – и преди, и сега. Смяташе трудът за същността на човека. „Неговата професия може да бъде на поет, на зидар или журналист например. Ако на човека му се отнеме правото на труд, означава, че е убит. Никой не се ражда просяк, всеки има мисия, която да изпълни през живота си. Затова съм безкрайно притеснен...“ - така ми каза той на един Първи май.

Карата сподели, че най-много го били от „лицемерието на това капиталистическо общество. Мразя го от душата си, защото то убива хората, отнемайки им правото да се трудят, и то заради една мръсна печалба. Може предишното време да го смятате за панаир заради разветите знамена, но хората тогава работеха и никой не чакаше да му харижат нещо, с което богаташите да си измият гузната съвест.“

Колкото и днес подобни думи да звучат наивно, в тях той събра всичко, което го мъчеше. Репликирах го, че онова време - на социализма, беше отречено от самото общество. Но той не се даде и продължи така: „Капиталистическото общество също ще бъде отречено. А на предишното дори не му дадоха да се развие. Нищо че ще ми кажете нали строихме развито социалистическо общество... То беше смачкано от парата. Тя е тази, която днес определя деянията на обществото. Нищо друго не важи. Ако капиталистът не печели, той загива. Да ме репликират както искат.

Има един вечен спор дали кокошката, или яйцето е първо. Въпросът за първенството между труда и капитала обаче отдавна е решен. Трудът ражда капитала. Но в обществото трудът не е оценен по достойнство. Оценява се капиталът, а тези, които го творят, са пренебрегнати.“

Разбира се, Карата веднага ми припомни и факта, че тогава не е имало безработица и е имало работа за всички. „Може да сме работили за малко, но имаше за всички, имаше и някаква справедливост. Кажете ми как да си затвори човек очите, когато вижда клошарите, сред които има и висшисти. Как да съм щастлив и да ръкопляскам днес на това безумие! За какво? Та децата ни избягаха от България! Ето дотам стигнахме, мойто момиче. Хората да ровят в кофите за боклук, а внуците ни да чакат самолети на терминал 1 и 2.“

Ето част от едно от интервютата ми с Георги Карауланов през 2014 г.:

- Вие сте герой на социалистическия труд. Как изглежда днес едно такова звание?

- Сега не може да има такова звание, защото днешните герои не са на труда, а на кражбите и на далаверата. Това е голямата разлика. Знам, че някога и при нас имаше несправедливост при даването на тези звания. Едно общество, за което е валидна парата, не може да издига в култ труда и да изтъква тези хора, които се трудят. Те възприемат това като дар на простака, който си прави печалбите.

- Вие сте били секретар на Централния съвет на българските профсъюзи. Как мислите - днес синдикатите грижат ли се за работниците, защитават ли правата им?

- Днес не се цени трудът, а тези хора са представители на трудещите се. И понеже не се цени, той се купува. Няма условия за равноправие. Днес собственикът на фирма само ако разбере, че си разговарял с някого от профсъюзите или синдикатите, ще те изхвърли веднага от работа. За какъв морал става дума!

- Да не намеквате, че има страх?

- Има! Хората не смеят да говорят на глас, страхуват се, защото знаят, че ще останат на улицата. Какви синдикати, какви пет лева. Страхът ни е завладял изцяло. Ха си се обадил или си помислил за профсъюз, ха си изхвърчал. Как е възможно в България да има 20-30% безработица?

- Не преувеличавате ли?

- Не, и всички знаят за онази, скритата безработица. Идете в селата и по-малките градчета, че и в по-големите - какво работи там? Да не би да има заводи, да не би фабриките да са пълни с работници - нищо няма. Пустош. Страшно е, мойто момиче... И се чудя политиците слепи ли са, или са напълно безчувствени. Като говорят на младите срещу миналото, те говорят срещу нас, които направихме богата държавата ни. Ние я почнахме, изградихме я, а те ни я взеха.

- Защо насъскват младите срещу старите, защо се ненавиждаме?

