Писателят Димитър Томов пред „Труд“: Жаждата за мигновена политическа саморазправа е примитивна

Не ни е работа да пригласяме на никакви Велики сили и съюзи в отношенията ни с Русия

В празничните дни около Възкресение Христово родните политици отново дадоха тема за размисъл. В Страстната седмица разногласията между партиите стигнаха до кресчендо, а в Светлата седмица неразбориите ще продължат, от екрана ще се леят слова на омраза и със сигурност ще отвратят мнозина от политиката. Защо се стигна дотук и защо от 30 години все вземаме грешни решения - по тези въпроси разговаряме с писателя Димитър Томов.

- Около Възкресение Христово хората би трябвало да се радват, да не мислят за тежки проблеми. Ситуацията в България обаче хич не е празнична, ако погледнем на това, което се случва в политиката. На какво ви прилича всичко, г-н Томов?
- Нека погледнем празничния календар. След страстната седмица настъпва светлата. Вярвам в съкровеното си усещане, че тъкмо през този период повечето люде са загърбили всекидневните си „тежки проблеми“, пък и нека си припомним как изглеждаха нещата у нас само преди една година. Карантиниран бе целият свят. А що се отнася до темата за политиката в родния пейзаж, не мисля, че се случва нещо извънредно и трагично. Проведоха се редовни избори за представители в Народното събрание. Спечелилите партии и коалиции получиха оценката на суверена. Политиците у нас е крайно време да свикнат в мисълта, че те са функция на народа, а не обратното. Като гледаме обаче какво се случва с мандатите за сформиране на правителство в 45-ия парламент, за партиите като че ли най-добре ще е да си назначат служебен народ.

- Ако трябва да напишете разказ за всичко в последните дни, какво щяхте да включите в него, как щяха да изглеждат героите ви?
- Преди няколко месеца в разгара на пандемията написах разказа „Имунитет завинаги“. В него чрез горчива ирония и сатира един от главните герои - събирателен образ на високопоставен държавен чиновник - вицепремиер, стига до идеята, че България има бъдеще, само ако се обяви с решение на ООН по предложение на нашите първенци за първата държава-музей в света. Моментално цялото население придобива статут на музейни работници със съответните щатни заплати и осигуровки по световните стандарти. Намяляващите хора по градове и по села, включително обезлюдените, и с неразрушения все още имотен фонд, ще развежда чужденците туристи и ще им разказват как тук някога имаше едикакъв си поминък - предприятия, заводи, къщи, земеделски работилници, селски стопанства, все още се виждат остатъци от заводи, жп гари, летища... и така споменът за държавата България няма да изчезне. Ще се възпроизведе във вечната реалност като държава-музей. Дай Боже, това никога да се сбъдне, разбира се.

- Изглежда, все не случваме на политици, но това можем да кажем за десетилетия назад. И най-тъжното е, че не си вземаме поука от грешни решения, все едно сме мазохисти?
- Политиците не се случват, те се създават от традицията на националното развитие и са еманация от най-доброто на народната свяст. Иначе е много опростенческо - народът не случва на политици, а политиците „не са случили“ с народ. Народът ни открай време има свяст и българинът я е изграждал с векове. Ако ме попитате що е то българска народна свяст, трудно ще дам дефиниция. Но тя съществува. Всеки читав българин, независимо от националност, пол, занятие, образование, възраст, я носи в себе си. Свестните българи още съществуват и възпроизвеждат българската народна свяст, но за политическите партии не съм сигурен.

- Защо, каква е бедата от това?
- Огромната беда е, че промените след 10 ноември 1989-а не доведоха до възкресяването на някои от най-добрите партии до 9 септември 1944, чийто представители познавах лично, като Стефан Савов, Петър Дертлиев, Стефан Москов и ред други ярки достолепни водачи. Макар и възрастни, бяха живи, паметливи и честно желаеха демокрацията в България да се възроди. Новите десни и леви не сториха чудото на историческата приемственост. И това представителство, което виждаме в днешния парламент, е следствие на изминалия сбъркан политически живот през последните десетилетия.

