На 18 август 2019 да почерпят

Ясписът не се побира в рамки От палитрата на луд художник

Евакуираха луксозен хотел и къмпинг на Гран Канария заради горски пожар

Експерти: Поне месец ще отнеме цялостният ремонт на моста край Дупница Пожарът на 13 август е засегнал 13 колони и 13 греди

Кои държави прилагат химическа кастрация при педофилия

Интензивен трафик по магистрала „Струма“ и пътя Е-79 към Гърция

Хиляди любители на народния фолклор се събраха в Жеравна

Загинал и десетки ранени при катастрофа на автобус в Русия

17 мъртви щъркела са открити до електропроводи край бургаско село

Прокуратурата повдигна три обвинения на Мартин Трифонов Може да получи 30 години затвор или доживотен

Нинова: Героите от Илинденско-Преображенското въстание показаха силата на българския национален дух

Румен Петков на Петрова нива: Илинденско-Преображенското въстание е неразделна част от българската история

Доброволци обновяват едно от най-големите български села

Евакуираха 400 пътници при авария на ферибот край Испания

Жан-Клод Юнкер ще се подложи на спешна операция

Охрид: Осемнадесет години по-късно На 13 август 2001 г. в Скопие бе подписан Охридският мирен договор, който сложи край на няколкомесечния въоръжен конфликт в Македония, но и я промени изцяло

Карикатура: Иван Кутузов – Кути

Трима от подписалите са покойници, а двама не се занимават активно с политика

Гледам календара – 13 август 2019 г. Сядам да пиша за един друг 13 август, само че преди 18 години. На същия този ден, когато в Скопие бе подписан Охридският мирен договор, сложил край на няколкомесечния въоръжен и жертвен конфликт между бунтовниците от Армията за национално освобождение (АНО) с лидер Али Ахмети и силите на коалиционното правителство на премиера и лидер на ВМРО-ДПМНЕ Любчо Георгиевски. Договорът получи името си Охридски поради това, че три дни преди 13 август бе парафиран край Охридското езеро. Охридски, подписан в Скопие, но така и си остана в историята на бившата югорепублика, избрала през септември 1991 г. чрез референдум да бъде свободна, суверенна и независима държава.

Гледам снимката по време на подписването, която също ще остане в историята. Тя е достатъчно популярна и може да бъде видяна във всеки линк, на който се потърси информация за Договора. Ето ги петимата основни „протагонисти“, които слагат парафа си под документа. Настроенията са различни- от чувство на задоволство до очевидното недоволство, че трябва да се подписва един документ, с голяма част от чието съдържание не си съгласен. Отзад са „спонсорите“, представителите на така наречената международна общност, под чийто натиск и с чиято логистична подкрепа се стигна до прекратяване на въоръжените действия на Шар планина, които тревожеха цяло лято хората от Република Македония, а и държавите наоколо. Защото това си беше вътрешен междуетнически конфликт, който заплашваше и регионалната сигурност на и без това нестабилните Западни Балкани.
Да хвърлим едно око на хората около масата.

В средата е тогавашният президент Борис Трайковски, избран през есента на 1999 г. с подкрепата на ВМРО-ДПМНЕ, от чийто редици той произлезе, и с гласовете на най-силната и влиятелна партия на албанците в страната- Демократичната партия на албанците (ДПА) на лидера u Арбен Джафери. Трайковски изигра решаваща роля за постигането на споразумението както чрез своето новоизградено политическо умение, така и със стремежа си като истински вярващ човек да умиротвори страната си. Като върховен главнокомандващ на Армията на Република Македония Борис се въздържаше от активното включване на въоръжените сили в конфликта, опасявайки се евентуалното негово разширяване да не задълбочи окончателно и безвъзвратно етническия разлом между македонци и албанци така, че мирното им съжителство да бъде поставено под сериозно съмнение. Тази позиция на Трайковски го скара с правителството на Георгиевски когато стана ясно, че само с полицейските сили бунтовниците не могат да бъдат победени и че намесата на армията все пак е наложителна.

Недоверието между Борис и Любчо продължи и след края на конфликта до февруари 2004 г., само няколко месеца преди Трайковски да се опита да спечели още един президентски мандат, при все още неокончателно и сигурно изяснени обстоятелства неговият самолет катастрофира в мъглата над Мостар. Борис заедно с всички свои сътрудници, с които пътуваше за международен форум за Босна, загинаха. Тогава сегашният президент Стево Пендаровски бе съветник по въпросите на международната политика и сигурността в кабинета на Трайковски и трябваше да пътува с него, но в последния момент се отказа. Този случай бе повод за опозицията да атакува Пендаровски в кампанията за президент през пролетта на тази година, на което той отговори, че не е могъл да предвиди катастрофата и че решението му да не пътува с Трайковски е било взето от други хора.