- Омразата е проникнала навсякъде, не зная остана ли място, където тя да не се чувства. Ние, огромната част от по-старите, по инерция търсим сега социалната справедливост в една партия на социалистите. А за да се докаже, че онова време е било идиотско, трябва да бъдат убити и бащите, и майките. И то от синовете им...

- Момент! Може би ви се е насъбрало прекалено много, толкова силни думи, недейте така...

- Не, казвам ви истината, аз виждам всичко, което се случва около мен, информиран човек съм. Разбирайте го и в буквалния, и в преносния смисъл, както искате. Затъваме, а нацията ни се изражда и не може да не ме боли.

- Тръгнали сте на работа още 15-годишен, били сте на всички най-големи обекти, започнали сте ги и сте ги построили - Азотноторовия завод в Димитровград, „Кремиковци“, Мариците, Троян и Ловеч...

- (Тежко мълчание.) Не искам, мойто момиче, да говоря за това, сърцето ме боли и може да се пръсне... Искам да го напишеш, както го казвам: идиотът бандит руши, а човекът строи. Тези, които разрушиха „Кремиковци“, другите заводи, мавзолея, които разрушиха България, те са идиоти. Не мога да употребя друга дума. Чудя се как в едно общество за толкова кратко време се народиха толкова много идиоти. В това число и бивши комунисти, които не могат или не искат да разберат, че те са временно на тая земя и трябва все пак нещо да оставят за другите поколения. Как така става да не плащаш заплати с години?! Такива случаи се чуват непрекъснато. Къде дават това? Може ли за една открадната кокошка човек да отива в затвора, а богаташът, който цяла година не плаща изработеното, да не му направят нищо? Какво по-голямо престъпление от това!

- Няма ли нещо, което да ви радва, да ви дава надежда?

- Има, и последната ми надежда са младите, които вярвам, че не могат да бъдат лъгани до безкрайност и ще направят каквото трябва. Много лошотии пишете във вестниците. Омръзна ми да чета за Черна Златка, за Бяла Златка и разни търгаши,  това са циреи. Скоро прочетох за едни млади момчета от Варна, които са създали уред, с който да спасят Космоса от отпадъци. Липсват ми точно такива положителни  новини. Аз много обичам вашата професия. Преди също е било трудно, но журналистите пишеха - „няма хляб, но утре той ще бъде със 100 грама повече. Квартири няма, но се строят и ще има.“ Даваха ни кураж. Не като днес... Медиите са пълни с мръсотии. Пожалете хората, които купуват вестниците и гледат телевизия, направете така, че да просветне в душата им. Не крийте истината за миналото - имаше и хубави, имаше и лоши неща. Няма общество, в което всичко да е било положително.

- Много мрачен стана разговорът ни, а идва празник. Я разкажете нещо, което истински ви забавлява.

- На много спомени се усмихвам, не са един или два. Но когато се сетя за едно недоразумение, ме избива голям смях. Тъкмо бяха публикувани „Тезиси за младежта“ с автор Тодор Живков и по този повод на „Кремиковци“ ме намери млад журналист, който ме помоли да поговорим по въпросите, особено частта за раждаемостта. „Бихте ли увеличили след този повик броя на децата си?“, попита ме той. „Стигат ми две деца, но ако бай Тодор настоява, кажете му, че съм готов на дъщеря му да направя колкото иска!“ Журналистът почна да се смее, хвана придружаващия го за ръка и си тръгна, без да каже дума.

- Ама вие сериозно ли така му казахте! И той публикува ли го?

