На 19 ноември 2018 да почерпят

Откриха откраднат през 2012 г. шедьовър на Пикасо в Румъния

Мей: Оставка няма да улесни Брекзит Призивите за оттеглянето на премиерката не стихват

Кола блъсна и уби пешеходец на входа на Южния парк в София

Каракачанов: От войните между правителство и президент губи държавата

Българин е арестуван при протестите срещу цените на горивата във Франция

11 деца – жертви на интернет тормоз всеки ден Все повече са случаите на сексуална експлоатация в мрежата

Стоичков на „Златната топка“

Военен №1 ген. Андрей Боцев: Заплатите за 2018 г. няма да се увеличават

Катастрофа с участието на български автомобил в Македония, един човек е ранен

Хаос на пътя, дрифт пред парламента (обзор) Шепа протестиращи затвориха границата с Гърция, блокираха Бургас и магистрала „Тракия”

Полският премиер: Русия може да нахлуе в Украйна след пускането на „Северен поток 2“

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в понеделник, 19 ноември 2018

Мини-Меркел иска квота за депутатки Анкета й даде преднина за лидерския пост в ХДС

13 хил. на месец ползват нощен транспорт Догодина София решава дали да продължи услугата

Писателката Теодора Димова: Доброто побеждава, макар и трудно

– Излезе от печат поредната ви книга. “Първият рожден ден” се нарича. Премиерата й предстои на 17-и този месец. Не съм я чела още, но разбрах, че се отнася до бягството на Светото семейство към Египет. Съществено внимание отделяте на Йосиф, земния родител на Иисус. Защо ви привлече тази тема?

– Свети Йосиф присъства в повестта, понеже без него бягството в Eгипет би било невъзможно. От нощта, в която ангелът му казва да вземе Младенеца и майка му и да бягат, от тази нощ – ден и нощ, дни наред при свръхтежките условия на пустинята, която прекосяват, те са тримата – Йосиф, Мариам и Младенецът. Не бива да пропускаме и нещо особено важно – именно на Йосиф, а не на Мариам, ангелът се явява и му казва да бягат. Йосиф се грижи за Иисус като истински баща, той Го спасява от Иродовата жестокост, той Го превежда през пустинята, в неговия дом Той израства след завръщането от Египет. Ние почитаме Мария като Богородица, но не бива да забравяме, че дължим и голяма почит към Йосиф.

А колкото до темата – по-скоро тя избра мен. Започнах да си задавам въпроси за това бягство, което дотогава възприемах единствено през иконографския му образ. Представях си изнурителното пътуване дни наред със съвсем малко дете, без вода, без храна, подложени на всякакви опасности, четях, търсех, съсредоточавах се върху детайли, които не са отбелязани в Свещеното писание, но ги има в Свещеното предание, проучих учебника по библейска археология, четях тълкуванията на Евангелието на епископ Теофилакт Охридски и още доста други книги.

– Как възприемате в съвремието ни паралелно моралния и кървав сблъсък между християнската цивилизация и ислямското нашествие насам?

– Този сблъсък е породен главно от грешни политически действия. Ние знаем, че доскоро в Сирия и Ливан християни и мюсюлмани живееха в разбирателство. Християните в Близкия изток, в Ирак и Египет се ползваха със свобода и имаше големи християнски общности, които съществуват там от най-древни времена. На територията на Близкия изток се намират три древни православни патриаршии – Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската. Проблемите започнаха, когато свръхсилите наложиха свои принципи и режими, разрази се сблъсък на политическите системи, който впоследствие се трансформира в сблъсък на цивилизациите. И сега, след като фитилът вече е пламнал, не зная по какъв начин конфликтът ще бъде потушен. Всъщност стана същото, което и в съседна Югославия, допреди християни и мюсюлмани там живееха в разбирателство и приятелство, женеха се помежду си, създаваха деца. Но след войната враждата е станала неизбежна за поколения наред.

– По описание на местен журналист, който следи отблизо ситуацията с бежанците, приютени в Харманли, афганистанците масово не знаят за какво служат леглата, за тях подът е одър, не знаят що е то течаща вода от чешма. Трошат крановете.Тези хора как ще се приспособяват към елдорадото, към което са се затекли?

– Ние не можем да ги презираме и мразим затова, че са изостанали. Допреди 80 години в българските села също е нямало течаща вода, а тоалетните са били навън. А фактът, че трошат крановете, е нещо съвсем различно от това, че не знаят за какво служат леглата. Разбира се, че когато проявяват агресия, трябва да се отвръща с цялата строгост на закона. Проблемът е, че в нашето общество прилагането на закона е опорочено до крайна степен, ние не можем да се справяме със собствените си, „ родни” престъпници. Например Максим Стависки играе в „Арена Армеец“ пред десет хиляди души, които от сърце го аплодират, след като фатално осакати едно момиче, понеже шофираше пиян. А случаи като неговия са безброй, те са ежедневие. Не трябва да мразим мигрантите просто защото са мигранти. Но те трябва да бъдат наказвани, когато престъпват закона.

