Да вървиш, означава да си в комуникация с другите

Има една фраза, която произнесох (на остров Лесбос – б.р.) – децата на мигрантите я носят изписана върху тениските си: „Аз не съм заплаха, аз съм в заплаха“. Нашето богословие е богословие на мигрантите. Всички ние сме такива – поне след зова на Авраам, заедно с всички мигранти от народа на Израил, а пък и самият Исус е бил бежанец, един имигрант. Освен това екзистенциално, чрез вярата, ние сме мигранти. Когато един мъж или една жена не са на път, те са мумии. Те са музеен експонат. Тогава личността не е жива.

И трябва не само „да си“ на път, но и да „проправяш“ път. В една испанска поема се казва: „Пътят се проправя, докато вървиш“. Да вървиш, означава да си в комуникация с другите. Когато вървиш, ти ги срещаш. Вървенето е може би в основата на културата на срещата. Хората се срещат, общуват. Дали в добро, с приятелство, или в зло, с войната, която е другата крайност. Голямото приятелство, както и войната, са форми на комуникация. Войната е комуникация на агресивността, на която е способен човекът. Когато казвам „Човека“, имам предвид мъжа и жената. Когато човешката личност реши да спре да върви, тя се проваля. Тя се проваля в човешкото си призвание. Да вървиш, означава винаги да си в комуникация. Можеш да сбъркаш пътя, можеш да паднеш… или, да се озовеш в лабиринт… Ала вървиш. Вървиш, губейки се, но вървиш. И общуваш. Трудно ти е да общуваш, но въпреки това общуваш. Казвам това, защото не трябва да отблъскваме личностите, които са на път. Това би означавало да отхвърлим общуването.

(От сп. „Християнство и култура“)