Вдясно от президента е тогавашният премиер и лидер на ВМРО-ДПМНЕ Любчо Георгиевски. Той е един от хората, които и до днес съжаляват, че е бил принуден да подпише документа, с който очевидно реализацията на идеята за македонска национална държава отмираше окончателно. Република Македония сигурно придобиваше нов политически дизайн на многонационална, мултикултурна и мулти конфесионална държава на всички свои етнически общности. Драмата през лятото на 2001 г. и последствията от нея до голяма степен „изядоха главата“ на Георгиевски и на изборите през есента на 2002 г., въпреки усилията му да спаси кариерата си, той и партията му претърпяха сериозно поражение от Социалдемократическия съюз на Македония (СДСМ) на Бранко Цървенковски. Георгиевски така и не можа да изкара един спокоен четиригодишен мандат, през втората година на управлението му през 1999 г. се случи бежанската криза с хилядите прогонени от Милошевич от Косово, с хилядите НАТО-вски войници на територията на Македония, които после влязоха на територията на сръбската провинция. Година след загубата на изборите, Георгиевски отстъпи лидерското място начело на партията на Никола Груевски, потъна в политическо отшелничество, превърна се в успешен бизнесмен, проявява интерес към политиката, но само като почетен председател на ВМРО-Народна, написа две автобиографични книги и от време анализира ситуацията в страната от ТВ екраните. Често го виждат да се разхожда със съпругата си Снежана по столичния „Витоша“, но колкото и да съм го канел да гостува в Лекторията „Македония“ на Македонския научен институт, която водя, все ми отказва. Пазел се от публични прояви.

От другата, лявата страна на Трайковски е Бранко Цървенковски. След победата на изборите през 2002 г. стана отново премиер, но само две години по-късно, след гибелта на Трайковски, се кандидатира и победи на президентския вот. Стана държавен глава, а мястото в партията му „топлеше“ кметът на Струмица Зоран Заев, който до голяма степен и финансираше СДСМ. Цървенковски изкара само един мандат, не поиска да се пребори за втори, макар че имаше шансове за победа, върна се начело на партията, но скоро и той последва примера на Георгиевски и се отказа от активна политическа дейност. „Папата“ на социалдемократите обаче продължава да дърпа тайно конците, от време на време казва по някоя дума за това или онова, но спорадичните му изявления винаги са новина… Гледам снимката и си давам сметка, че протоколната дистанция между него и Георгиевски в случая е „Добре дошла“ заради дълбоката лична неприязън между двамата.

На десния край е Арбен Джафери, лидер на ДПА и коалиционен партньор на Георгиевски в кабинета. Безспорен лидер не само на албанците от Македония, вече доста болен, Джафери подписа Договора с ясното съзнание, че това е началото на края на влиянието на неговата ДПА. Още по време на кризата стана ясно, че партията губи своето влияние на терена заради опитите си да ограничи размера на конфликта. От Шар планина се задаваше нова сила, която съвсем скоро щеше да съблече маскировъчните униформи, да облече копринените костюми и да поиска своето място в политиката. Както и стана. Джафери почина, Демократичният съюз за интеграция (ДСИ) на Али Ахмети измести ДПА от лидерското място сред албанците, кадрите от АНО на основата на квотния принцип станаха министри, високопоставени държавни чиновници и дипломати. Дори и шеф на парламента имат, който, когато в интервю за БНТ го попитах време ли е Македония да има и президент албанец, отговори, че щом имаме председател на Събранието, защо да нямат и държавен глава албанец.

На левия край е Имер Имери, лидер на Партията на демократичния просперитет, от чийто недра излезе ДПА на Джафери. Някогашната монолитна ПДП вече нямаше такова влияние, изместена от Джафери и хората от неговото обкръжение, третирани преди време като „радикално крило“ в ПДП. За първите години на независима Македония ПДП бяха удобен коалиционен партньор на социалдемократите на Цървенковски заради своя конформизъм. Отдавна партията е маргинализирана, а Имер Имери почина.

И какво се получава- трима от подписалите Охридския мирен договор са покойници, а двама не се занимават активно с политика. Но следващите генерации политици- македонци и албанци, продължават споровете си за същността на документа и да са недоволни от изпълнението му. Едните- че с неточно тълкуване се дават прекалено много права на албанската етническа общност, а другите- че Договорът не се реализира с нужните темпове и в неговата цялост.

Но всъщност, като хвърлиш едно око на тази историческа снимка, виждаш, че единствено „победителите“ ги няма на нея.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.