– Извън политиката, разбутала различните човешки мравуняци, които завраждуваха (грях й на душата на политиката!), кажете кое ви подтикна да интерпретирате темата за “богатите” в едно от последните ви есета?

– Поводът за есето е съвсем конкретен, преди няколко седмици на неделното богослужение се чете точно този откъс за безумния богаташ. Неделните евангелски текстове са подбрани именно така, че да провокират към размисъл, те са актуални. Евангелието не е отвлечена книга, а книга за нашия съвременен живот. Наш проблем е, че го възприемаме като отвлечено и неразбираемо. А този богаташ наистина е безумен заради начина си на разпореждане с богатството. Затова и Иисус ни го дава за пример – да не бъдем като него, когато размишляваме за живота си, да се консултираме с Бога, за да строим живота си върху скала, а не върху пясък. Дори бих казала, че притчата за безумния богаташ е много по-актуална днес, отколкото преди две хиляди години, защото днес почти всички хора разсъждават като него.

– Искате ли да обясним какво означава притчата, произвела крилатата фраза “Пари при пари отиват”, произхождаща от Светото писание: “Който има още, ще му се придаде, а който няма, ще му се вземе и това що мисли, че има.” По памет цитирам. А то се отнася до вярата, нали? Който я има, и още ще придобие…

– Отнася се именно до пари, до богатство. Но как човек борави с парите и богатството, се определя именно от вярата. Вярата не е нещо откъснато от живота, теоретично и имагинерно. Вярата е фундаментът на ценностната ни система, а от нея зависят всички наши действия и постъпки. Героите от евангелската притча се отнасят към богатството с отговорност и доверие към онзи, който им го е поверил, и затова богатството им се умножава. А другият герой от притчата е завистлив, злобен, тесногръд и късоглед, той не разработва поверения му талант не от мързел, а от недалновидност и затова закономерно го губи. Неслучайно Иисус разказва тази притча в два варианта, за да ни насочи към нейната важност. Казаното в нея е основата на здравия, честния, градивния капитализъм, на който дължим постиженията на съвременната цивилизация.

– Пишете: “Ако днес се появи сред нас един свят човек, той отново ще бъде мразен, отхвърлен, убит, че в човешката природа има някаква атавистична враждебност, почти непоносимост към светостта…” Кои са днес мразените свети хора?

– Написах това есе, преди да гледам блестящия филм на Мел Гибсън „Възражение по съвест”. В мащабното си киноплатно режисьорът дословно потвърждава този извод. Героят му Дезмънд Дос е подиграван, унижаван, малтретиран, съден единствено защото изповядва евангелска нравственост и принципност и отказва да прави компромис с вярата си. И това се случва в едно християнско общество. Същото, което пише Достоевски в притчата за Великия инквизитор. Христос ни е дал Евангелието, за да се променяме, а ние сме толкова закостенели в нежеланието си за промяна, че променяме Евангелието според нашите представи, превръщаме го в схема, в идеология, в мъртва традиция. За две хиляди години човечеството е невероятно последователно в тази посока – да умъртвява живия дух, да го изтръгва от корена му, да го хербаризира, да го превръща в декор. Но в същото време винаги има хора, които носят живия евангелски дух – като героя на Мел Гибсън, те ни вълнуват до сълзи, дават ни надежда и упование. В същото време през трудния си живот тези хора са мразени и отхвърлени от нас, а ние ги оценяваме едва след смъртта им.

– И последен въпрос, за да са седем по стародавен обичай. Какво си представяте в мечтанията и надеждите си да стане тук, у нас, при нас?

– Днес гледах клип от Ямбол срещу бежанците, една жена бълваше талази от озлобление, агресия и омраза. Това не е българският патриотизъм. Мечтая си както в молитвата на свети Франциск – при омразата да посея любов, при обидата – прошка, при съмнението – вяра, при отчаянието – надежда, при мрака – светлина, при тъгата – радост. Давам си сметка обаче, че това е нереалистично. Затова мечтата ми е с по-далечна перспектива. В една напълно опожарена гора все пак поникват нови филизи. И след петдесет години вече има нова гора. Доброто побеждава, макар и трудно. Макар и не в рамките на един човешки живот.

 

Нашата гостенка

Теодора Димова е родена през 1960 г. в София. Завършва английска филология в СУ “Св. Кл. Охридски”. Авторка на пиесите “Игрила”, “Платото”, “Без кожа”, “Стопър”, “Замъкът Ирелох”, “Любовници”, “Кучката”, “Змийско мляко”, “Невидимите пътища на прошката“, “Неда и кучетата”. Нейни са романите “Емине”, “Майките”, „Марма, Мариам“, Влакът за Емаус“. Пише чудесна есеистика. Драматургията и прозата й са високо оценявани и награждавани в България и чужбина.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (3)

  1. Това с Максим беше отвратително и гнусно. Авторката е дъщеря на един от най-великите писатели на България, без който българската литература би била много бедна. Гордея се с такива българи – баща и дъщеря.

  2. Само да спомена, че авторката е редовен гост на антиправославното телевизионно предаване но Горан Благоев.

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.