- Като творец, мислещ с по-широк времеви обхват, виждате ли положителен пример за приемственост, съществува ли такъв?
- Моят оптимизъм идва от факта, че в България има несъкрушими институции като Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и БАН, които и в момента задават без много шум, но осезаемо в интелекта на нацията правилна посока на движение и развитие на народната свяст. Да погледнем към най-стария български Софийски университет - сега виждаме, че за последните 30 години след 1990-а е изминал път, който го нарежда сред първите 4% от световните елитни университети.

- И каква е причината - може би я виждате в традицията?
- Причините са много, но най-главната наистина е в непрекъсваемата традиция на възходящо развитие чрез надграждане на традицията. Изхождайки от личната си биография, след 1977-а близо 40 години тя бе свързана години със СУ, от 1977-а до днес съм работил с десетима ректори - акад. Благовест Сендов, акад. Илчо Димитров, проф. акад. Георги Близнаков, проф. Минчо Семов, акад. Никола Попов, член кореспондент Николай Генчев, проф. Иван Лалов, проф. Боян Биолчев, член кор. Иван Илчев, проф. Анастас Герджиков - каква плеяда от българска академична наука, светли умове в различни области на научния небосклон. В българския национален университет тази традиция бе пренесена в най-добрия възрожденски стил - само последните трима ректори, които изкарват по два пълни мандата - Боян Биолчев, Иван Илчев и Анастас Герджиков са синове на университетски професори, а бащите на първите двама са били и ректори - проф. Асен Биолчев и акад. Илчо Димитров. В българския политически живот липсва тъкмо такъв темел и приемственост. Не се състоя надграждането в партийното строителство след 10 ноември.

- Нали знаете, че политическите елити на нацията се изграждат трудно и с десетилетия, да не кажа с векове.
- Да, така е. Но в България все още има такъв здрав темел от просветени люде, чийто потомци са налице - млади и подготвени, може би не толкова напористи „революционери“, но ако те продължат да си искат държавата България - нека заповядат. От началото на митингите през миналата година на протестите бяха млади хора от чужбина. Къде отидоха тези над 100 000 българи, които се върнаха от чужбина по време на пандемията? Може би не всички са достатъчно подготвени, грамотни, професионално извисени и т. н., но ни трябват 10-20-30 ярки личности, които съм убеден, че ги има. И моят исторически оптимизъм за бъдещето на България е свързан с тази надежда.

- Ясно е, че и този парламент е изчерпан, макар да изкара само седмици живот. Работата му обаче предизвика буря от емоции.
- Бурята дойде от това, че всички тези новопоявили се партии от сегашния парламент още от първите дни ни заляха с непримиримост и политическа злоба, както и с примитивно - не политическо, а човешко мислене. Като творец съм сащисан от ниския дух, който демонстрират всички парламентарни групи в момента. И ако трябва да чакаме от тези хора те да ни поведат нанякъде, докъде ли ще стигнем... С тези изкривени от злоба лица те са зажаднели за мъст! Не е нужно да си писател, художник, музикант - всеки чувствителен българин, пък и чужденец би се смразил от примитивизма на нравите, който само за две седмици избуя в сегашния български парламент. Да, сигурно там има и свестни хора. Когато Мика Зайкова откри парламента, всички се зарадвахме, както и когато избраха това достойно момиче Ива Митева за председател - имаше някаква надежда. Но след това като че ли се видя, че оцеляват кресливите, озверели, примитивни нрави.

- Защо половин милион българи видяха в Слави Трифонов новия политически лидер? Той не е чудо невиждано, тъй като имаме примерите на Бепе Грило в Италия, Зеленски в Украйна. Как разчитате тази тенденция?
- За последните години българският народ се нагледа на спасители. Очакванията към политическото образование на шоумена Слави Трифонов бяха по същата причина, по която и много българи от чужбина без да го познават извън телевизионния екран, си дадоха гласовете за него. Недопустимо е от парламентарната трибуна да държиш език, който е за шоу и е предназначен за друга публика. От тази висока трибуна би трябвало дори към политическия си противник да има някакъв достоен изказ, а тук срещаме долнопробни обиди и закани. Чутото от тях изразява елементарно и бедно мислене. Защото езикът е израз на мисленето и е поредният балон, който ще се спука. Сигурно има много нарушения, дори и престъпления, извършвани от различни държавни чиновници и министри за 10-годишното управление в последните години. Но всичко това трябва да се докаже и възмездието да бъде по съответния законодателен ред. Тук виждаме жажда за саморазправа и то мигновена. Това е неприемливо от нравствена гледна точка. Една неправда не се отразява с друга неправда.

