Мегз показа зърна на светско парти

Заев: Никога не сме били толкова близо до решение за името

Печено морско свинче? Не, мерси Най-странните ястия по целия свят

Иконите на Дончо Дончев Картините могат да бъдат разгледани в галерия “Валер” до 11 май

Индия ще конфускува имоти на избягали от страната престъпници

„Лъвове” печелят конкурс за красота Награди за Peugeot 308 и Peugeot 3008

Меркел призова момичетата да учат инженерни науки

Марта Вачкова опипа Наум Шопов Между снимките на „Откраднат живот”

748 кандидати се явиха на изпит за 31 прокурорски места

Държавният департамент за България: Корупцията във всички клонове на властта остава проблем

Турски съд прати в затвора учителка с 6-месено бебе

Министър Нанков: През 2024 г. ще пътуваме по „Хемус“ от София до Варна

Ердоган: Бизнесът трябва да приветства извънредното положение, то забранява стачките

ВМРО: Предложението за депутатските заплати е популистко

“Левски” би “Верея” с резервите, лоша вест за Делио Роси

Писател бил Христо Иванов Лидерът на „Да, България“ изумява с мисъл и стил, подвизавал се с майчината си фамилия – Бойкикев

Писателски амбиции обхванали преди години днешния лидер на малката “дясна” партия „Да, България“ Христо Иванов.

Читатели изпратиха на редакционната поща на „Труд“ едно от творенията на Иванов, който по онова време се е подписвал с фамилията на дядо му по майчина линия – Недялко Бойкикев, виден комунист и болшевик.

Текстът е от 2010 година и е от блога „Епифании“, като е озаглавен “Thanksgiving във Филаделфия” (Денят на благодарността във Филаделфия – б.а.). По онова време Христо Иванов/Бойкиев специализира във Вашингтон, където е на разноски на фондация „Фулбрайт“.

Творбата на Иванов/Бойкикев описва няколко негови преживявания по време на Деня на благодарността и изумява всеки, който се осмели да я прочете. Мисълта и стилът на „писателя“ са уникални и оставят дълбока, неизлечима рана в читателското съзнание.

„Труд“ публикува само откъси от текста, защото редакционният екип не желае да бъде отговорен за мозъчната смърт на някой читател, която може да настъпи след прочитане на всичко.

Ето как е описана обстановката край масата, край която, може би Иванов/Бойкикев е седял, както и традиционното ястие в този ден в САЩ – пуйката:

„Там са деветнадесетте лели-чичи-братовчеди, там са домакините и трите им щастливи като палета деца, събрали се от три страни на великата американска страна – всяко от своята първа година: в колеж, в университет и на работа – там са съответния точен неизброй от сребърни прибори, като от търбуха на пещерата на Али Баба, които сутринта съм мил и бърсал двойно с благодарност, че за кратко имам алиби за чворуването си, там, най-сетне, в най-интимните недра на този квинтесенциален западен дом, като в закътано гротто, в което можеш да надзърнеш скришом и жадният ти поглед съвсем заслужено да попадне в капана между разкикерените й кълки, къпеща се в бълбукащи струи мазнина, кипреща се сред гъсталаците на гарнитурата, в несигурната светлинка на лампичката е и самата тя. Пуйката, която като Марсел Дюшановски сватбари чакаме да разтерзаем на Etant donnés, но която е толкова голяма и потентна в закръглеността си, че хич не е ясно дали няма да намери начин да рипне и да погълне главата ти и да те задуши. Да, да, да, всички те са там вътре, а аз съм тук, отвън, най-сетне, свободен от глутонимическото бреме на плувналата в сос от мьобиосово въодушевление скука.“

Ако читателят още не е изпаднал в сериозна главоблъсканица от прочетеното, ето как Иванов/Бойкикев разказва посещението си в Музея на изкуството във Филаделфия:

„Невероятно тежка, от плътен, лъскав метал, със смътни малахитови отражения в лешниковите дълбини на някакво стичащо се по повърхността й масло, заробваща с гравитацията си, в мащаб, който те запраща обратно в полиморфната перверзия: клечаща, разкрачена, гола жена. Роден, фоайето на Филаделфийската галерия, в която вчера съм прекарал цял ден. Пълна е със задушаващ живот, изплетена като въже от концентрираните в своята непреодолимата монолитност всевъзможни движения на всяко мускулче под кожата й, разкъсвана от някакъв тежък, черен, мъчителен екстаз. Още преди осъзнаването какво прави тази жена да достигне разума ми, ноздрите ми вече са приковани от киселата миризма на тялото й и сърдечният ми ритъм се ускорява неконтролируемо в такт с дишането на това огромно парче метал. Жената не е нито красива, нито млада, нито извисена. Физиката й е тромава, чертите съдържат цялата ъгловата грубост на тълпата на поредната парижка революция, събрани в едно лице, което скоро ще бъде покосено или от туберкулоза или от поредното безразборно раждане, женствеността й – изложена на показ като пържола на месарски щанд – е първозданна като магма…“.

Спираме до тук, в името на читателя и неговото психическо здраве. Който желае, на свой риск може да прочете всичко ТУК.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (6)

  1. Единица мярка за претенциозно пустословие: Един Бойкик. При нормалните хора се мери с микробойкици, при политиците достига до 2-3 милибойкика.

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.