- Чакайте, не бързайте... Дойде Нова година, в дома ми се напълни с приятели и изведнъж токът спря - голяма авария, ток няма да има до утре. Като наближи 12 ч., реших да поздравя моя приятел поета Любо Левчев, щото после телефоните ще блокират. Оплаках се, че я караме на тъмно, и Любо започна да нарежда да идваме всички у тях. В новогодишната нощ там се оказаха две млади семейства. Като тръгнах да ги здрависвам, познах журналиста. Той държи яко ръката ми, хили се и вика на жена си: „Ето го тоз, дето искаше да ти направи деца, съгласно тезисите!“ След това се обърна към мен и вика: „Знаеш ли жена ми как се надяваше?...“ Този журналист се оказа зетят на Живков - Иван Славков, а младата жена - Людмила Живкова. Тя се смее, та се къса, гостите и те, а аз ни жив, ни умрял. Срам! Добре, че тези симпатяги се оказаха големи зевзеци, та после като се напихме, им пях странджански песни...“

Надявам се, че с този спомен за Георги Карауланов – наистина изключителна личност, поне малко малко да съм изкупила греха си, че не му се обадих. В последните 2-3 месеца често се сещах за Карата и исках да му се обадя... Но Господ ме изпревари.

Искрени съболезнования на семейството на Георги Карауланов!

Ето и трогателният пост на професор Георги Фотев, който той написа за него във фейсбук. В него може да се види историята на тяхното страхотно приятелство и това какъв човек беше Карата.

Скръб и признателност

Проф. Георги Фотев

10 май 2020 г.

„Почина Георги Карауланов. Необикновен, изключителен, човек. Феноменална личност. Свидетелствам лично за него. Той ме спаси от тоталитарно-комунистическата машина, която щеше да ме смаже. Физически или в някакъв друг смисъл. Човек може да бъде смазан по хиляда начини. Аз съм му признателен. Приживе той знаеше това. Искам вие да знаете за него.

Той беше герой на социалистическия труд. Не ми разрешаваха да следвам по политически причини. Работих в неговата бригада няколко години. След като ме взе в бригадата се оказа, че в много отношения сме полярни противоположности. Той не понасяше органически неработливите и смотаните, а аз по рождение не понасях физическия труд и занимание с машина, каквато и да е тя. Бях съзерцателен и отнесен за хората на здравия разум. В бригадата го наричаха с обич и страхопочитание „Карата“. От нищо и от никого не му пукаше. Никаква партийна номенклатура до най-високото не предеше пред неговия поглед. Не цепеше басма на никого.

Растеше неприязан на Карата към мен, защото ме смяташе за лентяй, който вместо да работи се мотае. Веднъж избухна, обиди ме и каза, че ще ме изгони. Аз отговорих с безумно действие, за да докажа, че не съм страхливец. След като разбра, това, което направих, той отсече, че няма да напусна. Заповяда ми да бъдем вечерта у тях. Вече се справях с пиенето. Говорихме цяла нощ и се напихме жестоко. Когато отрезняхме на другия ден, седнахме на една релса да изпушим по цигара. Даде ми огън и каза нещо абсолютно изненадващо за мен.

Разбрал защо за мен мислите и думите са по-важни от нещата и делата. Каза ми, че моето място не е при тях в бригадата, а в университета и за други неща след това…Останах в бригадата, а той щял да почва борба да ми разрешат да кандидатствам в университета. Наистина се захвана с тая безнадеждна работа. Слава богу след няколко години ембаргото за такива като мен падна. Бях приет в университета и получих от него писмо написано с молив от строеж в провинцията. Беше много щастлив и предричаше, че един ден той и хората от бригадата ще гордеят от това, което щял съм да направя... Пазя онова писмо.

Той беше комунист, но по нищо не приличаше на комунистите от читанките, партийните конгреси, плакатите и т.н. Аз произхождах от семейство- противници на режима, репресирани от неговата Партия. Героят на социалистическия труд стана член на ЦК на БКП и пр. Журналистите се надпреварваха да вземат интервюта от него и да пишат репортажи за бригадата му като първенец в социалистическото съревнование. Той се изказваше по начин по който другите не можеха или пък се страхуваха да говорят публично. Феномен!

Специален. Не беше въпрос на пропагандно заиграване с неговата прямота, макар че такова имаше. Георги Карауланов не понасяше фалша, комунистическата патетика и празнословие. Партийните натегачи, кариеристи, манипулатори го отвращаваха. За партията си, за върхушката, за реалния социализъм ми говореше работи, които, честно казано, ме плашеха… Казвах му, че машината е безмилостна. Той нехаеше.