- Не мислите ли че тези хора имат и много добри примери през последните 10 години, едва ли всички от досегашните управляващи са света вода ненапита, както е народният израз?
- Неслучайно казах, че тук липсва традиция в партийния ни живот, но забелязваме и непривлекателност в партийните традиции. Да погледнем какво става след 1989-а. На 10 ноември изпратиха с почести Тодор Живков, на 14-и го разжалваха, след месец и половина го вкараха в затвора, както и други партийни вождове. По митингите довчерашни комунисти викаха „Долу БКП“. Ако след Живков беше дошло нещо по-добро, нямаше да я има тази носталгия към него в последните години. Ако 10-годишното управление на Бойко Борисов е било непривлекателно с много икономически и морални характеристики, това, което се демонстрира днес, е приемственост точно на тези отрицателни и непривлекателни черти.

- Ние не можем да опазим историята си, камо ли да направим нещо друго. Вижте какво става покрай проблема със Северна Македония - като нищо ще се огънем пред Брюксел и Вашингтон, ако нещо ни кажат, тоест заповядат?
- Тази тема е продължение на непоследователността в българския политически живот. Темата за Македония не е възникнала вчера и с желанието u да влезе в НАТО и в ЕС. Отново на преден план излиза неспособността на българската политическа класа да защитава българските ни национални интереси, вкл. и това, че тя не е подготвена, и ние продължаваме да затъваме. България като член на ЕС би могла да зададе няколко елементарни въпроса, вместо да се гърчи по исторически теми. Да приемем, че всички искания на Северна Македония в момента са справедливи, но начинът, по който се правят, езикът на омразата към един съседен народ - такъв ли трябва да бъде? Очаквам от нашите евродепутати да покажат публично серията от публикации в македонските медии, да покажат какво пише в учебниците им по история, как ни наричат, как ни обиждат - такава държава може ли да бъде поканена в ЕС? 

- Не само при нас има стресови ситуации - вижте какво става отвъд Океана, за ЕС да не говорим. Откакто Байдън стъпи в Белия дом, антируската истерия в САЩ и в Европа стигна космически размери, особено през последния месец. Какво мислите за това?
- Имайки горчивия опит след Първата и Втората световни войни, от краха на СССР и последствията за всички страни от Източна Европа, бих казал: там, където атовете се ритат, магаретата трябва да седят настрани. Великите сили имат велики интереси, но страдат малките народи. Не ни е работа да пригласяме на никакви Велики сили, към които се числим в някакви съюзи, когато става дума за отношенията с Русия. Всички плиткомислещи политици трябва да си дават сметка, че на Парижката мирна конференция (1947 г.) след края на Втората световна война Молотов казва, че СССР няма да позволи и една педя земя от България да се отнеме. Да, Съветският съюз има интереси, но присъствието на България и други източни страни в съветския блок не е решение на партизаните от гората, а е решение на Великите сили в Ялта и т. н. България не е имала избор.

- Сега обаче сме в ЕС и НАТО и пак нямаме избор...
- Може би също нямаме избор по външно-политически теми, но ние можем да обясним, че в отношенията на България с Русия - неслучайно нашият народ е един от най-русофилско настроените и болшинството българи все още са доброномерено настроени към Русия. С Русия ние трябва на геополитическо равнище да другаруваме. Защото, не дай си Боже, да се окажа лош пророк, при отместване на геополитическото махало, да не дойде време пак Русия да бъде гарант за териториалната цялост на България като християнска, православна и братска държава. Това не означава симпатии към руската външна политика, а загриженост за българската политика.

Нашият гост
Писателят Димитър Томов е роден в Павликени. През 1986 г. по повод 100-годишнината на Алма Матер е сред основателите на Университетското издателство “Климент Охридски” и в продължение на 25 години е негов директор. За този период той е съпричастен към издаването на повече от 7000 книги с общ тираж над 10 милиона екземпляра. Председател е на Училищното настоятелство на Лицея в Горна баня.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта