Полуостровът е доказателство как гърците умеят да впрягат митовете си в служба на туризма

„Помните ли легендата за Протесилай и Лаодамия?“, ни пита нашата екскурзоводка и бърза да ни я разкаже, след като сме преспали в хотел „Протесилаос“, а сме закусили в хотел „Лаодамия“. Гърците умеят да експлоатират митовете си, всичко е част от туристическия бизнес.

Според предсказанието първият ахеец, който стъпи на троянска земя, ще загине. Хитроумният Одисей хвърля щита си и стъпва на него. Младият и храбър Протесилай скача на брега и в този миг пада, поразен от Хектор. Съпругата му Лаодамия, дори и след като мъжът й загива в Троянската война, продължава да го обича, даже в спалнята си му прави статуя. Моли боговете да й го върнат. Те уж се смиляват над нея. Връщат Протесилай от подземното царство, но за три часа. Виждайки го, Лаодамия решава, че не може да живее без любимия си и се самоубива от мъка.

Слушам историята за съпружеската вярност, загледана през прозореца, докато пътуваме към планината Пелион. Впрочем според друг античен източник Протесилай преживява войната и с пленницата Етила се установява на Халкидики, където основава град Скион. С верността до тук. А бе, мъже...

Лятната резиденция на боговете

Пилио или Пелион е планински полуостров във формата на кука над полукръглия залив Пагаситикос, в дъното на който се намира град Волос. Разстоянието от София е около 600 км, почти по средата между Солун и Атина. Планината, към която сме се запътили, не е особено висока. Едната й половина е богата на мрамор, другата – на гранит. В района на Ханя, селище, където минава разломът, има ски курорт – два влека, писти, пет-шест хотела. Невероятно е това съчетание между обраслата с хилядолетни чинари, дъбове, кестени и борове гора, синьото море и възможността през зимата да караш ски. Ако белият град долу е напечен от жаркото гръцко слънце, то горе, под сенките се живее на хлад.

Пилио е официалната лятна резиденция на олимпийските богове заради многобройните пещери, където намирали прохлада. От античността масивът е известен и като Планината на Кентавъра. Според гърцката митология тук се е родил и живял мъдрецът Хирон, учител на Язон, Ахил и Асклепий. Шосето нагоре се вие като змия, доста тясно е, макар и асфалтирано, а гледките към пропастта, белия град Волос и морето стават все по-главозамайващи. Спираме за кратък отдих при паметника на Кентавъра. Забележителен е единствено с това, че построяването му по европейска програма глътнало цели 400 хиляди евро. Поне така било изписано на указателната табела. Тя обаче изчезнала, явно от срам.

Портария и Макриница

Двадесет и четири са селата, накацали живописно по снагата на планинския масив. Особено характерни са къщите им, създадени през османското владичество, въпреки че някои са съществували и по византийско време. От масивен камък, сечен в планината. От едната страна са по на етаж, от другата – на три. Като нашите родопски домове. Всяка сграда е с чардаци, боядисана в бяло, непременно с еркери. Заради данъците - еркерите увеличават площта, а се плаща само за първия етаж. Характерни са пестеливите, стилизирани орнаменти над капаците на прозорците. Покривите пък са от тънки каменни плочи. През 1980 г. цялата планина със селищата в нея е обявена за архитектурен резерват.

Завой след завой неусетно сме стигнали до Портария – най-забележителното от селата. Разходката вече е възможна само пешком. Автентично, съхранило традициите си, то напомня на нашия Етър или на португалския Обидош, но в гръцки вариант. По главната улица се редят едно след друго симпатични магазинчета, в които се продават сушени билки. Сред тях откривам мурсалски чай и мащерка, уханен мед, диви горски плодове, много сладка, характерния луканико с чушки.

Но най-приятното място е обширният площад, в центъра на който се намира манастирът Панагия Портареа, построен през първата половина на 13 век, дал името на селището. Снимка за спомен пред каменната чешма, която дарявала здраве и дълголетие, поредният гръцки мит, и е време да си избера стратегическа позиция в кафенето на площада, от която да се насладя на Балкона на Пелион. С фрапе в ръка пред очите ми се разкрива спираща дъха гледка към Пагаситския залив и Волос, морето и небето, към синия безкрай и краткия миг. Опитът ми след това да се разходя по стръмните калдъръмени улички се оказва обречен на неуспех. Камъните са гладки и остри, а наклонът ме кара живи да ожаля гръцките пенсионери.

Следващото село Макриница е по-малко оживено, но все така съхранило къщите си в типичен тесалийски стил, с покриви от каменни плочи. При водопада Каракас спираме за кратко, колкото да усетим прохладата му и да чуем хора на десетки пойни птици. Тръгваме, за да не попречим на фотосесията на младоженци, избрали тази природна красота в най-щастливия си ден.

Златният бряг на Богородица

Все още е ранен следобед, напича, затова се отправяме към пясъчния плаж „Хриси Акти Тис Панагия“ или в превод „Златния бряг на Богородица“. Тази част на Гърция може да се похвали с най-разнообразни плажове. Девствени гори и страховити скали са надвесени над кристално чисти води. Други плажове се достигат само с лодки. Има плажове с червен пясък, като този на Неа Анхиало, който е от вулканичен произход. Там гъркините се заравяли до шия, толкова бил здравословен. С камъчета, където без специални обувки по-добре да не се явяваш. Този е тясна ивица с пясък, а забележителното са базалтовите плочи, наречени Косите на Богородица, по които стъпваш внимателно, докато ги преминеш. А водите на Егейско море са кристалночисти, изумрудени, хладки и гальовни...