Открих му и на хората от бригадата света на изкуството. Май че Цанко Живков е писал за това. Мина време. Карата започна да пише къси разкази, свързани с конкретни случаи и свои преживявания. Ей така, за себе си и ми ги даваше да ги чета. Бях изумен и му казах, че трябва да бъдат публикувани. В началото той ми се смееше. Търсеха приятелството му най-талантливи творци от онова време.

Разказвал ми е за приятелството си и срещите си с Константин Павлов, с Васил Попов, който прочете ръкописа от къси разкази на Карауланов „Кръвна група“. Васил Попов бил смаян и се заел с публикуването на книжката. Един от най-вълнуващите разказите „Мелодия за флейта“ е посветен на моя милост. Разказът беше по случая с несправедливата обида, който остана болка на Карата. След влизането в университета и през годините имах тежки случаи с комунистическия режим, но Карата винаги ме спасяваше. Тук разказвам само това на което съм бил жив свидетел. Той беше феноменална личност и в очите на други хора.

Комунистическата система се срина. Георги Карауланов предричаше това. Светът на лъжата се срина. За него епохалното събитие беше обаче радикално двузначно. Карата каза, че неговото време е приключило. Той признаваше върховенството на две ценности – истината и справедливостта. Искаше да ги види. Не ги видя. Обяснявах му, че по своята природа ценностите в чист вид са невидими. Но за неговото утопичното съзнание не беше така.

Имах публични изяви по политически и ценностни, тоест идеологически въпроси, публикувах книгата „Дългата нощ на комунизма в България“. Той не ме е укорявал нито веднъж, а дори ме е защитавал срещу яростта на негови бивши съпартийци, които ме заклеймявали, както те го могат. Не съм ставал след промените член на партия, но бях много активен в демократичната общност, където обаче се подвизаваха и продължават да се подвизават хора с манталитет, който ми е така противен, както само Карат можеше да си представи. Понякога се отчайвам. Но щом съм се посветил на науката, нямам право на униние.

Човекът и приятелят, моят спасител, а навярно и на други спасителят си отиде. Остаряваше и духа му се бореше с тялото, което ставаше немощно, но властно в немоща си. Когато го навестявах обръщаше разговора към губещия се смисъл на живота. Ако смисълът на живота е в делата, неговите се сринаха пред очите му.

Когато той изграждаше Кремиковци правеше това с мисълта и чувството, че вгражда себе си. Във „Фауст“ по такъв начин се отговаря на Въпроса: смисълът на живота ни е в делата ни. Но Кремиковци отиде по дяволите. Карата не беше търсил пътя към църквата и вярата в нея, тоест религиозната вяра. Между другото, да повторя, БКП не беше за Карата църква, но и Партията отиде пред очите му по дяволите. Опитвах се да отговарям на неговия мъчен въпрос по заобиколен начин. Казвах че Живият Бог не е в небесата на астрофизиката, а в човешкото сърце. Като се позовавах на Платон му казвах, че ако няма безсмъртие на душата, въпросът за смисъла на живота е катастрофален.

Но душата на човека наистина продължават да живее. Тя е жива в сърцата на обичните му дъщеря и син Ани и Румен, на техните деца, Негови внуци, ще е жива в правнуците му, които още не разбират какво се случило с техния прадядо. Душата му ще е жива в моето сърце, в сърцата на моето семейство … След като Румен ми съобщи скръбната вест, по интернет непозната жена, която била с мъжа си на самотно място на брега на морето, ме попита за мобилния телефон на моя приятел, защото стационарния телефон на Карауланов не отговарял. Казах на непознатата жена скръбната вест. Душата му ще бъде жива също в нейното сърце и в сърцето на съпруга и.

В много чувствителни за истината, справедливостта и човешкото достойнство сърца ще живее непрежалимия Георги Карауланов- Карата.“

Коментари

Задължително поле